През 1348 година Флоренция е поразена от Черната смърт - голямата чумна пандемия, която отнема живота на една трета от европейското население. Но освен смърт и мъка тази болест носи и едно светло начало – смята се, че тогава започва Ренесансът. Една от знаковите творби на онова време е „Декамерон“ на Бокачо. Тя съдържа 10 новели, разказани от 10 различни участници, които се събират във вила извън Флоренция, за да се изолират от болестта, и прекарват времето си в нещо като извънредни включвания на щаба – разказват си вълнуващи истории всеки ден.

И ето че историята днес се повтаря. Трима видни интелектуалци – ББокачо, Мутафчио и Радевелари, се оттеглиха в изолация със седем (милиона) дами (и господа), за да им разказват страховити истории на всеки час, докато чакат да отмине болестта. Ден след ден българското общество прелита над Ренесанса, докосва се до Просвещението, връща се обратно в Средновековието или осъмва насред Ваймар на Гьоте и Шилер.

„Както е казал Гьоте, колко много се заблуждават хората, когато си мислят, че са разбрали това, което са научили“, казва един от поетите в щаба и всички се впускат в дълбок размисъл.

„Няма нищо по-страшно от активната глупост“, отговаря му другият поет, отново цитирайки Гьоте, а публиката си сипва шампанско, слага перлите и вади театралните бинокли.

„Когато двама се карат, виновен е по-умният“, отсича третият поет и всички внезапно разбираме защо управляващият винаги е невинен.

Тук по-запознатите с Ваймарската класика сред зрителите леко се поизпотяват, защото знаят как продължава този поетичен спор. Освен с писма и стихове Гьоте и Шилер се състезават и на полето на любовта. Двамата покоряват безчет дами и се говори, че до ден днешен половината от ваймарците имат характерния нос на Гьоте, а другата половина – красивите къдрици на Шилер.

„Дали съвременният поетичен двубой ще продължи по този еротичен по Ббокачовски начин?“, расте тревогата на публиката и всички решават все пак да останат плътно седнали, докато гледат пиесата. Най-малко откъм къдрици резултатът няма да е същият, въздъхват горестно зрителите и отново проклинат нерадостната си не съвсем ваймарска съдба.

Докато всички нервно вадят томчетата с класика от библиотеката, за да предвидят превратностите на съдбата, ББокачо внезапно ги телепортира отново във времето – този път в най-тъмната част от Средновековието. Колко вируса могат да се съберат на върха на една лъжичка за причастие? Николко, отсича Църквата. Който пипне вирус от заразена лъжичка, е вещица и си заслужава съдбата.

Публиката вече е тотално отчаяна и плътното опазване на седалищните части ѝ е последна грижа. Появява се и далечен наследник на Борджиите, който удря още един пирон в ковчега: „Да се откажем от свободата на словото“, предлага той, вероятно притеснен от гласовитите въпроси къде са парите. Парите са при парите, разбира от включването му публиката и отчаяна напуска театъра, за да отиде масово на пазар.