Според традиционната рецепта за приготвянето на ашуре са нужни четиридесет съставки. Продукти, най-различни и наглед несъвместими, които заедно затрептяват в красива хармония.
Точно такава е и най-новата книга на Кремена Петкова Йоджал „Ашуре“ (ИК „Сиела“) – симфония от многолики образи и човешки съдби.
Писателката с чувствително перо, която стотици читатели заобичаха с разтърсващите саги „Мелиса“ и „Лоша“ и нарекоха „българската Шехерезада“, се завръща с най-емоционалната си книга до момента.
Кремена Петкова Йоджал от години живее в Бурса, Турция, но копнее за българска реч. Така сладкодумната разказвачка започва да пише красиви истории за своя живот в чужбина и да ги споделя онлайн. Не след дълго се раждат „Мелиса“ и „Лоша“ – поредици, чиито героини заживяват в душата на множество читатели.
Сега е време българската Шехерезада да разкаже нова затрогваща приказка за любов, болка, непокорство и разтърсващи житейски обрати. История в сърцето на мистичния Ориент за една коварна диагноза и смелите жени, които отказват да ѝ се подчинят.
Една запазва болестта си в тайна. Друга планира собствената си смърт. Трета – младо момиче с кралска кръв, израснало в разкош – пристига от Саудитска Арабия, за да търси смисъл.
Късметлийката, Планиращата, Хулиганката, Принцесата, Бързоногата, Грешницата и още много героини… Безименни, безстрашни, непримирими.
А любимата Мелиса, с която някои от читателите ще се запознаят за първи път, а други ще посрещнат като стара приятелка, отново ще трябва да надхитри съдбата.
В Измир съдбите на всички тези жени ще се преплетат с тази на загадъчен доктор с необикновено минало и смайващо настояще. Може би единственият, който може да им помогне…
Майсторска разказвачка на човешкото сърце, Кремена Петкова Йоджал е събрала цяла броеница от бисерни герои, танцуващи смело с орисията си и с надеждата.
„Ашуре“ е омайна ода за изкуплението, спасението, борбата. Притча – изкусна, нежна, сладко-горчива и живителна – досущ като съставките на древното ашуре.
„Смисълът да се приготвя тази сладка благодат и до днес е в споделянето ѝ, в изразяването на благодарност за това, което имаме. Израз на милостта и готовността да помогнеш с всичко, което притежаваш. Ашурето се приготвя в памет на спасението.“
Кремена Петкова Йоджал
* * *
Из „Ашуре“ от Кремена Петкова Йоджал
1
Ако още някой настоявал, че е късметлийка, щяла да се разпищи така, че да я чуят и на туристическите корабчета, които ведро цепели вълните край измирския бряг току под прозореца ѝ.
Панорамната гледка към Кордон с всички онези здрави хора, които лениво се наслаждавали на плахото пролетно слънце, разхождайки се край морето, би трябвало да мобилизира желанието ѝ час по-скоро да се присъедини към тях. Но на практика съвсем не се получавало точно така.
Все едно невидима за другите, но непреодолима за нея стена се издигала между живота долу и нейния. Откакто споделяла тялото си с рака, тя ту се отказвала от него, ту се вкопчвала във всяка все още своя здрава клетка.
Безучастно и все още без завист можела да гледа тези, които живеели без нейната диагноза. Двойките влюбени край паметника „Дървото на Републиката“, които търсели усамотение сред тълпата. Двама по двама били си достатъчни. Само морето допускали за свидетел на откраднатите ласки, които си разменяли далеч от целия свят, намерили своя на някоя закътана пейка.
Старците напротив, те търсели компания. Все около другите гледали да се навъртат. Къде от самота и безмълвие, къде от страх да не им стане лошо и да няма никой наоколо да им подаде шише одеколон или чаша вода. Вероятно тя никога нямало да разбере защо старците заговаряли непознатите минувачи или просто закачали тичащите по алеята деца. Тя нямало никога да остарее.
Продавачът на печени кестени и царевица подканял клиентите си, като току почуквал по скарата с дългите щипки, с които ловко обръщал златните, поопърлени мамули. Приличал ѝ на щъркел, застанал, незнайно защо, на един крак. Обичала млечната септемврийска царевица. Откакто се разболяла, харесвала дори есента и зимата. Колко ли сезона ѝ оставали?! Не питала.
Не искала да брои. Заведенията, наредени плътно едно до друго покрай крайбрежната алея, започвали да се пълнят по обяд, а гласовитите им викачи се борели за вниманието на гладните, тикайки в лицата им лъскаво меню с апетитни фотографии на пържени риби и сочен дюнер.
Ако не дремела от антиалергичните лекарства, които съпътствали терапията, или не ѝ се гадело, вдъхвала ароматите, който нахлували през прозореца, и се заричала първо там да отиде на обяд или вечеря. Като се оправи!
Чудела се на кой жесток ум хрумнала идеята преди всеки курс химиотерапия да сервират на пациентите и придружителите им лека закуска. Все едно не били в болница, а били в някое от кафенетата по крайбрежната алея. Или хапвали леко в лобито на хотела си. Или пък в офиса преди началото на работния ден. Всеки болен можел да си представя каквото реши, отвличайки съзнанието си от предстоящата процедура, но тялото му неизменно оставало заложник на лекарите, завързано с вените си. Тази привидна нормалност, че всичко е такова, каквото винаги си е било, точно тя била плашещо нелепа. Нищо нямало как да бъде същото. Това, което било нормално допреди няколко месеца, сега било това, за което да мечтае.
Нали била късметлийка, попаднала сред другите късметлии с четирите процента възможност да се възстанови. Не, не напълно! Никой от тези с бели престилки не бил толкова завършен лъжец.
Стаята, в която се провеждала терапията, на пръв поглед изглеждала луксозна, точно като в скъп хотел. Пастелните цветове на стените се сливали в един блудкав цвят пред очите ѝ, когато се унасяла в неспокойна дрямка. „Абокат на шията ѝ“ само звучало плащещо. Всъщност било много удобно, че двете ѝ ръце оставали свободни.
Обяснила ѝ го една „колежка“, която разпознала като такава по патешкия пух на главата и рисуваните вежди. Ако ѝ правели вливанията през вените на ръцете, като остареела, нямало да може да мери артериалното си налягане на тях. Това ѝ разяснила пàтилата, а после двете прихнали в истеричен смях, който накарал всички, чакащи в коридора, да обърнат глави към тях! Рядко ехтял смях в онкологията. Харесала жената, която смятала, че тя има шанс да остарее.
За щастие, не я срещнала повече никъде из болницата. Оттогава не се била смяла на глас. Ама настоявала да поставят трайния венозен път на шията ѝ.
Изяждала си закуската, сервирана преди всеки курс на химиотерапия, до последната троха. Било нещо като обет, като наричане, да изяде тази закуска, ако иска всичко да бъде наред. Нямало много опции кое точно щяло да се нареди оттук насетне, но трябвало все нещо да ѝ е останало, нали?! И много внимавала да не повърне. После си приготвяла електронната книга, телефона, дори плетка взела веднъж, и се намествала примирена и притихнала на абсурдно удобното легло. Не че някога използвала свободните си ръце, докато отровата течала по вените ѝ, но току-виж че можела да остарее, как щяла да си мери кръвното тогава! Усмихвала се само с устни на мъжа си. Трябвало му от нейния кураж, за да издържи той нейната битка, и натискала звънеца, с който давала знак на медиците, че е готова.
Държала тя да натисне звънеца, било като бойния вик на воин преди схватка с врага, въпреки че съпругът ѝ бил неотлъчно някъде край нея и можел той да повика лекар. Наистина нямало нужда да дреме в креслото за придружител. Казвала му го всеки път. Никога досега не я послушал просто да я остави и да дойде да я вземе, като свърши процедурата. Знаела, че щом заспи, той отивал до бюфета в края на коридора на разположение за придружителите и непохватно си приготвял сандвич, сипвал си чорба или чай. Вероятно това било всичко, с което се хранел, откакто се била разболяла. И той, и децата. Затова и за тях правел сандвичи в бюфета на болницата.
Навярно опитвал да чете от книгата ѝ и да не мисли колко му се пуши, но не мръдвал от стаята ѝ, за да не би тя да се събуди и него да го няма. Такива обикновени неща вършел мъжът ѝ, докато тя лежала в удобното легло с тръбата, забита над ключицата ѝ. Но основно се тревожел. Най-страшно било не когато самата тя разбрала с какъв враг ѝ предстои да се пребори.
Нее! Най-ужасена била, когато видяла как мъжът, когото обичала от дете, нейният приятел, закрилник и смел воин, се разпаднал на парчета пред очите ѝ, когато му съобщила, че е болна.
Ще я нарека Късметлийката…
Още по темата
- "Парите също са стока, но е възприето още от античността, че посредством стоката „пари“ се мери стойността на останалите стоки и услуги" (ОТКЪС)
- България предаде на Турция двама издирвани с червена бюлетина на Интерпол
- "Ако е със злато - един месец и си готов": схемите за издаване на фалшиви ТЕЛК решения
- "– Какво за нея? – попита той сега. – И по-накратко. Трябва да тръгвам. – Смятам, че е китайски агент" (ОТКЪС)
Подкрепете ни
Уважаеми читатели, вие сте тук и днес, за да научите новините от България и света, и да прочетете актуални анализи и коментари от „Клуб Z“. Ние се обръщаме към вас с молба – имаме нужда от вашата подкрепа, за да продължим. Вече години вие, читателите ни в 97 държави на всички континенти по света, отваряте всеки ден страницата ни в интернет в търсене на истинска, независима и качествена журналистика. Вие можете да допринесете за нашия стремеж към истината, неприкривана от финансови зависимости. Можете да помогнете единственият поръчител на съдържание да сте вие – читателите.
Подкрепете ни