Откакто станах кметица на село, един спокоен ден нямам. 28 жители управлявам и на изборите всичките 28 гласуваха за различни партии, та се наложи да хвърляме чоп и ми се падна на мен да съм кметица на малцинството. Малцинство в смисъл, че само аз съм си партия и всички други са ми опозиция освен бай Ангел Циганина. Той единствен на всички събрания идва и ме подкрепя за всяко решение. „Квот‘ кажеш, кмете, това ще е“, вика, ма той така на всички кметове преди мен казваше, па пак си правеше квот‘ си е наумил. Но поне на думи подкрепа оказва, човекът. Другите въобще не ги е еня за властта. Уж приемат нарежданията, особено ако като чета разните му укази, заповеди и законопроекти въртя очи многозначително и смигам към ковьорчето с образа на премиера, дето предишната кметица избродира и закачи в кабинета, за да знаят, че тия нареждания от най-високото идват. Това ковьорче предишната го направи, за да прикрие с него стенописа с Тодор Живков, дето па по-предишният кмет беше нарисувал директно върху иконата на Богородичка на стената в кабинета, ама това е друга тема. Та каквото и да им наредиш на моите съселяни, те кимат, кимат, препсуват и си правят тяхното. Иначе са хитри - преди седем години като закъса тука джипката на премиера, всичките 28 излязоха с фланелки с неговия лик да я бутат и после селото получи пари по програмата за развитие на селските региони – 80 000 евро за три кашпи с мушкато, дето кашпите ги дари Траян зидаря, а мушкатите даде жена му, пък областният обеща да прати парите за тях и още ги чакаме.

Та не е лесно да управляваш с такъв матрял, да бех кмет в Америката, да управлявам умни хора, цивилизовани... Или в Германията, дето като заповядаш нещо и айн цу цвайнцу драйн и дрън, всичко е изпълнено, ми то... Горно Мамашево, дето е на равно отстояние от Крива река и Крив дел, и за да стигнеш до Долни Дъбник сменяш три автобуса.  И всяка коза на свой крак, всички уж се подчиняват на властта, а скришом я псуват, само тета Къта, на която й изскубахме люцерната за магарето, за да сложим кашпите, е с ясна политическа позиция и открито я заявява, ма не ми е удобно да ви я напиша тук.

Та бутах някак си мандата досега, никой не ми обръщаше внимание, докато не дойде вирусът. Наложи се да направя щаб и на всеки два часа свиквах избирателите по радиоточката да ги уведомя как се развиват нещата, колко народ е умрял, колко още ще умре, е тия работи. Вуйчо Марин изведнъж като се амбицира, направи и той щаб и на всеки два часа обикаля след мен хората да им разправя точно обратното на това, което аз съм казала. Раздели се селото на два лагера, стана страшно. Преди всеки за себе си си беше и някак си живеехме заедно, ама сега, откак сме мънгаристи и мутафчисти, много поразии взеха да стават. На едни им изгоре нивата, на други курника, вуйчо Марин го овъргаляха една нощ в лайната на Караколювите прасета, аз нямах общо с това, ама той въпреки това ми изсипа един камион тор в предния двор. Уж пари нямал за ядене, ма за камион с тор намери, мръсникът! Та толкова тежко стана, че по-тежко от това не може, мислех си, ама съм се объркала. Дойде 9-ти май. И ето ти, нови два лагера. Едните празнуват Деня на победата, другите Деня на Европа, само тетка Къта псува и си копа нивата, тя за властта генерално си има ясна позиция, ма нали ви обясних, че не мога да я напиша.

Та аз като кметица на всички, се наложи да организирам и на двата лагера празника, че и два парада спретнах, ма ги разделих – съветският от едната страна на хоремага, а европейският – от другата. По средата точно за хоремага е залепено кметството, та аз да мога да излизам от предната врата за единия парад и от мазата за другия. На съветския парад поръчах кебапчета с остатъка от парите за предизборна кампания, а на другия – вурстове – тях па по една програма за най-бедните селски регион осигурих. И усилватели им намерих, и знамена даже поръчах – съветски, руски, европейски, немски, едно испанско даже ни пратиха, само български забравих, ма няма значение. Вярно, всички пари от бюджета, дето бяха за канализация и разсад опуках, ама пък отговорих на очакванията на целия електорат. До ранния следобед добре вървеше. Слагам една куртка с медали и тичам на съветския парад, пеем заедно „День победъй“, маршируваме, гледме си ордените и медалите по куртките, дето са ни ги давали за геройските сражения и пролеем по някоя сълза, па обърнем две ракии. Не, че някой от нас е участвал в геройските битки, то от наше село май точно в тая война никой не е участвал, ама па едно време на вуйчо Марин свекър му два пъти разказа как е бил партизанин и областен партиен секретар стана, нищо че преди Девети не беше излизал от кръчмата.

Та обърна две ракии със съветския парад и тичам през задния вход на европейския. Там па всичките са дисиденти. Слушат Девета симфония, боцкат си вурстчета и си разказват кой какво е крал от ТКЗС-то едно време, за да събори комунистичеката власт. И тя падна ли? Падна, заключваме всички доволни и обръщаме по две ракии.

Хубаво, ма много ми станаха ракиите на тия паради и на третото претичване през кметството да взема да се объркам. Излязох насред дисидентите с куртката с медалите и съветския химн на уста. Те направо замръзнаха. Аз докато се осъзная, до третия куплет докарах и те ме погнаха. Уж европейци били, а как развъртяха само лопатите и вилите, кат осъщи нашенски селяни. аз къде-къде, право към съветския марш, при другарите. Те тъкмо бяха подкарали едни фронтови песни и що да видят – срещу тях тича вражеската армия със селскостопански оръжия. Дойде им куражът и грабнаха и те прътове и крикове.... викам си край, избиха се избирателите, на следващите избори няма да има кой да гласува. Застанах по средата им и дръпнах една реч. Братя, викам, нека се обединим. Ние сме от една кръв, българи сме, да се прегърнем, па да плеснем с ръце и да запеем възрожденски песни. Тоест това си бях наумила да кажа, ама не успях. Като ме погнаха всички с лопатите, бягах чак до края на селото до шосето, дето е нивата на тета Къта. Тичам и викам: „Тетоооо, спасявай ме“, а ония след мен. Съсипаха й разсада. Тета като видя как го тъпчат, направо откачи. Размаха мотиката и се разкрещя „Поганцииии, убихте ми люцерната, сега и картофите ми убихте“ и се включи и тя в побоя. Добре, че бай Ангел Циганина, който се държи настрана от парадите всяка година, видял какво става и извикал полиция, та ни разтърваха. Поседяхме малко в районното, писахме обяснения и се прибрахме. Хубав празник се получи, хареса им на хората, малко гърба ме наболява, едната ръка ми е счупена и два зъба ми избиха, също така не мога да мигам с двата клепача едновременно, ма ще мине. Важното е, че догодина пак ще ме изберат за кметица.