Знаете ли, че премиерът ни освен художник е и певец? Преди години, когато още с удоволствие гостуваше на Слави Трифонов (или Слави с удоволствие го канеше, не съм сигурна точно в посоката на динамиката на чувствата им), той извади една китара и изпя „Батальонът се строява“. Ех...

Лирично отклонение

Този фейлетон започва с малко трудности за онези, които са твърде млади, за да знаят, че Борисов е гостувал на Слави и Слави е канел Борисов, което автоматично означава и че не знаят каква е тази песен и какъв крайъглен камък бе в живота на средния българин. Та за тях с две думи – едно време българските мъже ставаха такива чак в казармата, а българските жени ставаха жени в родилното. Не, не, не са били джендъри преди това, поне тогава нямаше такъв термин. И не, не, не са бавно развиващи се, просто тогава възмъжаването се свързваше с определен брой безумни команди, маршировки във вълнена униформа всеки ден в продължение на две години, ядене на храна, приготвена от прабабите им за военния резерв по време на Балканските войни и тичане в кръг „от мен до другото дърво“. Тоест мъжете се раждаха в казармата, а не като днес... когато сами решат. Та казармата бе важен житейски опит, който напълно подготвяше подрастващите юноши да се справят с препятствията в живота си след това  - като например редене на опашка за капачки за буркани (бурканите със зимнина бяха част от оцеляването, тоест издирването на капачките им си беше дейност за обучени във военна издръжливост мъже), сваляне на акумулатора от москвича и превръщането му в лампа у дома по време на режимите на ток, както и тълкуване между редовете на статиите в „Работническо дело“, за да се разбере каква точно е истинската новина (умение, което също се получава след тълкуване на безброй неясни заповеди в казармата). Та в онова далечно минало в края на казармата вече истинските мъже пееха „Батальонът се строява“.

Край на лиричното отклонение

Може да се каже, че българското мъжко население възмъжа за пореден път сега след неизброимите извънредни и не толкова извънредни брифинги, които започнаха на 28 февруари внезапно и още по-внезапно приключиха днес. Сега вече всички могат да изпеят „Батальонът се строява за последен път“, текстът е в интернет. Макар че аз бих посъветвала да се поизчака, при премиера последният път е все предпоследен.

Но стига сме "дъвчили" щаба, че ще ми излезе лошо име. Ще започнат да ме обиждат, че съм умна и красива, което би било недопустимо. Ще кажат даже и че съм опозиционер, леберал даже и още от „Да, България“. А най-лошото е, че ще сме заподозрат в неуместни критики към правителството. Кои са неуместните критики ли? Ами всички! А за критика на заповед се полага... Пардон, няма такова нещо като критика на заповед в казармата. Заповед е заповед, не може да кажеш на един генерал, „ама чакай сега малко, дай да помислим“. Който мисли – в карцера! Който не изпълнява заповеди – в карцера! Който се съмнява в заповеди – и той в карцера, и целият батальон в карцера, и на майка му забрана за посещения до Нова година и ако се опъва – и тя в карцера.

Лошото на карцера е, че все някога трябва да свърши. А съмненията остават. Затова предлагам следващият щаб да заложи на неказармената тактика. Може би и генералите не са толкова удачни. Да сложат няколко учителки. Хем знаят, че не всички са отличници и това не ги обижда, хем знаят, че за да разбере нещо ученикът им, трябва първо да му го обяснят. И ако не е много схватлив, да му го обяснят пак. И пак. И пак. И ако не схваща, да го оставят на поправителен, докато схване.

Дотогава, мили приятели, не се отпускайте. Мийте си ръцете и стойте на дистанция, пък уволнението все някога и то ще дойде.