Когато преди 8 години архиепископът от Аржентина Хорхе Марио Берголио бе избран от конклава за нов глава на Римокатолическата църква, той реши да се нарече Франциск - на името на св. Франциск от Асизи, създател на Ордена на миноритите, известен днес по света като Францискански орден. Той, освен всичко друго, е легендарна фигура по отношение на междурелигиозния диалог и един от първите християнски светци, посветил живота и делото си на изграждането на мостове. 

Св. Франциск е проповедник и мистик, който участва в петия кръстоносен поход в Египет, а целта му в мисията е една единствена - да разпространи християнството и да поиска мир, там където властват мечовете. Една от историите за него разказва, че през 13 век е част от обсадата на Дамиета, когато изненадващо и безразсъдно смело решава да пресече вражеската линия и да се добере до султан Малик, племенник на Саладин, и да се опита да го обърне в християнската религия, слагайки така край на кръвопролитието. Разбира се, Малик отказва, но силно впечатлен от дързостта на Франциск решава да му позволи да остане няколко дни в Египет, защитен от султанските пазачи и да проповядва спокойно. 

Прибирайки се обратно в Италия, той приема правила, които насърчават членовете на неговия орден да опознават мюсюлманите, да живеят спокойно и безконфликтно с тях. Към онзи момент, времето на кръстоносните походи и абсолютната подкрепа на Ватинака за тях, това е меко казано революция. 

Подобна революция ще видим 800 години по-късно, когато първоприемникът на неговото име, архиепископ Берголио, вече папа Франциск, ще започне своя понтифик със същия плам за междурелигиозна търпимост и опазване на мира. Първо дойде пътуването до Палестина и Йордания, извършено само година след като стана папа, после и срещата с великия имам на Ал Азхар - бастионът на ислямския свят, светая светих на мюсюлманското знание и обучение. Последваха пътувания до ОАЕ и Мароко.

Накрая Франциск отиде на съдбоносна визита, визита, която криеше в себе си не просто опит за сближаване на позициите на исляма и християнството, поне в чисто човешки план, но и носеща в себе си заряда на геополитическата игра, която може да върне Ирак на картата на стабилността. Картата, която да пресече великите амбиции на Иран и Саудитска Арабия за върховенство в региона. Франциск даде коз в ръцете на западните лидери. Коз, който трябва да бъде използван. Папата се срещна с великия аятолах Ал Систани. 

Към града и към света. И искрен ли е марджаа-та

5 март, 2021 година, Наджаф в Ирак. Папа Франциск пристига на четиридневно посещение при домакина аятолах Али Ал Систани - марджаа, или просто пример за подражание, на шиитите в Ирак и признаващите върховенството му по света. Градът - Наджаф, разбира се, не е случаен - това е мястото, на което е погребан имам Али ибн Аби Талиб, който днес шиитите по света смятат за свой родоначалник.  

Освен очакваната литургия пред християнската общност на място (християните в Ирак са униати и признават върховенството на Рим), папата и Ал Систани решават да продължат още малко и отслужват обща молитва с мюсюлмански духовници в Ур. Ур е мястото, на което е роден Авраам, пророкът, от чийто думи и дела покълват и християнството, и ислямът (мюсюлманите го наричат Ибрахим). 

Всичко това говори достатъчно за изразната символика, с която двамата лидери искат да наситят своята среща, опитвайки се да напълнят смисъла на междурелигиозните отношение с приемственост. 

От гледна точка на Ватикана, срещата е абсолютен успех и нейният резултат далеч надхвърля всички проповеди, които папата изрича от своя всеизвестен балкон у дома. Прокламация, известна като "Urbi et orbi" - към града и към света. 

От гледна точка на Ал Систани, който от далечната вече 2003 г. се обяви в защита на християнската малцинствена група, срещата е първо, фактическото му признаване за единствения легитимен лидер на шиитското движение по света, поне що се отнася до западния свят, както и възможност за него да помогне на Ирак да се върне по пътя на обединението и на спокойствието. 

Разбира се, най-важна е тя за християнското малцинство, което преди години наброяваше 1,5 млн. души, за да стигне в момента до няколкостотин хиляди. Ал Систани пое ангажимент за защитата на християните и опазването на техните светилища, доколкото са останали неразрушени от Ислямска държава. Този фактически ангажимент е по-важен от всички геополитически надежди, спекулации и договори. 

Вече се появиха и съмнения относно искреността на Ал Систани и дали наистина иска междуконфесионалния диалог или използва срещата за политически причини. Поглед към неговата съдба обаче по-скоро може единствено да докаже, че великият аятолах е верен на своите убеждения и че дори по време на тази историческа среща не отпуска края на вярванията си дори на йота. 

Ал Систани е роден в Машхад, Иран, в семейството на клирик със собствена религиозна школа. Все пак родът му е от Балучистан, гранична зона между Пакистан и Афганистан, където неговото племе от провинция Систан е шиитско малцинство, повечето хора там са сунити. Експертите днес вярват, че тази подробност от малък възпитава Ал Систани в приемственост и толерантност. Очаквано за дете на баща си, малкият Али стана муджтахид (висше догматично звание) още на 30 години, а в началото на 90-те години е предпочетен за Велик аятолах на Ирак лично от Саддам Хюсеин. Известен е с това, че след падането на диктатора и в условията на американска окупация, успя да накара шиитското население на страната все пак да отиде и да гласува на първите избори през 2004 година. 

Толкова за ясното му отношение към толерантността в мюсюлманския свят. Към това трябва да прибавим и вече ясният му ангажимент към опазването живота на християнското малцинство. Колкото до неговата абсолютна твърдост по някои въпроси, отговор отново имаме. 

Днес, десетина дни след срещата, вече знаем, че един от големите символи на срещата така и не се състоя. Не бе подписан така нареченият Документ за човешко братство, който е отпаднал в последния момент. Не е ясно каква е причината, вероятните спекулации хвърлят вината върху натиск от страна на Иран. Ал Систани не приема тоталния шиитски ислям на Техеран, но няма логическа причина, заради която да се противопоставя на аятолаха в Иран, не и по този начин.  По информация на The Foreign Insider все пак двамата са поели устен ангажимент.

Все пак това не е толкова голям проблем, колкото отказът на Ал Систани да приеме задаващите се все повече междудържавни отношения с Израел, както и безпрекословната му подкрепа за Палестина, която минава през откровено антиизраелско говорене. Масовата подкрепа на Запада за Тел Авив е повече от ясна, макар отношението на самия римокатолически отец да не е точно такова. 

Защо Ирак? 

След американската инвазия и след свалянето на диктатора Саддам, Ирак е разбита и разхвърляна държава, която дълго време бе в плен на изкривения религиозен поглед на фанатиците от Ислямска държава. Падането на бастиона Ирак, като един от стожерите на региона обаче, даде възможност на Иран и Саудитска Арабия да опитат да създадат бинарен свят на своето противопоставяне, опитвайки се едновременно да съберат колкото се можете повече геополитическа власт в собствените си гравитационни полета, така и да изтласкат колкото се може повече от власт от полето на другия. Днес Ирак продължава да върви по пътя на опита за консистирането си като държава и вероятното ѝ, възможно най-бързо завръщане на тази позиция може да се превърне в катализатор на успокояването на региона. 

Именно срещата между двамата религиозни лидери може и трябва да бъде заявка за реабилитацията на Ирак като фактор в Близкия изток, бидейки разделящият фактор в доктринерните бинарни уравнения и на Иран, и на Саудитска Арабия. 

След срещата прекалено екзалтирани коментатори няма, но при всички положения се усеща полъх на вятър на промяна, който двамата лидери успяха да задействат. Несимпатията, с която Иран погледна на избора на папата да срещне именно иракски шиитски лидер, показва, че Техеран по-скоро опитва да запази властта си над този свят и всячески ще се стреми да пречи на вдигането на Ирак на крака. Това се отнася и за Рияд. 

Как Западът ще погледне на Ирак в бъдеще, предстои да разберем, но фанатичната антиизраелска позиция на Ал Систани едва ли ще помогне, особено имайки предвид, че тектоничните плочи на сближаването вече са задвижени. 

При всички положения срещата на Франциск с Ал Систани е историческа не само заради междурелигиозното си значение, а и заради пъртината, която бе изградена по пътя за възстановяването на Ирак. Среща, която може да промени много, но и среща, която може да остане в паметта единствено със своите символи. 

Предстои да видим.