Вчера в поредицата на Клуб Z за бурната 1968-а ви разказахме какво се случи в САЩ преди точно половин век. Страната е разтърсена от ескалацията на войната във Виетнам и убийствата на Мартин Лутър Кинг и Робърт Кенеди. Днес ще ви припомним как една забрана студенти от мъжки пол да влизат в женско общежитие разпали невиждани бунтове във Франция.

Всичко, веднага, завинаги

Eдин от прочутите лозунги по стените на Париж от бунтовете през май-юни 1968-а. Събитията отключва спречкване на група момчета, които опитват да влязат в женското общежитие – нещо забранено в тогавашна католическа Франция. 150 студенти окупират осмия етаж на административната сграда и написват манифест, в който призовават за дебати върху капитализма, империализма, ролята на работническата класа и на университетите. Властите опитват да въведат ред със сила; движението се разраства и скоро Париж е покрит с барикади: горят коли, хвърчат павета, стеле се сълзлив газ. Седем души са убити, над 2000 ранени...

Преди 50 г. полицията използва сълзотворен газ и палки в опит да потуши младежкия бунт.

Сякаш нещо има във въздуха, защото масови протестни движения през същата година избухват в целия развит свят, от Берлин до Бъркли, а по един друг  начин – в Полша, Чехословакия и Югославия. Френската специфика е в това, че тук наред със студентските вълнения се състои и най-голямата в историята работническа стачка с 10 милиона участници; страната е парализирана, истаблишмънтът е в паника, че иде комунистическа революция.

Кулминацията на 30 славни години

Работническото недоволство е по-лесноразбираемо. Наистина 1968-а е кулминацията на 30-те славни години на непрекъснат растеж, доходите растат, обществото се урбанизира и модернизира. Но преструктурирането на индустрията оставя без работа онези, които не могат да се адаптират: през 1968-а безработни са към половин милион французи. Растежът увеличава и неравенствата в обществото, които подхранват недоволството.

Младежките проблеми са по-комплексни. Говорим за поколението на следвоенния бейбибум – университетите са пренаселени, няма достатъчно банки и трябва да се седи по земята. Рекордната многочисленост на младите има и друг ефект: тя им дава самочувствието, че са сила, която може да помете патриархалния ред. Под въпрос е поставен не само авторитетът на президента Дьо Гол, но и този на професора, на свещеника, на бащата. Враг е не само капиталистът, но политическият властник, не само експлоататорският Запад, но и тоталитарният Изток.

Прави любов, а не война

На преминалото през войната и фашисткия режим на Виши поколение на бащите синовете противопоставят девиза „Прави любов, a не война“, а протестите срещу интервенцията във Виетнам добиват характер на световен пацифистки фронт. Срещу лицемерния буржоазен морал се воюва с китари, предизвикателен секс и дълги коси, срещу канона на академичното знание – с радикални мислители като Маркузе, Райх, Дельоз и Гатари.

Но антиавторитарният дух изиграва лоша шега на революционерите: движението отказва да има лидер, програма и ясни цели; графитите по стените на Сорбоната ще са основната „книжнина“, която то ще ни остави. Тази децентрирана флуидна структура на протестните движения оттогава сякаш стана норма; студентската окупация на Софийския университет от 2013-а я повтори и като че ли тъкмо затова се провали.

Май 1968 г., уличните барикади в Бордо.

Текат пламенни дискусии, в които се прескача без проблем от условията в университета към световната революция. Утопията се преживява непосредствено, тук и сега, под лозунга: „Бъдете реалисти, искайте невъзможното!“

Досещате се защо студентите така и не успяват да влязат в съюз със стачкуващите работници, което би предизвикало падане на властта. Работниците нямат време за фройдо-марксизъм, те се борят за прозаични неща като заплащане и сигурна работа. С някой, който иска „невъзможното“, няма как да се договориш; затова пък на стачкуващите работници можеш да предложиш отстъпки, което правителството прави, и стачката приключва.

Поражение ли?

Останали сами, студентите постепенно губят подкрепата на общественото мнение, изплашено от хаоса; десните организират голяма демонстрация в подкрепа на Дьо Гол и той печели безапелационно извънредните избори по-късно през годината. Май 1968-а завършва с поражение.

Наистина ли?

Вярно, че комунистическата утопия не е построена и капитализмът продължава напред, по-силен от всякога, но в обществото са настанали дълбоки промени. Грубата принуда е загубила легитимност завинаги („Забранено е да се забранява“, гласи друг прочут графит); съпротивата става легитимен елемент на социалния живот. Свободата на сексуалните връзки е извоювана окончателно; скоро ще се комерсиализира хапчето, което ще освободи сексуалността на жената, малко след това се легализира и абортът (помислете: до 1968-а френските студентки нямат право да ходят с панталони!).

Възниква един спонтанен интернационализъм въз основа на солидарност с далечни места; мултикултурализмът заменя овехтелия патриотизъм („Всички сме немски евреи“, скандират). Раждат се нови кумири, звезди, модели за идентификация. Културната поколенческа революция е глобален процес – тя се случва срамежливо дори в СССР, където на сцената излизат шестдесетниците, които пречупват ледника на сталинския консерватизъм.

Новото изобилие

Младежките бунтове от 1968-а са жалон в трансформацията на световния капитализъм, който от производството пренасочва фокуса си към консумацията. 60-те години носят на света изобилие от нови неща – телевизори, плочи, мода, автомобили. Човекът заживява с непрекъснатия трепет от преживяванията, които пазарът ще му достави. Ако производството предполага пестене, жертване на удоволствието сега за постигане на цели в бъдеще време, потреблението е подчинено на мигновеното удовлетворение. Този втори потребителски капитализъм не произвежда стоки, а нови желания за стоки – трябва да поискаш нещото на рафта, макар че досега си живял чудесно и без него. Сега, за мен, веднага. Дали ще е минижуп или секс – структурата на желанието е същата. В този смисъл антикапиталистическата риторика на бунтовниците от 1968-а е парадоксална: без да си дават сметка, те всъщност възвестяват един нов стадий на капитализма, овладял ни през онова, което мислим за освобождение.

Графити в прослава на Карл Маркс в аудитория в Университета в Лион по време на студентския бунт.

Другият парадокс е, че естетичният колективизъм на онзи левичарски бунт се оказа предвестник на новия индивидуализъм, който движи западния капитализъм и до днес. Дисциплина, организация, правила – те се възприемат като остатък от омразния патриархален авторитаризъм. Нали разбирате защо Френската комунистическа партия е твърде подозрителна към май 1968-а, въпреки че също иска да свали омразния капитализъм – тя просто е от старите бюрократични структури и аморфното хоризонтално движение на студентите застрашава самата ѝ същина (отделно разминаването в отношението към още по-бюрократичния СССР).

Духът от бутилката

Новият индивидуализъм след 1968-а ще фрагментира движението в безброй формации – някои ще се възхищават на Мао, Кастро, та даже на Енвер Ходжа, други ще се ангажират с феминистки каузи и човешки права, трети ще се посветят на екологията и борбата с расизма.

Много от дейците на поколенческия бунт – и тук, и в останалия развит свят – обаче ще се насочат към политиката и бизнеса, заредени с индивидуализъм, импровизация, антийерархичност и презрение към всякакви канони.

Някои казват, че в Америка този дух пряко ражда компютърната революция, други – че от него тръгва неолибералната революция на 80-те. Но навсякъде страницата на стария подреден свят е окончателно обърната.

Тази година за първи път Франция отбелязва 1968-а като културно наследство, може би с надеждата, че така ще я отпрати в миналото. Всъщност този епизод до днес продължава да разделя обществото.

В кампанията си Саркози заяви, че щял да скъса с „духа на ’68-а“, който десните обвиняват (още един парадокс!) не само в левичарство и комунизъм, а в това, че е донесъл циничен глобализъм, отвързан от правила, морал, народи, държави. Програмата на този вид политици е назад към семейните ценности и традициите, авторитетите и йерархиите, патриархата и бялата раса.

Дали обаче духът, пуснат на свобода от ’68-а, може да се набута обратно в бутилката? Не съм сигурен; опитите обаче продължават.

УТРЕ ЧЕТЕТЕ: БУРНАТА 1968-А (III ЧАСТ) - ПРАЖКАТА ПРОЛЕТ, ПРОВАЛЕНИТЕ НАДЕЖДИ ЗА СОЦИАЛИЗЪМ С ЧОВЕШКО ЛИЦЕ

----

* Този текст е публикуван в списание "Клуб Z" през юли 2018 г. Още текстове от същия автор можете да прочетете тук.