Преди няколко дни посетих новооткрития музей на първия руски президент Борис Елцин. Изпитах странно усещане когато разглеждах секциите, посветени на външната политика. Трудно ми бе да повярвам, че в отношенията между Русия и САЩ, ЕС и НАТО е имало толкова високо ниво на доверие. Днес не мога да си представя, че руският президент би подписал нещо подобно на сключения през 1997 годна в Париж основополагащ акт НАТО-Русия.

Непредсказуемите рискове

Инцидентът със сваления от Турция руски боен самолет няма да доведе до ядрена война или до широкомащабен конфликт между Русия и НАТО. Но той за пореден път демонстрира, че на практика през последните 15 години от отношенията на Русия със страните от алианса са се изпарили доверието и добрата воля. Днес се предприемат само най-необходимите стъпки, за да бъде предотвратена широкомащабна конфронтация. Става дума например за руско-американските договорености за предотвратяване на сблъсъци в небето над Сирия между самолети на руските ВВС и на международната антитерористична коалиция. Затова пък всеки ден се съобщава за нови мерки, които могат да доведат до по-нататъшна ескалация.

Решението на руските власти да разположат ракетни установки ПВО С-400 във военната база в Латакия, например, само ще увеличи рисковете от нови инциденти. Решението на Москва да наложи ембарго за внос на турски стоки и да ограничи туристическите пътувания в съседната страна само ще предизвика ответна реакция от Анкара. Под въпрос е и проектът за газопровода „Турски поток”, който и без това се движи много бавно. В същото време Вашингтон наложи персонални санкции на Кирсан Илюмджинов - заради финансови взаимоотношения със сирийския режим. Този, на пръв поглед, маловажен факт показва, че американската администрация смята Русия за част от сирийския проблем, а не за участник в търсенето на решение на конфликта.

Дългият път към застоя в отношенията

Сравнението на сегашната ситуация с епохата на Елцин се оказва още по-драматична, ако си спомним, че и през 1990-те години имаше разногласия между Кремъл и западните лидери. Те спореха за войните на Балканите, за санкциите срещу режима на Саддам Хюсеин и, разбира се, за източното разширяване на НАТО. Но желанието за сближаване на позициите по правило се оказваше винаги по-силно от разногласията. Изглеждаше, че най-острият конфликт около военната операция на НАТО в бивша Югославия през 1999 година приключи твърде бързо с мисията на премиера Виктор Черномирдин в Белград , която сложи край на бомбардировките.

Може да се каже, че оттогава насам все още има недоверие между Москва и НАТО. Но през последните години то намаля до почти критично ниво. От гледна точка на Кремъл това е добре. Защото откъсването от Запада като цяло и от НАТО, като негово основен символ, е едно от условията за съществуването на изградената от Путин система. До анексията на Крим и руско-украинския конфликт това разграничаване се компенсираше от нежеланието за пряка конфронтация. През последните две години, и особено от момента на началото на руската военна намеса в Сирия, ситуацията се измени. Политическата логика на противопоставяне води до неочаквани практически последствия.

Анкара и Брюксел срещу Москва

Свалянето на руския изтребител е ярък пример за това, как събитията могат да излязат извън контрол. Известният военен експерт Марк Галеоти счита, че турските власти са свалили руския бомбардировач, защото им е омръзнало от постоянните нарушения на въздушното им пространство. Според него, на 24 ноември те просто са се възползвали от поредното, макар и кратко, нарушаване на техните граници. Владимир Путин много пъти повтаря, че „слабите ги бият” и затова „трябва да удариш пръв”. По силата на тази логика ескалацията не може да бъде избегната, защото Русия не може да изглежда слаба. Нито в очите на Запада, нито пред сирийците и иранците, нито пред собственото си общество. А то, вече обработено от държавната телевизия, също настоява за решителност и жестокост.

И Кремъл се принуждава да търси полумерки - като икономически натиск срещу Турция и разполагане на ракети в Сирия. Това може би няма да доведе до директен конфликт с НАТО, но ще засили недоверието в Кремъл и вероятността от ответни мерки. Независимо от сложните отношения с Турция, за много страни-членки на НАТО съюзническата солидарност се оказва по-важна от разногласията. Сигурно емисарите на Москва и Анкара ще съгласуват някакви спешни мерки за избягване на нови инциденти. Но подозрителността и липсата на взаимно доверие на високо политическо ниво ще останат. А това означава, че новите кризи, за съжаление, са неизбежни.