Смята се, че едно от най-известните и болезнени предателства се случва на 15 март 44 година преди новата ера. Влизайки в Сената на Римската република, Юлий Цезар бил посрещнат от впечатляваща група въоръжени мъже, които му нанесли 26 прободни рани. Миг преди да издъхне, Юлий Цезар разпознал сред нападателите своя близък другар Брутус (Марк Юний Брут) и изрекъл с потресаваща сценична болка: "И ти ли, Бруте?" 

Тук веднага трябва да се каже, че Цезар влязъл в Сената сам, без гардовете на НСО-то си, което улеснило нападателите. Така поне пише в историята.

От тогава до днес всеки, който реши да влезе в политиката, в някакъв бизнес, да се ожени или да направи какъвто и да е съюз, може да очаква, че в един момент на сцената ще се появи неговият собствен Брутус и ще му забие ножа. Не непременно в гърба. Може и директно в сърцето. Който не вярва, да попита наскърбения президент Тръмп колко дълбоко чувства ножа на бившия си съветник Джон Болтън между ребрата си. Това е по повод експлозивната книга на мустакатия Болтън, работил за трима президенти (Рейгън, Буш-младши и Тръмп). Син на пожарникар от Балтимор, Мериленд, бивш посланик в Обединените нации за около година и половина и бивш съветник на президента по националната сигурност, пак за година и половина, Болтън е праволинеен и неуморен нападател в играта. И добре въоръжен.

В интерес на истината историците казват, че пълните с трагизъм думи на Юлий Цезар били парафраза на гръцката мъдрост "И ти, сине мой, да почувстваш вкуса на властта". Това било синоним на проклятие и означавало "Ти си следващият". Както и станало. Като владетел на провинция Македония - след убийството на Цезар, Брут е победен от армията на Марк Антоний и се самоубива. Но да не задълбаваме. След Юда, предал Исус, Брут става символ на един от най-подлите политици в историческите дебри. А Македония остава като символ на балканския хаос и политически миш-маш, който от двете страни на Ламанша някои все още наричат саркастично "македонска салата".

Апропо, изразът "И ти ли, Бруте" придобива днешното си звучене благодарение на гения на Уилям Шекспир, след като написва пиесата си "Юлий Цезар" през далечната 1599 г. 

Това вероятно не е случайно, ако се има предвид историята на Обединеното кралство с реките от кръв от времето на Ричард Трети, Хенри Осми и т.н. Шекспир има пълния списък на политическите предателства - истински или мними.

Горе-долу по времето, когато Бардът от Стратфорд на Ейвън пише прекрасните си пиеси, в Москва Иван Грозни също успява да осъществи дълга серия от "политически прочиствания", както пише Анри Троя във великолепната романизирана биография на мрaчния Иван и грозните му касапски деяния. 

А ако беше жив, с асоциативното си мислене великият американски присмехулник Арт Бъкуалд вероятно би написал във "Вашингтон пост": "И ти ли, Цветане?", по повод намерението на бившия верен другар на нашия премиер да започне свой политически проект. Но да не задълбаваме.

Джон Болтън е стара политическа пушка с богата биография. Книгата му "Стаята, в която се случи: Мемоари от Белия дом", излезе след неприятни перипетии за автора и многобройни опити да бъде спряна от юристите на президента и лично от главния прокурор на Съединените щати, който е и министър на правосъдието. В нея Болтън описва своя бивш бос като човек, който няма качества да заема високия си пост; който бил учуден при посещението си в Лондон, че Великобритания е ядрена сила; и който в един момент помолил китайския лидер да го подкрепи в борбата му за втори мандат.... И маса други любопитни детайли, които авторът изважда на бял свят и споделя с читателите си. Нещо като "Роклята на Моника" (Люински) в случая с Бил Клинтън, извадена наяве, "когато му дойде времето", по израза на един наш цар.

Ако всички помощници, съветници и изповедници на президенти и премиери пишеха мемоари, вероятно световната история би била много объркана. Представете си обществена библиотека във всяка държава с размера на "Арена Армеец", Медисън Скуеър Гардън, римския "Колизеум" и Люнебургските полета, описани от Хайне, събрани заедно по площ и натъпкани с "исторически книги" от Юлий Цезар насам. Не му се вижда краят. И няма никакво значение колко декларации за бъдещо мълчание всеки съветник подписва, когато постъпва на политическа работа близо до "яслата" или кацата с меда.

В един момент печатниците започват да бълват мемоари, в които истини, полуистини и понякога откровени фантасмагории съжителстват ред до ред, абзац до абзац, страница до страница... Както в мирна хармония съжителстват "слоновата кост и абаносът", "бялото и черното" върху клавиатурата на пианото, описано в песента на Пол Макартни и Стиви Уондър много преди да започне масовото събаряне на паметници по света. Песните също имат значение, би казал поетът Робърт Алън Цимерман, Нобелов лауреат и баладист, известен под името Боб Дилън.

Ако човек погледне назад през годините, сигурно ще си спомни, че подобна лавина от мемоари непрекъснато залива книжния пазар. Даже човек остава с усещането, че мнозина мъже и жени търсят работа като съветници на видни хора, за да могат един ден да напишат бомбастични творения, от които да изкарат някой грош, а и нерядко да отмъстят на бившите си господари. Познавачите на американската политическа сцена твърдят, че именно такъв е и случаят с произведението на Джон Болтън, уволнен безцеремонно от президента Тръмп. Оттогава не е изтекла много вода и по-усърдните читатели на "Ню Йорк таймс" или на "Вашингтон пост" помнят както свирепите понякога закани на Болтън към една или друга държава, така и опитите на първия дипломат Майк Помпео или на самия президент да озаптят пламенния си служител. Болтън просто нямаше търпение да срита в едно удобно място някой от явните или мнимите съперници на държавата си.

Още преди доста години, когато беше посланик в ООН, аз очаквах всяко негово изказване с интерес, защото винаги въртеше с желание вербалната тояга в сградата край Ийст Ривър в Ню Йорк, считана от мнозина за храм на дипломацията. Както тогава, така и сега той многократно смяташе, че президентите, на които служи, са нерешителни, мудни и трудно избират между моркова и тоягата, ако си послужим с метафората на един американски политик отпреди сто и няколко години. Но да не задълбаваме.

Докато преглеждам списъка с книгите, посветени на Доналд Тръмп и клана му, излезли от печат през последните три години и половина, отброявам 22 заглавия. Очакваният бестселър на Болтън е 23-тият том, който вече разтърси управлението на президента броени месеци преди ноемврийските избори. Някои от досегашните книги имаха добър касов успех, други - по-скромен. Но не всеки е легендарният Хенри Кисинджър или майсторът на разследващата журналистика Боб Удуърд, или очарователният и талантлив прессекретар на Джон Ф. Кенеди и блестящ коментатор на телевизия Ей Би Си Пиер Салинджър, които написаха наистина стойностни книги за годините си в Белия дом или за президентите си. И Хю Сайди от някога тежкокалибреното списание "Тайм" е един сред тях, и бившият шеф на бюрото на същото списание в Москва Строуб Талбот е сред тях. Бяха все сериозни и работливи автори, чиито книги вероятно ще има да прошепват много интересни детайли на читателите си още дълги години. Засега не знаем каква ще е литературната или историческата стойност на творбата на Болтън.

Ако пък погледнем в нашия политически двор, който понякога напомня на смес от зверилник и авгиеви обори, картината е по-скромна и по-загадъчна. В недалечното минало, когато Тодор Живков се раздели с властта, няколко от неговите съратници и помощници публикуваха книги, които разкриваха интимни моменти от всекидневието на хитрия "човек от народа", който умело ползваше ресурсите на великата братска страна за благото на България, а полупроводниците и полумагистралите му бяха като че ли по-надеждни от днешните. Покойният Андрей Луканов знаеше много и също можеше да напише интересна книга, но не му остана време. Вероятно точно защото знаеше много.

Не е ясно дали един ден бивши вътрешни хора на властта като Цветан Цветанов, Цецка Цачева или Искра Фидосова може да посегнат към клавиатурата и да напишат спомените си за възхода и величието на партията, за неспирното строителство на вече  "цели" проводници и на цели магистрали, макар и тук-там страдащи от технологични и климатични деформации. Със сигурност някой от хронистите може да роди великолепна и разтърсваща книга, която да разкаже какво наистина се е случило у нас през последните три десетилетия, кои са главните персонажи и истински двигатели на държавната машина, тъй задъхана по пътя напред и разкъсвана от терзания между мнимата строгост на Брюксел и великолепната архитектура на Барселона.

Засега само шепа журналисти описват отделни епизоди, които оставят у читателя впечатлението, че много често политическите екипи след 1989-а са нещо като финансови корпорации, омотани като мухи в златна паяжина. Банкерът Цветан Василев с изящен вкус към пейзажи край Женевското езеро засега трябва да се задоволи с гледката около белградския Калемегдан; колекционерът Васил Божков с тънък естетически усет към красивото вероятно съзерцава пустинни пейзажи, а споменатият Андрей Луканов, говорещ 6 езика и познаващ световната литература в детайли, се пресели в един друг, може би по-добър свят. И тримата биха били отлични разказвачи. Но както казваше царят, може би някога, когато му дойде времето... И така нататък.

И може би единствената малка разлика между политическата мемоаристика на Изток и на Запад е в това, че на Изток обикновено мемоарите се публикуват, когатo поредният Цезар напусне сцената, а на Запад това става, докато владетелят е още жив. Леки разлики в демократичните и издателските традиции.

Ето такива мисли подбужда творческият нагон на недипломатичния професионален дипломат Джон Болтън. Възможно е книгата му да разтърси тектоничните плочи на американската политика, на Републиканската партия и да нарани дълбоко сърцето на президента с буйния перчем. Но навсякъде по света политиката си има свои закони и много рядко една книга или едно журналистическо разследване може да доведе до сериозни промени във вековните традиции на цинизма в управленческите бастиони. Опитите продължават от убийството на Юлий Цезар насам през "Десетте дни, които разтърсиха света" на американеца Джон Рийд, описал Октомврийската революция на Ленин, през талантливия епос за "Уотъргейт" на Боб Удуърд и Карл Бърнстейн и много други паметници на гражданската съвест, журналистическата храброст и човешкия стремеж към повече хуманност и справедливост.

Тъжното е, че книгите, репортажите и идеите в тях често умират като вирус в дезинфектант, когато (и ако въобще) стигнат очите и душата на упорито лумпенизиращата се и чалгализирана планетарна публика, мечтаеща за безразборно събаряне на паметници (дори на Колумб и Линкълн) по целия свят, за евтиния и убийствен алкохол в сенчестите барове край Слънчевия бряг и за "опорните стени с квадратни гнезда за политически птички" край Алепу, за едрите звезди на Фамагуста и т.н., от което на Вапцаров вероятно му се повдига от отвращение.

Но да не задълбаваме. Лятото идва, плажовете са отворени. Време е за ледено дайкири по рецептата на Хемингуей и четене на мемоари, които поне за известно време правят концентрични кръгове като камък в блатото на световната политика, преди да изчезнат завинаги.