Нова регистрация

(минимално 8 символа)
(минимално 8 символа)

Да, Капка Тодорова е права. В България може да не убиват журналисти, но всеки ден убиват журналистиката.

Само че кой я убива? Борисов? Домусчиев? Пеевски? Кошлуков?

Според мене – не. Можете да ги обвините, че са поръчители или съучастници. Но преките убийци у нас, както и по целия свят, са трима: Читателят, Слушателят и Зрителят. Журналистиката съществува заради тях. Затова тя е техен образ и подобие.

Същото се отнася и за демокрацията. Какъвто народът, такава и властта му.

Живеем в информационно и дигитално време, в което вече няма начин да бъдеш прост и свободен едновременно. Днес знанието освобождава. А все по-малка част от българските медии предлагат знание (не го бъркайте с информация), защото са на пазар, където то все по-трудно се продава.

Жертвата у нас, не е точно свободата, а качеството на журналистиката – т.е. критичното мислене, третирането на човека като гражданин, а не като потребител.

През последните 30 години в българския медиен сектор диктатурата на пролетариата беше заменена с диктатура на пазара – т.е. на масовия вкус, на умствения мързел и на ниските страсти. И това стана при разпад на институции, морал, образование.

При това става дума за деформиран и зле регулиран пазар. Политически това е изгодна и далече по-ефективна диктатура от познатата ни от миналото. Затова частният интерес не е спирал да я използва за сметка на цялото общество.

Проблемът № 112 на България не е, че не можеш да кажеш каквото искаш. Проблемът е, че мнозинството не иска да знае. А малцинството, което все още иска това, не стига, за да храни медии, достойни за името си.

Я се опитайте да продавате в България централни за цивилизования свят теми като климат, дигитализация, Европа, човешки права, ядрено разоръжаване, Близък изток, свободна търговия. Това е рецепта за фалит.

Ако не ни интересува това, за което говори свободният свят, как искаме журналистиката ни да бъде като неговата? От какво да живее такава журналистика?

Проблемът №112 се нарича “таблоидизация” – сензационност вместо задълбоченост, скандали вместо дебати, възхвала и окепазяване вместо анализ, сеир вместо информация, пост-истини и алтернативни факти вместо знание.

Това далече не са само български проблеми, но у нас превесът на таблоида над качеството е извън поносимата за здрава демокрация мяра – и това е тревожен сигнал за структурата на обществото.

Българската журналистика няма вина за това. Не журналистиката е довела образованието, културата и целия публичен живот до днешното им ниво. Тя е негова функция, а не причина. Не можете да имате свободна и качествена журналистика в олигархично общество. Можете да правите опити за нея.

Ако човек наистина иска да знае, винаги намира начин за това, както разлятата вода, винаги намира пролука, през която да мине. Аз съм от поколение, което е преживяло комунистическата цензура. Помня как въпреки “Държавна сигурност” хората слушаха тайно Би Би Си, “Свободна Европа”, “Гласът на Америка”, четяха апокрифи и самиздат.

Днес се радваме, ако изобщо някой чете нещо – каквото и да било. Днес забрани няма. Всички имаме свободен достъп до всички информационни източници по света и у нас. И насред този изобилен избор местните жълто-кафяви медии се радват на най-многобройна публика в интернет. Може би, за да стане нормалната журналистика интересна, трябва да наистина да я забранят. Или поне да я преименуват на нещо като “Забраненото шоу на Рачков”.

Ако повечето българи наистина бяха недоволни от медийната си среда, сигурно щяха да потърсят начин да я променят – например както в Холандия, с crowd funding – медии, финансирани с доброволни дарения от читателите си. Или както в Малта, където личният блог на покойната разследваща журналистка Дафне Каруана Галиция имаше повече читатели от националните вестници.

Ако мнозинството българи наистина искаха друга публична среда, едва ли щяха да заложат на ГЕРБ и “Има такъв народ” да я променят. Защото и двете са лица на таблоидизацията.

Ако мнозинството българи наистина искаха истината, сюжети като кюлчетата, шкафчетата, обвиненията от Дубай, нямаше да правят чудеса за три дни и сетне да затихват с куп въпроси без отговори около тях.

Ако мнозинството българи наистина искаха друга публична среда, нямаше да се примиряват, че социалните мрежи станаха основното средство на властта да общува с тях. Може би някой щеше да пита: Къде са пресконференциите? Защо ни хранят със саундбайтове? Защо британският премиер, германският канцлер, американският президент, че дори и руският му колега застават редовно пред ресорните правителствени журналисти и отговарят на неудобни въпроси, а в България това го забравихме?

Едно от модерните разбирания за масовата комуникация е, че тя не е изобретен от някого инструмент за въздействие, а естествено продължение на културата на дадено общество (в най-широк смисъл – като манталитет и начин на живот).

Обществото се изразява чрез начина, по който членовете му общуват на макрониво. Ако за миг приемете тази гледна точка, проблем №112 веднага се изяснява – каквото обществото, такава и журналистиката му. Тя е “вълшебно огледало”, както казваше на времето Николай Хайтов.

Има и друга, преобладаваща по света и у нас, концепция за медиите като инструмент (за упражняване на въздействие, контрол, власт или за снемане на тревоги и напрежения, създаване на комфорт и стабилност). 

Тя предлага примамливи решения – вземаме инструмента от лошите, даваме го на добрите и шапка на тояга.

Недостатъкът ѝ е, че самото разбиране за нещо като средство, като инструмент, изключва свободата. Инструментът винаги е нечий и му служи за нещо. Утопия е, че той може да служи на абстрактен субект като “гражданското общество”, което няма самоличност, регистрация, адрес, банкова сметка и пр.

Наивно е да се надяваш, че ако ГЕРБ изпусне инструмента и “Мутри вън” го гепят, изведнъж ще получим свободна журналистика. Който и да го пипне в днешна България, резултатът ще бъде, ако не същият, то подобен на днешния.

Свобода на медиите означава коренно различна от съвременната българска културна среда. Трябва ни общество, което не гледа на медиите като на инструменти, а като на свободна среда за дебат. Каквото всъщност е първото значение на латинското medium – среда, а не средство.

Този спор е почти 100-годишен. Когато Уолтър Липман публикува “Общественото мнение” (1922 г.) – апотеоз на “инструменталната” роля на журналистиката – философът Джон Дюи нарича този класически труд “най-ефективния обвинителен акт срещу демокрацията, както я разбираме понастоящем”.

Покойният Крум Благов казваше: “За да се смени системата в България, трябва да се смени народът”. И беше прав.

Можех ли да напиша всичко това по-учтиво, по-деликатно? Можех, разбира се. Но нямаше да го прочетете.

Сега стана ли ви по-свободно?

Коментари

....

Не разбрах какво точно иска авторът. Нещата са такива, каквито са и каквито се случват всеки ден. Тезата на г-жа Тодорова бе, че почти няма свободни медии у нас, което бе нагла лъжа и съответно г-н Желев се опитва да й даде рамо, като хвърля вината на обществото. Кой има отговорност за възпитанието на едно дете - родителите, учителите, бабите и дядовците, медиите, то самото? Всяко обобщаване е грешно по дефиниция, но не пречи непрекъснато да се самобичуваме и самообругаваме пред себе си и чужденците. Ако на г-н Желев и на г-жа Тодорова не им харесват медийната среда и народът у нас, па да ги сменят и да не се кахърят повече.

Най

Следвайте ни

Още по темата

Още от категорията

Скъпи потребители,

От днес - 25 май 2018 г. - влиза в сила новото европейско законодателство за защита на личните данни, известно още и като GDPR.

Тук можете да прочетете целия документ: "Регламент (ЕС) 2016/679 на Европейския парламент и на Съвета от 27 април 2016 година относно защитата на физическите лица във връзка с обработването на лични данни и относно свободното движение на такива данни." (тук)

Във връзка с това "ЗЕБРА БГН" АД приема нова "Политика за поверителност" (тук), съобразена с GDPR.

Целта на новите правила е да дадат на вас повече права за контрол над собствените ви данни и по-добра защита на неприкосновеността ви.