Анна Гин е журналистка и писателка, живее в украинския град Харкив. Тя даде специално разрешение на Клуб Z да публикува Дневника ѝ на български.

21 април 2023 година

За пръв път през последните четиринайсет месеца аз не усещам нищо.

Минах през всичко – чудовищна обърканост, животински страх, пареща ненавист, адска болка от загуба на близките, възхита и разочарование от хората, неистов оптимизъм и вяра в празничното „утре“.

Психолозите наричат подобни преживявания „емоционална люлка“. Вероятно аз така съм се залюляла, че съм направила пълно преобръщане с люлката, „слънце“, както в детството наричахме тази рискова маневра.

„Нищото“ е настъпило някак си от само себе си, без особена причина. Или тези причини са толкова много, че е невъзможно да определиш най-значимата?

Тъга ли е това? Прегаряне? Дъжд?

В началото на тази година често срещах изказвания на политици, че трябва да престанем с очакванията си (относно победата, помощта, смъртта на тиранина, каквото и да е) и да започнем да живеем в новата реалност.

Намирам тези мисли за противоречиви. Струва ми се, че да живеем „в новата реалност“ всички се научихме в първите дни на войната – е, нека да са месеци. Но да „престанем с очакванията“ – това какво означава? Да се откажем от надеждата?

Затрупах се с работата и доброволчески проекти, намалих четенето на новините до петминутни прелиствания на официалните сводки сутринта и престанах да питам всеки познат военен „кога най-после ще свърши войната?“.

Просто си наложих да не очаквам нищо.

След Великден започнах да чета книга, която по-рано не съм чела, съжалявам. Тамара Петкевич "Жизнь – сапожок непарный" („Животът е единично ботушче“).

Странно, но по-рано не съм и чувала за нея. Смятах, че отдавна съм препрочела всички съдби от онази скотска епоха. „Московската сага“ на Аксьонов, „Колимските разкази“ на Шаламов, „Победените“ на Головкина, „Стръмният маршрут“ (“Крутой маршрут“) на Гинзбург…

Тамара Петкевич е родена през 1920 год. в Петербург. Тя е минала през цялата съветска месомелачка. Арестът на баща й през 37-ма година, преследвания от НКВД, доноси, разпити, предателства, издевателства, унижения, лагери…

Сега чета главата, в която Тома, току-що научила, че майка й и по-малката и сестра са умрели от глад в блокадния Ленинград, е хвърлена в студения карцер на затвора в град Фрунзе. Обвиняват я в някаква невъобразима глупотевина, измъчват я с глад, не й дават да спи денонощия наред.

Момичето е на 23 години. На колкото е и моята дъщеря сега.

Тя е болна, уплашена, пречупена, докарана до отчаяние. Но тя вярва. Надява се. Очаква онова митично „светло утре“.

Защото, струва ми се, че ако престанеш да очакваш, ще настъпи „нищото“.

На 24 февруари 2022 година Русия нахлу в Украйна. От първите часове на инвазията Харкив постоянно е под обстрел и бомбардировки. Към началото на 2022 г. населението на Харкив е повече от 1,4 милиона души, което го прави втория по големина град в Украйна. След 24 февруари стотици хиляди са принудени да напуснат града, преселвайки се в други региони или напускайки страната.

Но все пак днес в града живеят стотици хиляди хора. Как оцеляват те в днешните условия, как се опитват да живеят пълноценно и достойно ни разказва във „Военният дневник на една харкивчанка“ украинската журналистка и писателка Анна Гин. Тя е PR директор на местния голф-клуб Superior Golf & Spa Resort.

Превод Валентина Ярмилко