Случи се онова, което винаги е било очевидно: че Борисов ще се срути в момента, в който хората се убедят, че неговите плюсове са се превърнали в минуси. Както би казал Аристотел – когато едно полезно качество (добродетел) излезе извън мярата си, превръща се във вредно.

Този момент дойде. Освежителната хашлашка безпардонност премина в арогантност и разпищоленост. Самочувствието се превърна в горделивост. Мъжкарството набъбна до пренебрежително отношение към знанието изобщо („разните там политолози и социолози, дето много обичат да се изявяват“). Онова качество, което англичаните наричат „самодостатъчност“ (self-sufficiency) се разкри като алчност: събиране на всичко в едни (неговите) ръце. Убедеността, че е част от народа („аз съм прост и вие сте прости“) се превърна в неспособност да чуе, какво му казва народът. Защо да слуша, след като си знае по дефиниция?

Способността му да не се заравя в излишни подробности се превърна в безотговорно бездействие (по източването на КТБ, по погрома над Фонда за лечение на деца, по краденето около АЕЦ "Белене" и "Булгартабак"). Дарбата да казва всекиму онова, което онзи иска да чуе, се превърна в спирала от лъжи и предателства, като например казусът с провалената съдебна реформа. А безспорните лидерски качества се изродиха в откровен авторитаризъм и в създаването на клиентелни вериги на принципа – „раздаване на порциите“ отгоре-надолу.

Резултатът е описан още от Платон, който слага следните думи в устата на Сократ:

„Всяка една смес, която не съдържа мяра в пропорциите си, по необходимост ще доведе до загниването на всяка една съставка и най-вече – на себе си. Защото в този случай не би имало хармоничност, а всичко ще бъде несвързан миш-маш, който ще разруши всичко, което се съдържа в него“.

И миш-машът на Борисов, и загниването на съставките, и разрухата - всичко това е обилно анализирано и разказано. И всички критики, отправяни към Борисов по тази линия, са справедливи.

Ако Борисов беше само разруха, обаче, сега около нас не би имало нищо. Да видим позитивите; да кажем добра дума за сваления от коня Винету.

Позитивите идват от това, че в ключови моменти, както и по важни въпроси, Борисов успяваше да си сложи граници.

За разлика от Орешарски се впечатляваше от протести; и понякога неговите министри се намесваха за възстановяване на справедливостта. Имам такъв опит с министъра на околната среда, например. Макар да не беше доволен, не се опита истински да контролира Плевнелиев по отношение на твърдата про-западна линия, поддържана от държавния глава.

За разлика от Близнашки (т.е. когато той беше служебен премиер), не се бъркаше в работите на външния и на военния министър, които успяваха да удържат на натиска за завой към Русия. Макар в началото да се лашна в крипто-фашистка посока по повод „доброволци, пазещи границата от нашественици“, доста бързо позволи на вътрешния министър да заклейми всякакви гранични опълчения.

За разлика от Първанов, очевидно беше разбрал глупостта на „Големия шлем“ и предимно имитираше ентусиазъм за безобразия като "Южен поток" и АЕЦ "Белене". Макар да се провали гръмотевично в момента, в който реши да играе голям световен политик (с номинацията на Кристалина Георгиева за Председател на ООН), във външната политика беше достатъчно „обран“, за да не направи истински големи бели – каквито правеше Първанов, например.

И макар неговите западни съратници в крайна сметка да започнаха да го отбягват като неблагонадежден, Борисов не ни подари нито на Путин, нито на Ердоган. Западният избор на България се запази до степен, и двамата финалисти на президентските избори да се кълнат в него.

Имаме минималната база, от която да започне възстановяването на модерността „след Борисов“. Дори ГЕРБ би могъл да съдейства за това, ако се върне в мярата, напусната от лидера.