Миналата седмица си позволих да представя някои съществени недостатъци в масовата образователна система в България. Резултатите от нея са очевидно под всякакви съвременни критерии, нашенски и международни, а проблемите много: във финансирането, в условията за работа на учителите, в редица социално-икономически фактори, в акцента върху контрола над учениците вместо върху мотивацията и вдъхновяването им за учене, в запаметяването на факти вместо развиването на критично мислене, в огромния стрес, в извънмерните усилия, хвърляни в подготовка за изпити вместо за… живия живот.

Все пак в нея има нещо възхитително: тя някак си съумява да отблъсква едновременно всички,  без дискриминация с оглед на интереси, наклонности или успеваемост. 

Днес, без да претендирам за изчерпателност, бих искала да очертая по моему най-важните пътища за развитие. Те може би ще прозвучат твърде крайно за някои, но дълбокото ми убеждение, както и това на много други родители и учители, е, че образователната система такава, каквато е в момента, се нуждае не от „поправки“ в една или друга област, а от пълно, фундаментално преосмисляне и пре-създаване, за да възвърне смисъла и стойността си.

С ясното съзнание, че темата е безкрайно дълбока и необятна, ще се постарая да не злоупотребявам с вниманието ви и само да маркирам някои по-важни принципни моменти, обединени от две основни цели:

1. Фокусиране върху развитието на детето като личност, утвърждаване на учителя като вдъхновител и възстановяване на ролята на родителите и семейството в образователния процес.

2. Освобождаване от монопола на МОН и създаване на условия за плурализъм и свобода в образованието.

Детето е субект в образователната система

Не обект. Не предмет, върху който да упражняваме капацитета си за принуждение; не цепеница, чиито трески да издяламе; не съд, който да напълним. Детето трябва да стои в центъра на образованието не само на думи, а за целта ние не бива да забравяме, че то е независима личност със своите интереси и ценности, особености и затруднения, таланти и стремежи. И би следвало да сме наясно, че точно това ще бъде най-ценното в целия му живот. Както и че масовата и унифицирана образователна система е създадена само за условията на индустриалната епоха, изпълнила е своята роля и е крайно време да се промени из основи, за да отговори на изискванията на настоящето и бъдещето, не на миналото.

За целта е нужно:

- Да намерим начин училището да предоставя здрава емоционална и социална среда за личностно развитие за всички деца – нещо, с което в момента имаме огромен проблем.

- Да преразгледаме учебните програми и приоритети по същество. Т. нар. задължителна програма да съдържа само най-базови познания, а всичко останало да бъде надграждано според интересите на децата и нивото на класа. Да развиваме умения и мотивация за учене винаги и навсякъде. Символично казано, добре би било думата „предмет“ да отпадне от образователния жаргон като нещо, което започва и свършва между стените на училището, а да заговорим за области на знанието, изкуството и други сфери на човешката дейност.

- Учебниците да вземат пример от отличните образци в научнопопулярната литература и да представят материята по разбираем и увлекателен начин, вместо да отблъскват със сложно съдържание и още по-сложни обяснения. 

- Да преосмислим оценяването. Оценката поражда неоправдан стрес и измества пагубно фокуса на образователния процес. Тя трябва да бъде премахната (под каквато и да било форма) поне до 4 клас, а смея да твърдя, и по-нагоре. Нужна е и качествена промяна в начина на оценяване на резултатите от ученето (в т.ч. отпадане на тестовата система), така че да не се подменя същностната му цел. 

Учителят трябва да бъде преди всичко вдъхновител

Важен момент от промяната е утвърждаването на ролята на учителя като вдъхновител, не като човек, който „подава“ и „пре-подава“ знания, още по-малко като възрастен, чиято задача е да подчини децата срещу себе си. 

- Изключително важно е учителите да притежават умения и желание да подпомагат и съпътстват децата по пътя към откривателството, както и задълбочени знания в областта си, за да отговарят на любопитни и нестандартни въпроси, да модерират дискусии, да стимулират критично мислене. Лично аз, а надявам се, и вие познаваме такива Учители и знаем колко ценно е общуването с тях. Също така знаем, че са твърде малко, а за всички ни е жизненоважно да се превърнат в стандарт. 

- За целта трябва да променим както университетската подготовка на учителите, така и условията на работата им: да им предоставим свобода на действие, да сведем до минимум бюрократичните изисквания, да намалим броя на децата в класовете, да предложим достойно и конкурентно заплащане, така че да се стремят към тази професия.

Родителите са важна страна в образователния процес

У нас отдавна се налага тенденция за изолиране на родителите от образованието на детето им. Тяхното формално съгласие се иска за много неща, включително елементарни инициативи като посещение на музей, но мнението им по съществени въпроси – почти никога. Дори физическият им достъп до мястото, където децата им прекарват деня си, е ограничен. Сътрудничеството между родители и учители е рядко явление; в повечето случаи и двете страни възприемат изискваща позиция спрямо другата, от което страдат всички. 

Отговорността за образованието на децата лежи върху родителите и следователно, те трябва да притежават свобода за решенията, свързани с него. Задължителността, която ни преследва от 4-годишната възраст на децата ни, трябва да отпадне. Това не означава абдикация на държавата: тя е длъжна да осигури условия за качествено предучилищно и училищно образование, а как и от какво ще се възползват децата и родителите, е тяхно решение. 

В момента е точно обратното: държавата по свое усмотрение осигурява подобие на образование с очевидно незадоволителни резултати, но всички деца и родители са длъжни да се „възползват“ от него. Впрочем всички проблеми, заради които ни се вменяват едно или друго „образователно“ задължение, са решими по други, много по-ефективни начини. 

Плурализъм в образованието

Образованието в България отдавна е робски подчинено на МОН и принадлежащите му институции. А всъщност единствената им задача следва да бъде осигуряване на условия за работа на действителните образователни организации (доколкото те зависят от държавно и общинско финансиране); не да я диктуват, и то до най-малките подробности, както в момента. Ако се изпълни тази единствена точка, вероятно всички останали ще станат излишни, защото конкуренцията и естественият подбор сами ще свършат работата си за повишаване на качеството в образованието. 

Доколкото това ще бъде дълъг процес, има няколко крачки, които трябва да се направят в най-скоро време, за да се спрат някои крайно неблагоприятни процеси, набиращи сила с всяка изминала година.

- Да се отменят Националното външно оценяване (НВО) в сегашния му вид за всички класове. Официалното сертифициране на личните резултати от образователната дейност на определени етапи следва да бъде делегирано на независими организации, като не се допуска монопол – практика, възприета в редица страни. Масовите външни оценявания на национално или регионално ниво, ако има такива, трябва да се върнат към първоначално декларираната си цел, а именно, инструмент за установяване на пропуски и проблеми в системата и оценяване на ефективността на взетите мерки. Те следва да се провеждат с минимален стрес за учениците и учителите, да поглъщат минимум ресурси и в никой случай да не служат за приемни изпити, както сега. 

- Да се разреши на профилираните гимназии да провеждат собствени приемни изпити по свои критерии, а всички други училища да осъществяват свободен прием (независимо от профилите на паралелките си). Последното може да е временно решение, но към момента е повече от наложително. Именно повсеместното кандидатстване с резултати от НВО доведе не само до неописуем стрес у деца и родители и безумно разхищение на финансови и времеви ресурси, но и до небивало разтваряне на ножицата между училищата.

- Да се сведат до минимум бюрократичните изисквания към всички частни образователни институции, били те училища или центрове за извънкласни занимания, изкуства, спорт и пр., както и към самостоятелната форма на обучение. Да се даде възможност за полагане на приравнителни изпити във всеки един момент от образователния процес към независима сертифицираща институция. 

Възможно ли е наистина?

Докато пиша всичко това, ту ми се струва, че говоря очевидни неща, ту се плаша, че изглеждат абсурдни. Но преди противниците ми да отпишат споменатите идеи като крайни и невъзможни, бих искала да посоча, че в тях всъщност няма нищо революционно. Нито са нещо ново в педагогиката, нито са непознати на много хора у нас и ред образователни системи по света. Може да звучат дръзко или фантастично на фона на това, с което сме свикнали, но нека си признаем – всички мечтаем децата ни да учат с удоволствие и да растат готови за предизвикателствата, които ги очакват в бъдеще. За да го постигнем, ще ни бъде нужна малко смелост и в мислите, и в действията.

Ако трябва да обобщя всичко казано в едно изречение, то е много просто и напълно осъществимо: време е да върнем образованието в ръцете на реалните участници в него – децата, учителите и семейството. И си мисля, че да, промяната безспорно ще бъде дълга и трудна, но много от тях отдавна са узрели за нея. 

За съжаление, разумният обем на текста не ми позволява да надскоча декларативния стил, а истината е, че всяка от споменатите точки заслужава отделен сериозен анализ и аргументация. Надявам се, че задълбоченият обществен разговор за философията, смисъла и целите на образованието, от който ще произтекат необходимите същностни реформи, тепърва предстои.

Ирина Манушева е философ по образование, преводач по професия и майка на три деца. Вярва, че всеки от нас е отговорен за света, който ще завещаем на децата си, и за децата, които ще завещаем на света.

Клуб Z е отворен и към публикуваме на други мнения по темата.