Едва 40% от българите между 16 и 74 г., живеещи в големите градове на страната, притежават основни или над основните дигитални умения. Положението е още по-тежко в по-малките градове и селата, където делът на хората с базова дигитална грамотност е съответно малко над и малко под 20%. По този показател България се нарежда сред четирите страни членки на Европейския съюз (ЕС) с най-голяма пропаст между градовете и селата (останалите страни в тази група са Гърция, Хърватия и Португалия).

Това показват наскоро обявените данни на европейската статистическа служба „Евростат“ за нивото на дигитална грамотност на европейските граждани през 2019 г. Представянето на България е повод за сериозен размисъл, още повече, когато се има предвид, че в Европа основни дигитални способности имат средно 62% от живеещите в големите градове, 55% от живеещите в малките градове и предградията, и 48% от живеещите в селата.

Тъжната истина обаче е, че новината за изоставането на България в тази област до голяма степен не е новина, а логично следствие от две значими социално-икономически явления. От едната страна е огромната (и разширяваща се) дупка между по-големите и по-малките населени места по практически всеки един показател, включително достъп до качествено образование и най-новите технологии. От другата страна е ниското ниво на функционална грамотност на немалка част от населението – т.е. липсата на базови умения за справяне с различни житейски ситуации. Функционалната неграмотност може да включва и/или да се дължи на липсата на базова грамотност (умения за четене, писане и смятане).

За да се превърнем в дигитално грамотна нация, първо е нужно да придобием три ключови аналогови умения: за комуникация, за учене и за решаване на проблеми.

Умения за комуникация

Смартфоните, компютрите, социалните мрежи и мобилните приложения за комуникация ни изправят пред безпрецедентен парадокс: хем сме по-свързани от когато и да било в човешката история, хем ни е все по-трудно да общуваме помежду си. Говорим прекалено много, а казваме прекалено малко. Дори глаголът „говорим“ е неуместен, тъй като си „говорим“ предимно чрез съобщения по Messenger, WhatsApp и Viber и публикации във Facebook и Instagram. И макар че по тези канали „говорим“ предостатъчно, рядко слушаме какво ни казва отсрещната страна.

Ако това състояние на нещата не е достатъчно плашещо, нека прибавим и неспособността на много българи да се изразяват ясно и грамотно – устно или писмено, във формална или неформална обстановка, онлайн или офлайн. На какво основание можем да очакваме един човек да комуникира ефективно по имейл, когато има сериозни пропуски по отношение на владеенето на родния си език?

На какво основание можем да очакваме един човек да знае какви са разликите в моделите на общуване, да речем, във Facebook и в LinkedIn, когато не знае какви са разликите в моделите на общуване между приятели, между колеги и между ученици/студенти и преподаватели? На какво основание можем да очакваме един човек да общува уверено лице в лице с друг, когато години наред общува предимно през телефона си и е загубил способността си да се изразява спонтанно (и следователно несъвършено) и да се приспособява към промените в поведението на събеседника си в реално време?

Излизането от тази патова ситуация, подобно на всяка друга патова ситуация, минава през признаване на съществуването на проблема. За съжаление, когато някой в България дръзне да говори за значението на грамотното и възпитано общуване и други такива привидно маловажни неща в сравнение с болезнени (и по-материални) проблеми като високите нива на бедност и корупция, той или тя автоматично става обект на присмех. Как да е другояче, когато журналисти, писатели, политици и представителите на други поприща, от които се очаква да боравят адекватно с думите, погазват езиковите правила и громят опонентите си с обиди, клевети и заплахи вместо с идеи, разум и аргументи?

При условие че общуването с други хора е неизбежна част от всекидневието ни, не ви ли се струва странно, че сме по-склонни да се притесняваме за липсата на основни дигитални умения, отколкото за липсата на основни умения за комуникация? Защото, както казва покойната американска писателка Мая Анджелоу, хората забравят думите и делата ни, но никога няма да забравят как сме ги накарали да се почувстват.

Умения за учене

Широкоразпространената народна „мъдрост“ „Учи, за да не работиш“ може да е била поне частично валидна преди 20, 50 или 100 години. Днес обаче тя е не само неприложима, но и вредна. На повечето от нас вероятно ще ни се наложи да сменим поне няколко работни места, а евентуално и няколко кариери, и затова способността да учим – да придобиваме нови знания и умения бързо и ефективно и да ги прилагаме по оптимален начин в личния и професионалния си живот – не е въпрос на избор, а на необходимост.

В България ученето не се радва на всенародна любов. Нещо повече, в очите на стотици хиляди българи ученето е бреме, скука, загуба на време, неприятно занимание, което сме принудени да търпим 12, 16 или повече години, за да се сдобием с „билетчето“ за пазара на труда, наречено диплома. Образователната система доусложнява положението, тъй като традиционният модел на обучение в учебните заведения подтиква учащите да инвестират повече време, мисъл и енергия в търсенето на начини да „прецакат системата“, отколкото в самия процес на учене и изграждане на полезни навици.

Преследвайки оценки вместо знания, много хора лека-полека загубват любопитството си и не могат да разберат как е възможно някой да отделя доброволно от времето си, за да учи нещо, което я му бъде от полза, я не. Нали се сещате какво се случва, когато тези хора излязат от училището/университета и се озоват в работна среда, в която никой не им казва какво, как, кога и защо да учат, но всеки очаква от тях да изпълняват задачите си „като по учебник“!

Обвързването на ученето с поставянето на оценки от страна на някакъв авторитет създава проблеми навсякъде, не само в България. В някои страни обаче действат механизми, които помагат на местните жители да преодоляват тези проблеми. Пример за такъв механизъм е начинът на мислене.

Докато на Запад хиляди хора на по 60 и повече години се захващат с нови хобита, записват се на курсове по чужд език, рисуване, пеене, танци или готварство и се включват в маратони, повечето българи на тази възраст (че и по-млади) не могат да си представят да започнат да учат нещо ново, защото „нашето време е минало“ и „няма закъде да уча“.

При някои причината е мързел, при други – липса на желание или ресурси, при трети – страх да не се изложат. Други наши сънародници пък спират да се развиват в мига, в който се покатерят на върха в своята област, защото се поддават на заблудата, че вече знаят и могат всичко. Макар и различни, представителите на двете групи попадат в един и същ капан: пускане по течението, което е антипод на ученето.

„Най-големите творци не се притесняват да изпробват нови неща. Те никога не гледат на себе си като на перфектно образовани […] Те не желаят да бъдат най-умните, или най-хвалените, или с най-много научни степени. Те се стремят да поддържат искрицата [на любопитството си] и да продължават да учат. Те не се притесняват отново да станат аматьори. Аматьорите не се страхуват. Те са влюбени, така да се каже. Те не се колебаят да свършат работата, която другите смятат за загуба на време. Те ще опитат каквото и да е, ако [очакват] то да ги научи на нещо, да ги вдъхнови, да ги улесни.“ (Ерик Уол, The Spark and the Grind: Ignite the Power of Disciplined Creativity)

Примери за личности, които са оставили (и продължават да оставят) траен отпечатък след себе си и чийто подход към ученето потвърждава истинността на думите на Ерик Уол, има колкото щете! Вземете Бил Гейтс – съоснователя на Microsoft и един от най-богатите хора в света през последните три десетилетия, който на 64 г. продължава да е страстен читател и споделя книгите, които са му направили най-силно впечатление, в сайта си. Или Стивън Кинг – американския майстор на романи на ужаса, който на 72 г. продължава да пише и да издава книги.

Или Барак Обама – бившия президент на САЩ, който преди дни заедно със съпругата си спечели „Оскар“ за продуцирания от двамата документален филм „Американска фабрика“.

Умения за решаване на проблеми

Темпото на социално-икономически, политически, културни и климатични промени и все по-голямата обвързаност между отделни държави и сектори изострят нуждата от хора със способност да откриват връзки между сложни явления и да допринасят за разрешаването на комплексни проблеми. Световният икономически форум поставя това умение на първо място във връзка с успешната професионална реализация през 2020 г.

Способността за решаване на проблеми оказва огромно въздействие върху качеството ни на живот и извън работата и включва в себе си целеполагане, планиране, самодисциплина, постоянство и справяне с трудности. Тези качества и умения са под заплаха от атрофиране под напора на смартфони, социални мрежи и други технологии, които създават илюзията, че можем да изпълним всяка своя цел, мечта или желание на мига – по възможност без усилия. Стремежът към мигновено удовлетворяване на желанията ни е предпоставка за разочарование при всеки сблъсък с обстоятелство, което изисква от нас търпение и здрава работа.

Много момичета и момчета (отново не само в България) израстват с убеждението, че необходимостта от полагане на усилия е знак, че не притежават достатъчно знания или талант. Приучени да вярват на легендата, че големите таланти постигат успех от днес за утре, те се отказват при първото препятствие по пътя и предпочитат да говорят, да мечтаят и да разчитат на магията на вдъхновението, вместо да действат, да експериментират и да учат в движение. Те искат всичко друго, но не и да решават сложни проблеми.

Споменатият по-рано Ерик Уол има какво да каже и за връзката между вдъхновението и усърдието:

„Светът се нуждае от хора, които обичат да плуват в идеи, докато открият страхотна идея. Светът също така се нуждае от хора на действието, които имат дарба за активиране, известна и като „свършване на гадната работа“. Всъщност, когато този, който запалва искрата, и онзи, който се труди усърдно, работят заедно, се получава страхотна двойка, [тъй като те] разчитат на силните страни на отсрещната страна, за да създадат нещо велико. Най-влиятелните творци във всяка една индустрия или среда обаче са научили как да бъдат и двете. Те са научили как да разпалват усъръдието си и как да работят здраво, за да поддържат искрите [му]. В резултат на това те не само правят неща, а правят страхотни неща.“

Когато повечето българи придобият умения за комуникация, учене и решаване на проблеми и когато архитектите на родната образователна система пригодят обучението към начина ни на живот в XXI век, с времето по естествен път ще се подобрят и дигиталните им (ни) компетентности. Най-хубавото е, че тези умения са еднакво приложими офлайн и онлайн.

П.П. Заключението, че днешните деца боравят умело с технологиите, само защото умеят да си пуснат сами анимационно клипче или музика в YouTube, е умилително, но и наивно. Едно е да използваш технологиите за забавление, съвсем друго – за учене и работа.

----

* Този материал е създаден по проект "Генерация Z".