Франция и Италия се очаква да подпишат вдругиден  в Рим двустранен договор за задълбочено сътрудничество. Той може да измени баланса на силите в Европа след предстоящото оттегляне на германската канцлерка Ангела Меркел и вероятно да поднесе нейната неформална лидерска роля в ЕС на френския президент Еманюел Макрон.

Договорът от Куиринале (по името на днешния дворец на италианския президент) идва почти 60 години след френско-германския (Елисейски) договор  от 22 януари 1963 г., подписан в Париж от президента Шарл дьо Гол и канцлера Конрад Аденауер, който поставя основата на следвоенното помирение между двете главни сили в Европа и ги превръща в „мотора“ на нейната интеграция. Този договор Меркел и Макрон подновиха през 2019 г. в Аахен.

Френско-италианският договор, между втората и третата по големина икономики в ЕС, може да създаде ново измерение на европейската интеграция, успоредно на германо-френското. Той идва четири месеца преди изборите във Франция, на които Макрон ще се бори за втори петгодишен мандат и преди края на седемгодишния мандат на сегашния италиански президент Серджо Матарела.

Предстоят анализи на текста, който все още остава неизвестен. 

Но, според съобщение на Елисейския дворец, договорът "ще благоприятства сближаването между френските и италианските позиции, както и координацията между двете страни, що се отнася до европейската и външната политика, сигурността и отбраната, политиката в сферите на миграцията, икономиката, образованието, изследователската дейност, културата и трансграничното сътрудничество".

Това, което знаем отсега, е, че италианско-френските отношения преживяха студена „политическа зима“ през 2018 г. и 2019 г. , когато крайнодясната италианска „Лига“ беше в управляващата коалиция. Затопляне започна от есента на 2019 г. до днес, след като „Лигата“ напусна коалицията с антиелитисткото Движение „Пет звезди“ и нейното място зае лявоцентристката Демократическа партия. И тази коалиция изтрая до януари т.г., когато предсрочните избори бяха избегнати чрез експертно правителство на националното съгласие, начело с бившия председател на Европейската централна банка Марио Драги.

Знаем също в какво Франция и Италия съвпадат при всичките им досегашни правителства през последните години.

Те искат край на наложената от Меркел бюджетна строгост. В това отношение те имат солидарността на управляваните в момента от леви правителства Испания и Португалия. 

Франция и Италия искат еврозоната да има свой, отделен от този на ЕС, бюджет със стабилизиращи, а не със спомагателни, функции. Т.е. бюджет в трилиони евро, който ще може да измъква от кризи закъсали финансово държави - каквито бяха Гърция, Кипър, Испания, Португалия, Ирландия преди няколко години. Такъв бюджет означава все по-тясно координиране (да не кажем хармонизация) на икономическите политики на държавите членки, включително в чувствителни области като данъчната.

Париж и Рим са също за европейски данъци (например дигитален, въглероден, върху финансовите сделки), които да захранват бюджета на еврозоната. Меркел досега успяваше да удържа тези амбиции заради своя електорат, който не е склонен да плаща сметките на други правителства. Германците и Северозападна Европа като цяло имат други разбирания за европейската солидарност.

Франция и Италия също предпочитат по-гъвкава политика към Русия и Китай, която да бъде  независима от курса на САЩ. Франция (особено при Макрон) е известна и с натиска си за стратегическа автономия на Европа, т.е. за несимволичен отбранителен капацитет на ЕС, самостоятелна външна политика и за европейски стълб в НАТО. 

Времето за Договора от Куиринале е избрано точно. Германия е в процес на формиране на нова правителствена коалиция и гледа навътре, а не към Европа. Тази коалиция ще бъде ляво-либерална и при нея Париж и Рим вероятно ще могат да прокарат по-лесно политиките си, отколкото при 16-годишното управление на консервативния блок на Меркел.

Какво е важно за България въз основа на известното досега?

Първо: вероятно едно ляво-либерално правителство у нас, преговорите за което започнаха днес, би получило повече простор и разбиране в Европа, ако развърже кесията и отпусне дълга и дефицита. Може да се очаква Макрон и Драги да се опитат да разхлабят правилата за бюджетната дисциплина и реформите в рамките на т.нар. Европейски семестър, от които и двете столици се оплакват почти десет години вече. 

Второ: изброените по-горе френски амбиции не са изцяло споделяни във всички европейски столици и са неосъществими във формат ЕС-27. По-вероятно е те да се реализират в „коалиции на желаещите“ чрез инструмента на т.нар. засилено сътрудничество. Това е път към увеличаване на разликата между „двете скорости“, между ядрото и периферията на Европа. България ще трябва да решава в кое от двете иска да бъде и да следва политиките, които то предполага.