Ситуацията в Северна Сирия се променя с бързи и драматични темпове. Както обгърнатата в неизвестност операция „Щит на Ефрат“, лансирана неотдавна от турския президент Реджеп Ердоган, така и заявеното намерение на САЩ за предстоящо настъпление срещу столицата на "Даеш" - Рака, пораждат остри противоречия между различните страни, които имат амбицията да участват в разгрома на терористите. Същевременно тече истинска дезинформационна война, която допълнително усложнява картината в региона.

През последните дни руски държавници например заговориха за съществуването на координация в разузнавателната сфера между Москва и Анкара, свързана с операцията „Щит на Ефрат“. Тези изявления породиха различни хипотези. Някои наблюдатели виждат в подобна стъпка начало на бъдещ съюз между двете страни. Други, сред които и добре осведоменият турски наблюдател Мохамед Захид Гюл, твърдят, че подобно сближаване ще е резултат от поредицата от американски грешки, както и реакция на обстоятелството, че и Москва, и Анкара са недоволни от неспазването на обещанията на Вашингтон.

Прибягването от страна на Москва до сътрудничество на това равнище повдига множество въпросителни - преди всичко за последствията върху развитието на най-взривоопасните процеси в Северна Сирия, които наблюдаваме днес, както и върху онези, които предстоят. Нещата изглеждат още по-интригуващо, като се има предвид, че Дамаск може би не е изцяло против. За това намекна самият президент Башар Асад на 13 октомври, заявявайки пред руски вестник, че се надява руско-турското сближение да допринесе за промяна на политиката на Анкара по отношение на Сирия.

Изявлението на Асад дойде след визитата на руския му колега Владимир Путин в Истанбул и срещата му с Ердоган, която по всичко изглежда доведе до качествена промяна в отношенията между Русия и Турция. Срещу обещанието да не се включва в хора на критиците на руските бомбардировки срещу Алепо, Турция бе възнаградена с фактическо одобрение от страна на Кремъл на операцията „Щит на Ефрат“. Последната позволи на Ердоган да твърди, че е реализирал турската „мечта“ за създаване на „безопасна зона“, макар и без най-важния елемент - забраната за полети над нея.

Разбира се, не всичко се развива по вкуса на Москва и Дамаск. Пренасочването на турските сили към завземане на Тел Рафат, предшествано от бомбардировки на подкрепяните от Вашингтон кюрдски Отряди за народна защита, не можеше да не предизвика остра реакция от Сирия, която заплаши, че ще сваля всеки турски самолет, който се появи в сирийското въздушно пространство. За отбелязване е, че не такава бе реакцията на Дамаск, когато турските сили навлязоха в територията, контролирана от "Даеш", простираща се между градовете Джараблус и Дабик.

Не е ясно и доколко Анкара ще спазва поетите ангажименти по отношение на Алепо. Вярно е, че високопоставени лица турската сторица, като външния министър Чавушоглу и дори президента Ердоган, поискаха от „Фатах Шам“/Нусра да се изтегли от тези квартали в съответствие с руските искания. От друга страна обаче, отрядите, подкрепяни от Анкара и преди всичко Ахрар ал-шам, отказаха да се изтеглят. Тези дни Ердоган повдигна завесата за съдържанието на двустранното споразумение с Русия. В реч в президенския си дворец в столицата той заяви, че операциите на турската армия в Сирия целят установяването контрол върху двата района Ел-Баб и Манбидж, но не и разширяването на този контрол до Алепо, който, по думите му, принадлежи на неговото население. Същевременно Ердоган повтори призива си към съвместна битка срещу терористичните сили в Сирия. От своя страна, макар да критикува турската пряка намеса в Сирия и да предупреждава за негативните последствия от това, в периода след срещата между двамата президента Москва изцяло игнорира въпроса за Ел-Баб и турските амбиции в тази част на страната.

Може да се каже, че операцията „Щит на Ефрат“ е изправена пред два проблема. Първият е липсата на ясни параметри за турското настъпление в южно направление към град Ел-Баб, което крие опасности всеки момент да доведе до сблъсък със сирийската армия и до последващ регионален конфликт. С други думи, за да се обезпечи това направление на операцията е нужно ясното разграничаване между двата периметъра на действие – на Дамаск и Анкара. Досега обаче няма яснота в кой от тях ще попадне град Ел-Баб. Анкара възнамерява да продължи настъплението си до освобождаването на града от "Даеш", докато един от командирите на отрядите на ливанската Хизбулла, която се сражава редом със сирийската армия, заяви, че по-нататъшно турско настъпление в тази посока ще означава пресичане на „червената линия“.

Вторият проблем е свързан с настояването на Анкара да получи роля в освобождаването на Рака. Тук трудността се крие в обстоятелството, че няма сухоземен маршрут, по който силите на „Щита на Ефрат“ да стигнат до този сирийски град. Това е и което прави казуса с Рака по-различен от този с Мосул. Край Мосул Турция разполага с базата Баашика, както и със съюзени сунитски сили от околните населени места. Официално турският контингент се намира край Мосул именно с мисията да обучава сунитските бойци за битката им срещу "Даеш". Освен това Турция поддържа много тесни взаимоотношения с лидера на Иракски Кюрдистан Масуд Барзани, докато в Рака не разполага с подобна подкрепа. Обратното, за да стигне до предградията на Ракка турският контингент ще трябва да се сражава с кюрдските сили, ръководени от Партията на демократичния съюз – сирийската фасада на ПКК, които са съюзници на Вашингтон. Подобни стълкновения са вероятни и за двете направления – Манбидж и Тел Абиад. Изтеглянето на кюрдите от Манбидж бе договорено с Вашингтон, непосредствено след освобождаването на града от ДАИШ, но Анкара заплашва, че ако се наложи ще ги прогони със сила. Турция също не изключва да прибегне до военна сила и по отношение на Тел Абиад. И в двата случая Анкара ще влезе в противоречие с американските намерения за превръщането на кюрдите в основната сила в атаката срещу "Даеш" в Сирия. Несъмнено, с последните си нападения срещу кюрдите в Тел Рафат и съседните му села турската армия разбра, че битката й с кюрдите не е като тази срещу "Даеш", при която джихадистите отстъпваха без бой от позициите си (това поведение е доста странно за една организация, която обикновено се сражава до последния си човек).

Според горепосочения експерт Гюл, Турция не иска да се конфронтира с Америка в Сирия, но няма да й позволи, нито на когото и да било другиго, да заплашва турската национална сигурност. При това Гюл отбелязва, че в миналото САЩ са се отметнали от редица свои ангажименти по отношение на Сирия. Ето защо, продължава анализаторът, след като САЩ закъсняха да откликнат на турските искания, Анкара бе принудена да подкрепи Свободната сирийска армия в атаките й срещу "Даеш" и Отрядите за народна защита на кюрдите. В крайна сметка, твърди Гюл, самите САЩ са виновни за възникналата ситуация. От тези думи можем да заключим, че турско-руското сближаване може би е реакция на подценяването от Вашингтон на турския си партньор. И че при първия благоприятен сигнал от американците, че в бъдеще ще зачитат турския интерес, Ердоган ще промени поведението си спрямо Москва. Всичко това навежда на мисълта, че сегашният меден месец в отношенията Ердоган-Путин може би няма да трае дълго.

Изявленията на Ердоган по повод събитията около Алепо и Мосул не са случайни. Те са съпроводени от широкомащабна подготовка на Турция, обхващаща армията, медиите и политиката, свидетелстваща за наличието на цялостна стратегия с нейните краткосрочен и дългосрочен компоненти, която се реализира стъпка по стъпка. Въпросната стратегия предвижда турска военна намеса в Северен Ирак (щита на Тигър) по подобие на действията на Анкара в Северена Сирия. Освен това, от две седмици насам проправителствените медии в Турция публикуват поредица от материали, в които се акцентира върху историческото право на страната върху Мосул и Киркук, както и върху Северна Сирия. Има и индикации за прередактиране на „Червената книга“, съдържаща доктрината на турската национална сигурност.

Според тях неотдавна Съветът за национална сигурност на Турция е внесъл във въпросната книга поправки, предложени от Ердоган, според които страната ще има две отбранителни линии извън своята територия: първата е линията между Катар и Сомалия, а втората, която е по-близо до турските граници – между Кабул и Алепо. Както напомнят турските медии, в рамките на така обозначената зона за сигурност Анкара разполага с пет военни бази, които предстоят да бъдат разширени и укрепени. Наред с това Турция ще разшири и своето икономическо, политическо, културно и обществено присъствие в тези територии, които действително трябвало да се превърнат в част от турската национална зона за сигурност. Според изявления на турски политици, битката срещу ДАИШ ще превърне земите на север от Мосул и на север от Алепо в неконтролирана територия, което би засилило опасността от настаняване в тях на терористични групи, към които те причисляват отрядите на ПКК. Поради това се препоръчва там да бъдат съсредоточени военни контингенти, които да дадат отпор на терористите. Това ще е и стъпка към установяване на политически контрол в бъдеще, който щял да гарантира сигурността на турските граници.

От друга страна, Ердоган и Йълдъръм наблюдават с тревога опитите на Иран да установи контрол върху иракския град Телафар чрез използването на шиитските милиции „Хашд аш-шааби“, финансирани и въоръжени от Техеран. Въпросният град, чието коренно население е съставено от туркомани, принадлежащи както към шиитското, така и към сунитското направление в исляма, контролира пътя между Мосул и Сирия, а оттам и за Ливан. За Техеран този път е от стратегическа важност, тъй като по него се транспортират оръжията за Хизбулла и за кюрдите. От своя страна Анкара е убедена, че завладяването на Телафар от проирански милиции ще застраши националната сигурност на Турция. Поради това, редица наблюдатели предричат турска военна акция за завладяване на града, което на свой ред би разпалило турско-иракски конфликт.

По всички тези въпроси Анкара води сложни преговори както с Москва, така и с Вашингтон, използвайки както противоречията, така и частичните съвпадения в позициите на двете свръхсили. Същевременно Турция продължава реализирането на своята стратегия стъпка по стъпка, като изцяло игнорира възраженията на Иран, Ирак и Сирия. Според наблюдатели, Ердоган няма лесно да се откаже от намеренията си, обвързвайки външната експанзия с проекта си за въвеждане на президентска власт в Анкара. Логично е поставянето на амбициозни външнополитически цели да предполага укрепването на едноличната власт в Турция. По оценка на редица наблюдатели, подобна стъпка би предшествала трансформирането на страната във федерация с отделни „вилайети“, което ще стане още по-вероятно при очертаващата се подялба на Сирия и Ирак.