Детектив Елин Уорнър се намира в изключително луксозен хотел в швейцарските Алпи. Почти изолиран от света, той предлага уединение и тишина. Но зад изтънчения стил се крие минало, обвито в мистерия. Сградата някога е била санаториум, за който се носят плашещи слухове и дълго време е била необитаема. Въпреки нежеланието да бъде там, Елин е поканена на сватбата на брат си и няма как да си тръгне. Внезапно бъдещата булка изчезва. Буря откъсва хотела от външния свят. Паника обхваща гостите. Вече никой не може да си тръгне. Елин впряга всичките си умения и инстинкти, за да намери годеницата на брат си. А никой все още не знае, че и друга жена липсва…

„Санаториумът“ е дебютният роман на Сара Пиърс, който се изстрелва като мигновен бестселър на „Ню Йорк Таймс“ изненадващо бързо дори за нейните издатели. У нас излиза под логото на издателство "Ера". Романът оглавява редица класации и се превръща в една от най-обсъжданите книги. 

Представяме ви откъс:

 

Обзе я страх и Адел запълзя на колене. Хватката върху глезена ѝ отслабна, чу изсумтяване, после трескаво шумолене. Значи някой я е дебнал в мрака, чакал е да я спъне. Главата ѝ се изпълни с въпроси, но Адел ги прогони. Трябва да се измъкне, да избяга. Изтласка се напред, изправи се на крака и хукна. Не смее да погледне назад.

Мисли, Адел, мисли.

Връщането в хотела е безсмислено, тя ще трябва да изрови пропуска си, когато стигне до вратата, а това ще отнеме много време. Ще я настигнат. Ако успее да се добере до дърветата и гъстата тъмна гора, може би ще се изплъзне. Побягна с всички сили нагоре по малкия склон, водещ към редицата дървета, и чу стъпки и дишане зад гърба си. Може би тук има предимство – познава пътеката, вървяла е по нея през лятото. Пътеката се вие лениво през гората, пресичайки потоци, които текат надолу по склона и носят в долината разтопената вода от глетчера.

От главната пътека се отклоняват няколко по-малки пътеки за планинско каране на велосипеди през лятото. Адел ще се отклони и ще побегне по някоя от тях. Ще се опита да се отскубне от нападателя. Хуква по пътеката, във вените ѝ бушува адреналин, ботушите ѝ затъват в снега, гърдите ѝ се повдигат и отпускат и дишането ѝ е бързо и неравномерно, но усеща, че се измъква. Вече не чува стъпки. След двайсетина метра Адел привежда в действие плана си. Стрелва се наляво, шмугва се сред малка група ели и потъва в сенките. По гърба ѝ се стича пот. Не смее да диша и затаява дъх.

Ами ако нападателят види стъпките ѝ в снега? Дано неравната снежна покривка, натрупана в преспи около скали и паднали клони, да ги е прикрила. След това Адел чува меки, равномерни, тупкащи стъпки на бягащ човек, който разритва снега. Връща се, хуква по главната пътека и после по малката пътечка вдясно. Хвърля поглед назад, за да види кой я преследва, но очите ѝ откриват само дървета и сняг. Гората е твърде гъста. Адел отблъсква с ръце клоните от пътя си и внимателно се движи между дърветата. Изведнъж се вцепенява, съзира внезапно движение вляво и очите ѝ се стрелват натам. Един мармот изскача от преспа сняг, отърсва козината, разпръсква няколко бели снежинки, спира се, поглежда я и после побягва между дърветата.

Още едно движение... Още един звук...

Приглушено кашляне.

По дяволите. Открита е.

Мислите ѝ препускат.

Хижата... онази, която хотелът използва за склад. Адел е сигурна, че хижата е точно отдолу, успоредно на пътеката. Ако успее да измине още няколко метра, може да се скрие там. Може би ще е заключена, но има вероятност...

Някой диша.

Успокой се, казва си Адел. Сега си близо.

Адел се промъква назад.

Тишина.

Тръгва бавно надолу по склона. Внимава и следи за движение  в пролуките между дърветата, но няма нищо, само гора и сняг. Адел тихо ругае под нос. Явно се е качила твърде високо, твърде нагоре от първата пътека. Тази пътека е друга...

В очите ѝ парят сълзи. Заради снега е, затова направи грешка. Снегът е затрупал обичайните ориентири – познатите скали, пънове и полянки. Ще трябва да се върне на главната пътека, обратно по пътя, по който дойде.

Адел чува приглушеното изпукване на прекършена вейка и рязко се обръща.

Пред нея е висока фигура. Няма лице.

Адел примигва, сълзите замъгляват зрението ѝ, мисли си, че това е сън и избърсва очи. Да, може би е полегнала на леглото в последната стая и е заспала...

Когато зрението ѝ се прояснява, Адел вижда, че не е сън, нито халюцинация.

Човекът е безлик, защото носи маска. Отстрани прилича на хирургична маска – тънки ремъци, които разполовяват бузата, опънати на главата, но отпред... противогаз, мисли Адел, и я обзема леден страх, докато гледа широкия оребрен маркуч, спускащ се от носа до устата. 

Странен противогаз...

Огромен и напълно закрива лицето. Човекът пристъпва към нея. Адел усеща, че краката ѝ се подкосяват, не може да бяга повече.