Няма да обсъждам скромната роля на нашия сънародник в наградения с "Оскар" филм или пък репликата, с която неговият герой-руснак поръчва водка. Ще пропусна и интервюто, в което актьорът изказва мисли, противоречащи на либерално-хуманистичния смисъл на „Зелената книга“. Затова пък символичното му завръщане в родината беше много трогателно - след перипетиите в годините на комунизма, след мъките на емиграцията, накрая той се завърна с ореола на победител.

По-важно е да разберем какво се случва с националната идентичност през последните три десетилетия. За първи път си дадох сметка за промяната благодарение на прекрасния сръбски филм „Когато порасна, ще стана Кенгуру“. Седят едни хора в забравена от бога кръчма и с необяснимо вълнение очакват мач от английския футболен шампионат. Не, не играе Сърбия, нито пък изходът от срещата може да повлияе някак на класирането. В английския тим играе съгражданинът им с прякор Кенгуру, който е обещал да им помаха с шапка пред глобалните камери, ретранслиращи към глухата сръбска провинция. Не помня какво направи Кенгуру, но нашият Димитър Маринов излезе на сцената с българско знаме на ревера - и с този жест напълни душите на нашите национални фенове.

Нашето мом(и)че

По-рано се гордеехме, когато български отбор спечели, когато български филм получи отличие. Междувременно глобализацията така фрагментира света, че започнахме да се идентифицираме с нашето момче или момиче, успяло някъде там, в чуждия отбор. По-просто е в индивидуалните спортове, където успехите на Гришо или на удивителната 15-годишна шахматистка Исмаилова могат да се припишат едновременно и на човека, и на страната. Но в колективните проекти сме раздвоени - за тях ли играе Кенгуру (Стоичков, Балъков...) или за своето сръбско/българско Аз?

Да припомня радостта, с която в Кения празнуваха избирането на Обама, чийто баща (напуснал семейството, когато синът му бил на една година) имал корен там. Вълнението, с което българи и специално габровци посрещнаха Дилма Русеф. А да припомням ли гордостта, че наше момче е измислило компютъра, че един наш човек е открил Америка заедно с Колумб?

Ако отидем отвъд медийните емоции, ще си дадем сметка, че съвременният човек никога не се интегрира докрай, живее с няколко идентичности. В Америка, където този процес е най-напреднал, хората отдавна се самоопределят с тиренца - афро-американец, латино-евреин, китайско-арабски... Ние тук още упорстваме, като наричаме успелите ни сънародници в чужбина българи. Но те са „наши“ само емоционално.

Именно емоционалният момент на връзката обяснява защо гордостите са най-често свързани с някакво състезание, класация, светска сцена, осеяна със звезди, признание на висша инстанция от типа на книгата „Гинес“. По-малко се гордеем с влиятелната колонка на Иван Кръстев в „Ню Йорк таймс“ или с излезлия току-що детски бестелър на англо-българската писателка Сабина Радева, с авторитетни политици като Сергей Станишев или Кристалина Георгиева. Виж, нашият ослепителен топ модел, заснет на благотворителното парти на Елтън Джон, веднага ни кара да се почувстваме българи, особено ако ни помаха през камерите. Думите разделят, а тя просто мълчи и е прекрасна.

Няма да преобърнем този процес, колкото и да го иронизираме. Страни като нашата са твърде малки, за да имат сериозно участие в световните неща - нито голям филм ще направим, нито скоро ще спечелим футболен шампионат. От друга страна ни се иска, защото живеем пред глобалната сцена, борим се за признание. И на всеки му е приятно да се идентифицира с успелия някъде там сънародник.

България днес

Трябва обаче да си дадем сметка, че националната идентичност вече не се основава на територия, оградена с идеологическа бодлива тел. България днес има сложна геометрия - някои остават, други заминават, някои скъсват, други удържат връзката, та дори опитват да участват в делата на загубената си родина. За националпопулистите тези последните „се пречкат“, особено когато опитат да проявят политическа инициатива. Мисля си обаче, че колкото по-бързо измислим такава форма на държавата, която да ги привлече за сериозно участие в нашите дела, толкова по-скоро България от провинция ще стане глобален играч.

"Дойче веле"