„Образованието постепенно престава да бъде източник на духовно наслаждение и се превръща в етап, който трябва да се премине. И дори собственият ми опит да е едностранчив и ограничен, съмнението, че младите хора днес виждат във всяко обучение преди всичко задължение, което трябва да бъде отбито, не ме оставя.“

Георги Данаилов, „Убийството на Моцарт“, 1979-1980 г.

 

Не е нито новина, нито тайна, че средното образование в България се намира в дълбока – и задълбочаваща се – криза. Година след година международните оценки PISA ни нареждат на последните места в Европа и далеч под средните в света, а и собствените ни външни оценявания, матури и прочее недвусмислено го доказват. Склонни сме да сочим с пръст недостатъчното финансиране, липсата на добри условия на работа за учителите и редица социални фактори, но рядко достигаме до един друг, много съществен проблем, а именно, някои приоритети, които „системата“ налага всеки ден и с които ние мълчаливо се съгласяваме.

 

Контрол vs. мотивация

Преди седмица министърът на образованието заяви:

„Изпитите са част от процеса на образование. И външното, и вътрешното оценяване мотивират учениците да учат. Лесно можем да се хлъзнем по линията на образователния популизъм - това означава да отменим първо външното оценяване, после - вътрешното, а след това - и отсъствията…” 

Във вторник пък с гордост добави, че „образованието е и стрес, и усилия“. Той ще заема ръководния пост още броени дни, но лошото е, че това схващане е дълбоко просмукано във всички нива на образованието – и сред администрацията в МОН и РУО, и сред голяма част от учителското съсловие, не на последно място и сред много родители. 

А то е напълно погрешно и е крайно време да си дадем сметка за това. Особено ако искаме образованието да бъде вдъхновение за учене и развитие, а не повинност, която всеки трябва да изтърпи. 

Изпитите не са част от процеса на образование (усвояването на знания и умения), а от оценяването на въпросния процес. Те не мотивират децата за нищо, освен за полагане на моментни усилия само за взимане на изпита, което няма много общо с образованието. На практика всички оценки до доста голяма възраст водят единствено до увеличаване на стреса и до подмяна на автентичната цел, която би трябвало да бъде учене заради самото учене, за задоволяване на естественото любопитство към околния свят и за развитие на личността. Присъствието телом в час пък по никакъв начин не гарантира образователен резултат и това би трябвало да е ясно както на всеки учител, така и на всеки, който някога е бил ученик. 

Ето защо изместването на акцента от изпитите и отсъствията, ако някой се осмели да го направи, не би било никакъв „образователен популизъм“, а опит за насочване на приоритетите в правилната посока. Що се отнася до „стреса и усилията“, второто безспорно е част от всеки процес на развитие, но първото може само да го затрудни или напълно да го осуети. 

Стресът активира съвсем различни механизми в нервната система, характерни за режим на оцеляване, не за учене и развитие. За съжаление, това явно е нещо, което у нас остава само в учебниците по психология и педагогика, също като съществуването на различни типове интелигентност, вредата от наказанията, опасността от сравняването между децата, уважението към ученика и пр. 

Защото всеки ученик е самостоятелна и независима личност: със своите таланти и емоции, интереси и затруднения. Той не е обект на образователната система, пореден номер в класа, а субект, чиято цел в рамките на тази система е да се развива в най-добрата си посока; мисията на всички други в нея е да му помагат в това начинание, не да го принуждават и подчиняват.

Яростният стремеж към контрол пролича ясно през последната година, когато голяма част от децата се обучаваха предимно пред компютърните екрани. Виртуалното присъствие стана задължително; преформатирането на уроците в годен за дистанционно обучение вид обаче беше пожелателно. 

Впрочем, много неясно остана кой, как и с каква обосновка прецени, че дистанционното обучение следва да се равнява на синхронно онлайн обучение – и то до степен образователният синдикат онзи ден да си позволи да поиска „писане на отсъствия“ дори когато ученикът присъства, но без камера. Простете, но първо, все пак съществуват различни модели за дистанционно обучение, и второ, в обществения договор през последните десетилетия никъде не фигурира, че участието в училищното образование включва камера в дома. 

Плюс това, огромна част от преподавателите и администрацията продължават да не си дават сметка за очевидния абсурд да държим ежедневно децата по 8-9 часа пред екраните, след като това само по себе си носи доказано вредни последици за физическото и психическото им здраве. За пореден път гъвкавостта бе сведена до минимум, като не се даде шанс на семействата, които имат възможност да подпомагат децата си в образователния процес, да им спестят целодневното стоене пред екрана. 

В същото време бърз поглед във форумите и социалните мрежи ясно показва, че множество преподаватели са загрижени предимно за изпитването и предотвратяването на преписването, а не за преподаването в условията на дистанционно обучение. Немалко от тях открито обвиняват родителите, че не упражняват контрол върху децата си и последните не внимават в час, вместо да се замислят, че при други техни колеги този проблем не съществува, може би защото успяват да направят часовете по-интересни (и не, това не означава „да застанат на главата си“, както често чуваме). 

А какво стана, когато учениците с огромно нетърпение се върнаха присъствено в училище, макар и само за две седмици? Вместо да използват краткото време за ползотворно общуване, много учители го посветиха на тестове и изпитване в „контролирана“ среда. Тази седмица започна ново „завъртане“, но ентусиазмът масово, осезателно – и очаквано – е охладнял. Резултатът е още по-потисната мотивация и задълбочаване на стреса и депресията, за които бездруго неведнъж алармираха психолози и психиатри у нас и по света. 

Държа да отбележа, че лично съм признателна на всички учители, които остават верни на призванието си и успяват поне за кратко да върнат на децата усещането за нормално човешко отношение.

Кръстословична култура vs. знания и умения

Ако дотук говорихме за формата на обучението, залагаща повече на контрол, отколкото на мотивация, то не по-малък проблем е и неговото съдържание. 

Във време, когато по света се водят разгорещени дискусии за образованието на бъдещето и въпреки разнопосочните идеи ясно се очертават акцентите върху творческото мислене, уменията за отсяване и анализиране на информацията и лидерските способности, ние упорито залагаме на фактология, запаметяване и пълна липса на критично мислене. Проблемите не са един и два. 

България се нарежда на последните места по знания и умения на подрастващите и в трите направления на PISA (функционална грамотност, математика и природни науки), но на челните места по стрес и насилие в училище и по дял на несправящи се ученици. На опашката сме и по толерантност и приемане на чуждата култура (пак там), както и по медийна грамотност.

На фона на всичко това българските ученици се тормозят със съставни сказуеми, несъгласувани определения и преразкази с всевъзможни формални изисквания, а четенето на книги остава на най-заден план. Имат проблеми с основни понятия и действия в математиката, но вместо да им се даде време за усвояване, биват затрупвани с нови и нови формули и теореми. Логическите задачи липсват почти изцяло. Уроците по история са „олекотени“, но ако разгърнете учебник, ще видите, че съкращението не е за сметка на хронологията и имената, а на свързващите изречения, причинно-следствените връзки и обрисуването на епохата. 

Но пък указанията на МОН за „възпитание на национално самосъзнание и идентичност“ са толкова повсеместни, че напомнят на едни други опреди половин век. По биология се изучават механизми на усвояване на белтъци през плазмената мембрана, а после се оплакваме колко ниска е здравната култура на българина. По география и икономика се зубри за леката промишленост в Зимбабве, но разбира се, разговор за актуалните икономически предизвикателства пред света не се състои. Часове по философия се запълват с диктуване и тестове. Свободните дискусии, посещенията на музеи, изложби и концерти, лабораторните експерименти са екзотика. За щастие, все още се намират невероятни учители, които се стремят да компенсират тези недостатъци, но те първо, са много малко, и второ, ентусиазмът им непрестанно бива охлаждан от строги бюрократични рамки, а често и от неразбирането на родителите. 

Призракът на НВО

Националните външни оценявания (НВО), за които стана дума в началото, бяха въведени преди много години под благовидния предлог за анализ на образователната система, откриване на пробойните в нея и своевременното им запълване. Само че после на някого му хрумна гениалната идея с един и същи инструмент да оценява едновременно и образователната система, и учениците, последните хукнаха по школи, за да запълват там дупките, акцентът се измести безвъзвратно, а НВО след 7 клас се превърна в кошмар за много поколения.

Разбира се, колкото и да се опитват да ни убедят, че тези изпити са жизненоважни, по стара нашенска традиция задълбочени анализи липсват. (И не, статистиката за точките всяка година не е анализ.) Не е ясно каква е ползата от НВО в 4 и 7 клас и от ДЗИ в 12 клас за развитието на образованието и за въвеждането на една или друга реформа. Не е ясно и доколко добър критерий е за кандидатстване след 7 клас; дали утвърдените профилирани гимназии не губят от забраната да организират прием по свое усмотрение и дали тъкмо този подход не е от основните причини за все по-голямото разтваряне на ножицата между училищата.

Не е ясно струва ли си грандиозната организация, финансова тежест и стрес. Ясно е само, че делът на слабите резултати е покъртително голям, въпреки трогателните усилия да бъде замаскиран със сваляне на границата за „среден“ до 16-18 %.

Образованието на децата ни е наша лична отговорност

Повече от очевидно е, че с тези резултати спокойно можем да заявим, че каквото и да правим (масово) в нашето образование, явно е грешно. И че е нужна много спешна и много добре обмислена, фундаментална и смела промяна. 

В крайна сметка, ние, родителите, носим отговорността за всичко, свързано с децата си. Затова вместо да чакаме някой спасител, мисля, че лично сме длъжни да преразгледаме приоритетите за тяхното образование – и да го изискаме от всички участници в него. Сред тях има много хора, които наистина ги е грижа за бъдещето на децата ни, и е време да започнем да работим заедно именно с тях. Другите нямат място в тази система. Няма да бъде лесно и бързо, но със сигурност е възможно. И със сигурност си струва.

Ирина Манушева е философ по образование, преводач по професия и майка на три деца. Вярва, че всеки от нас е отговорен за света, който ще завещаем на децата си, и за децата, които ще завещаем на света.

Клуб Z е отворен и към публикуваме на други мнения по темата.