Тази седмица се навършиха тринадесет години без Христо Фотев. Благодаря на Румен Леонидов за великолепния му текст за Христо. След толкова много метафори трудно може да се добави нещо.

В много периоди, когато съм имал депресивни моменти винаги съм се лекувал с поезията на Фотев и музиката на Моцарт. Намирам нещо много близко между тях. Това изящество, с което се излива музиката –ту като водопад, или изригва като гейзер, изпълнен с възторг от живота. Неистовото владеене на думите  при Христо е толкова леко и естествено, като дишане, като плуване. Той беше самата поезия, слязла при хората. Една жива метафора.

И сега е жива и можете да я разлистите. В нея има всички  хаотични фойерверки  на таланта от алегро до адажио.

Но сега ще ви разкажа още една метафора, която чух от моя приятел Колю Карамфилов, светла му памет! Най-вероятно са седнали на една маса там горе.

Ето го и разказа на художника:

Когато бил на погребението на поета, видял как на десетина метра след траурната процесия вървяла една немлада жена с олющени обувки и леко размазан грим. В ръцете си държала малко евтино букетче. И тогава, казва художникът, я познах- тя е била ”Колко си хубава, Господи!”. Тогава си представих как тя се спира за малко, обръща се и тръгва обратно. Секунди след това процесията спира, обръща се и тръгва след нея. И всичко започва отначало.

Ако искаме да си спомним за Фотев, нека го почетем като го прочетем отново.

Още истории от д-р Людмил Станев може да прочетете ТУК.