Джо Демарко, дипломиран юрист и син на известен мафиот, работи от години за Джон Махоуни, един от най-опитните политици в Конгреса на САЩ. Решава всякакви проблеми, изпълнява задачи на ръба на закона, извършва неофициални проучвания. Поредният случай, който трябва да разследва, го изправя пред най-сериозното предизвикателство в кариерата му.

Бивш агент на ЦРУ е съобщил на конгресмена, че съпругата на най-големия му политически противник и уважаван сенатор работи за китайското разузнаване. Махоуни трябва да се добере до истината, за да знае какъв удар да нанесе. Демарко е свикнал да се рови в мръсни тайни, но сега трябва да навлезе в непозната територия.

Нещата се оказват много по-сложни, а въпросите са повече от отговорите. Кой е тайнственият мъж, с когото се среща в парка съпругата на сенатора? Чий е трупът, намерен на пусто шосе близо до Вашингтон? Какви са мотивите на бившия агент на ЦРУ да вдига шум точно сега? И до какво може да доведе един шпионски скандал?

На 24 ноември (вторник) излиза „Агенти“ от майстора на политическия трилър Майк Лосън и вече е в предварителна продажба в сайта на „Обсидиан“. Авторът се завръща с деветнайсетия роман с главен герой Джо Демарко.

„Майсторът на политическия трилър ни предлага страхотно пътуване из сенчестите коридори на властта във Вашингтон.“

- Бест Трилър Букс             

Издателство „Обсидиан“
Дата на издаване 24 ноември 2026 г.
Превод Богдан Русев
Художествено оформление Николай Пекарев
ISBN 978-954-769-650-1
Страници 320
Цена 13,50 €
Корица мека

* * *
Из "Агенти" от Майк Лосън

1

Джени се спъна, докато слизаше по стъпалата пред ресторанта, и хвана Ноа за ръката, за да не падне.

– Внимавай – извика той.

– Не трябваше да пия последната чаша вино – простена тя.

Ресторантът беше насред нищото – нямаше вероятност да срещне познат и не искаха лични карти на млади клиенти – и въпреки че храната беше ужасна, виното беше хубаво. Но, както каза, не трябваше да пие последната чаша. По принцип не беше по пиенето и трите големи чаши вино ѝ бяха дошли в повече, макар че определено я бяха настроили. Все едно ѝ трябваше алкохол, за да се настрои.

– Нямам търпение да те прибера у дома – каза тя.

Той се засмя.

Ноа беше най-красивият мъж, когото някога беше срещала. И беше съвсем неподходящ за нея по много различни причини.

Тя беше на деветнайсет.

Той беше на трийсет. Имаше репутация на женкар. Освен това ѝ беше преподавател. Което изобщо не я интересуваше.

Ноа беше преподавателят ѝ по творческо писане и един ден я извика в кабинета си, за да обсъдят разказа, който бе написала. Тя беше шокирана, защото никога не ѝ беше обръщал внимание в часовете, а когато тя се опитваше да говори с него, най-често я игнорираше. Каза ѝ, че разказът ѝ е абсолютно гениален и колко е впечатлен от начина, по който мисли. Говориха почти два часа за какво ли не и тя беше поразена колко много общи неща имат помежду си въпреки разликата във възрастта. Той каза, че сигурно са сродни души; каза го уж на шега, но не беше шега.

Няколко дни по-късно, в събота, той отново я изненада, като ѝ се обади и я помоли да прочете част от романа, по който работи, защото била толкова проницателна и искал мнението ѝ. Но не желаеше да се срещат в кабинета му. Каза, че е прекрасен пролетен ден и трябва да му се наслади, затова ѝ предложи да се видят в един малък парк на няколко километра от университета. Тя остана във възторг, когато видя, че е донесъл одеяло, кошница за пикник с хапки, бутилка вино и истински чаши. Цветовете на вишните се сипеха върху тях, докато лежаха на одеялото и си говореха. Беше като сън. А когато я целуна...

Колкото до секса, Джени най-после го разбра. Преди Ноа беше спала само с двама мъже – всъщност момчета. На седемнайсет беше спала с едно момче, което беше поканила на бала – тя, а не той нея, – и го направи само защото искаше да се отърве от девствеността си и да види какво изпуска. Самият акт продължи по-малко, отколкото ѝ отнемаше да си измие зъбите, и беше, общо взето, също толкова задоволителен. Вторият път беше с едно срамежливо момче от университета. Имаше страхотно тяло, защото не излизаше от фитнеса, но беше тъп като галош, а сексът с него беше горе-долу толкова романтичен, колкото болезнена тренировка по йога. А после се появи Ноа, тя за пръв път изпита оргазъм, без сама да го предизвика, и разбра защо хората отдават толкова голямо значение на правенето на любов.

Двамата прекосиха застлания с чакъл паркинг, като тя се държеше за ръката му не само защото беше пияна, но и защото беше с високи токчета. Хората ходеха в този ресторант по джинси и маратонки, но тя беше сложила токчетата и късата пола, защото искаше да му се хареса, а краката ѝ бяха най-хубавото в нея. От известно време се чудеше как да събере пари за силиконови импланти – природата имаше нужда от малко помощ в тази област, – но знаеше, че родителите ѝ, колкото и да са богати, няма да ѝ купят нови цици.

– Мисля, че по-добре ти да караш – каза тя.

– Няма начин – поклати глава Ноа. – Аз пих повече от теб. Освен това не мога да намеря нищо в колата ти.

Тя караше тесла. Подарък от татко. Обикновено използваха колата на Ноа, но тази вечер той я беше помолил да кара, защото неговата не можела да запали – което не беше голяма изненада, защото беше толкова стара, че се палеше с ключ.

– Може би трябва да си повикаме „Юбер“ – каза тя. – Ако ме спрат, ще счупя дрегера.

– „Юбер“? Мислиш ли, че някой шофьор ще дойде до тук по това време? Ще се оправим. До нас са само селски пътища.

Вярно беше. Той живееше в къща извън града и нямаше да ѝ се налага да кара по магистрали или оживени улици. А беше почти полунощ и нямаше да има много движение. Ноа живееше в дълбоката провинция, защото къщата беше на една негова възрастна леля, която не му искаше наем. Това беше добре за него, защото не можеше да си позволи квартира в града, след като половината му заплата отиваше при бившата му съпруга. Тя го беше одрала жив с издръжката.

Той отвори вратата откъм своята страна, но преди да се качи, извади телефона си, погледна екрана и изруга:

– Мамка му.

– Какво има? – попита Джени.

– Тъпата деканка ми е писала.

Тя не беше чула звук за получено съобщение и предположи, че е сложил телефона си на вибрация.

– Защо ще ти пише по това време?

– Защото е откачена.

– Какво иска тази кучка? – попита Джени.

Знаеше, че Ноа мрази шефката си.

– Няма значение – промърмори той.

Натрака нещо на телефона, за да отговори, прибра го и се качи в колата.

Джени седна вътре, сложи си колана и запали двигателя. До къщата му имаше около двайсет минути път. Тя сложи двете си ръце на волана – на десет и два часа, както трябва – и подкара бавно, като внимаваше да не влиза в другото платно. Когато минаха покрай един денонощен магазин, погледна дали пред него има паркирани полицейски коли. За щастие, нямаше. Петнайсет минути по-късно мина по малък мост над един тесен поток. Оставаха ѝ още само няколко километра. Слава богу.

– По дяволите – измърмори той и пак си извади телефона.

– Деканката ли? – попита Джени.

– Да.

Ноа натрака нещо и въздъхна:

– Стига толкова, мамка му. Изключвам го.

Той прибра телефона в джоба си. После протегна ръка под полата ѝ и започна да я гали по крака, като постепенно изкусително се придвижваше нагоре.

– Спри – изохка тя.

Не искаше да спира.

– Сериозно.

Не говореше сериозно.

– Ще се блъснем.

Не ѝ пукаше.

Той продължи да я гали и заяви:

– По-добре да караш малко по-бързо.

Ограничението беше осемдесет километра в час, а тя караше с шейсет.

– Пияните шофьори се познават най-лесно по това, че карат прекалено бавно – каза той. – Освен това искам да се приберем у дома, за да те съблека.

Пръстът му се плъзна в бикините ѝ.

Тя простена и натисна газта.

Пред нея имаше завой. Остър, наляво. Имаше знак за ограничение на скоростта на завоя – четиресет километра в час. Джени не знаеше с колко кара и не можеше да мисли заради това, което правеше Ноа. Взе завоя, без да намали, и изкрещя.

Един човек стоеше на пътя в нейното платно. Тя го удари. Тялото му се блъсна силно в предното стъкло, а после прелетя над покрива на колата.

Джени скочи на спирачката, колата поднесе поне трийсет метра и за малко не излезе от пътя, преди да спре. Тя загаси двигателя, разкопча си колана, отвори рязко вратата и хукна назад към човека, когото беше блъснала.

Приличаше на бездомник, на клошар. Носеше мръсно зелено военно яке, което беше прекалено дебело за това време, черна плетена шапка и джинси, които сякаш никога не бяха прани. Беше само с една обувка, другата сигурно беше изхвърчала при удара. Носът му беше голям, червен и на петна – приличаше на червено цвекло. Джени ясно виждаше мръсното му брадясало лице, защото наблизо имаше улична лампа. Сигурно я бяха сложили там, така че хората да виждат знака за ограничение на скоростта на завоя. Какво беше правил този човек на пътя посред нощ, по дяволите?

Джени не видя кръв, но мъжът изглеждаше мъртъв, с полуотворени очи. Забеляза, че вратът му беше изкривен под странен ъгъл, и се зачуди дали се беше счупил от удара в предното стъкло или в земята, след като беше прелетял над колата. Тя коленичи до него и асфалтът одраска голите ѝ колене, когато вдигна едната от мръсните му ръце, за да провери за пулс на китката. Нямаше.

Ноа беше спрял на два метра от там, сякаш го беше страх да се приближи, и гледаше надолу към Джени и мъртвеца.

Тя вдигна очи към него.

– Мъртъв е. О, боже, о, боже, о, боже – тя се разплака. – Обади се на деветстотин и единайсет.

Джени видя, че Ноа се оглежда. От двете страни на пътя имаше полета с трева, може би пасища за крави или коне, но не се виждаха никакви животни. Не се виждаха и къщи, а на пътя нямаше други коли.

– Не – каза Ноа.

– Какво значи „не“?

– Джени, ти си пияна. И двамата сме пияни. Освен това караше с превишена скорост. Полицията ще го разбере по следите от спирачния път. Ако се обадя на деветстотин и единайсет, ще те вкарат в затвора за убийство по непредпазливост. Няма да ти се размине само с глоба. А аз ще изгубя работата си, защото ще стане ясно, че съм бил с теб. А може и аз да вляза в затвора, защото съм те оставил да караш.

– Какво искаш да кажеш?

– Да се махаме, преди да е минала друга кола. Нищо не можем да направим за него. Ако беше жив, щеше да е друго, но не е. Не искам да си съсипеш живота и не беше виновна, че го блъсна. Дори да беше трезва, пак нямаше да успееш да го избегнеш. Хайде.

– Не знам.

– Джени, обичам те, но не искам да изгубя работата си. И не искам ти да влезеш в затвора. Хайде.

2

Махоуни беше единственият бял човек в ресторанта и изобщо не се чувстваше неловко.

Джон Махоуни беше висок почти метър и осемдесет. Имаше солиден корем и беше широк в гърба и задника. Косата му беше гъста и чисто бяла – единственото чисто нещо у него, – а очите му бяха сини и лукави. Беше облечен с тъмносин костюм, бяла риза и червена вратовръзка; широки червени тиранти допълваха вратовръзката. Мъжът срещу него беше чернокож. Главата му беше обръсната и лъщеше, все едно беше намазана с бебешко олио. Носеше кремав костюм и ярколилава риза с разкопчана яка. Не беше човек, който остава незабелязан. Беше по-висок и още по-дебел от Махоуни, а кафявите му очи бяха също толкова лукави.

Човекът, с когото закусваше Махоуни, беше преподобният Роланд С. Калхун. Рожденото му име беше Роналд, но го беше сменил, защото смяташе „Роналд“ за твърде обикновено. Беше пастор на голяма епископална църква, която излъчваше службите си по телевизионен канал, и заемаше този пост, въпреки че имаше две извънбрачни деца. Предимството в тази среща беше на негова страна и затова беше настоял да се проведе на негова територия. Ресторантът беше близо до църквата, където проповядваше, и познатите му щяха да се впечатлят, ако го видят да закусва с конгресмена там.

Джон Махоуни беше председател на малцинството в Камарата на представителите, както и последният ѝ председател от Демократическата партия.

Днес беше дошъл на срещата с Калхун, защото той умееше да влияе на чернокожите вярващи с реториката си – беше сладкодумен като лисица, – а Махоуни искаше да го накара да подкрепи един посредствен кандидат, който се беше кандидатирал на извънредни избори във Вирджиния за наскоро овакантено място в Камарата. Махоуни искаше този политик да бъде избран, защото беше послушен и щеше да прави каквото му се каже. А Калхун беше готов да го подкрепи срещу съответното възнаграждение – нещо, което циник като Махоуни не смяташе нито за изненадващо, нито дори за нередно.

Проблемът беше в това, че Калхун не искаше да си го каже направо. Вместо да поиска пари, за да подкрепи кандидата, трябваше да разиграе цял спектакъл с приказки за някаква благотворителна организация, която уж помагала на онеправданите, а Махоуни трябваше да се преструва как му вярва, че предложените пари ще отидат за нея. Накрая се споразумяха за сума, която не беше скандална – или поне не беше скандална според днешните стандарти за предизборни разходи, – а инвестицията беше по-добра от телевизионна реклама. След като се разбраха, двамата си стиснаха ръцете и Калхун си тръгна, като потупваше хората по раменете на излизане от ресторанта. Остави сметката на Махоуни.

Той хвърли три двайсетачки на масата – не можеше да си позволи да даде малък бакшиш и да изглежда стиснат – и извади телефона си, за да каже на шофьора да спре пред ресторанта. Но преди да набере номера, една жена се приближи до масата му и седна на мястото, освободено от Калхун. Жената беше бяла. Махоуни беше с лице към входа на ресторанта и беше сигурен, че щеше да я забележи, ако беше минала оттам, защото беше доста привлекателна; значи трябва да беше влязла през задния вход. Беше към средата на трийсетте, с къса руса коса и стройна фигура. Носеше бяла блуза без ръкави, която подчертаваше стегнатите ѝ ръце, и тесни джинси, които ѝ стояха отлично. Струваше му се смътно позната.

– Имам да ви кажа нещо важно, господин конгресмен – каза тя.

– Коя сте вие? – попита Махоуни, като продължаваше да държи телефона.

– Не ме ли помните?

– Не.

– Работих по един проект за началника на вашия кабинет. Веднъж надникнахте в офиса на Пери, докато бях там на среща с него, и той ме запозна с вас. Няма значение, казвам се Даян Лейк. Работя за „Виконт Аналитикс“. Пери ни нае да проучим един тип на име Амброуз, който се кандидатираше за Седми избирателен район в Уисконсин. Ние си свършихме работата и вашият човек спечели.

– А, да, сега си спомням – кимна Махоуни.

Всъщност не си спомняше да се е запознавал с нея, но помнеше задачата, която Пери и Националният комитет на Демократическата партия бяха възложили на „Виконт“.

„Виконт Аналитикс“ беше фирма за проучвания. Корпоративните акули ги наемаха преди агресивни придобивания, за да се уверят, че финансовите отчети на компанията съответстват на реалността. Богатите хора ги наемаха преди разводи, за да разберат дали съпрузите им не крият активи, които би трябвало да се разделят като общо имущество. Управителните бордове ги наемаха, за да проверят дали кандидатът за изпълнителен директор не е излъгал в автобиографията си, като например е написал, че е завършил Харвард, а не е. А политиците и лобистите, които подкрепяха политиците, ги наемаха да проучват за компромати – и „Виконт Аналитикс“ ровеха в мръсното пране, за да видят какви гадости ще могат да намерят там.

Пери Уолъс, началникът на кабинета на Махоуни, се беше обадил на „Виконт“, за да проучат един републиканец на име Бакстър Амброуз, който се кандидатираше за оспорвано място в Камарата от щата Уисконсин. От фирмата откриха, че Амброуз, който често се представяше като ветеран от фронта, участвал в многобройни сражения, всъщност беше работил на бюро в силно охраняваната „Зелена зона“ в Багдад и не беше стъпвал на фронта, ако не се смяташе прелитането над страната на връщане от военната му служба там. Откриха също, че мултимилионерът Амброуз не беше плащал федерални данъци през последните десет години. Но най-големият удар беше разкритието, че съпругата на кандидата, който уж беше заклет противник на абортите, беше ходила със самолет до другия край на страната и беше използвала чуждо име, за да направи аборт, а съпругът ѝ я беше придружил. Беше заснет от охранителна камера с шапка с козирка, тъмни очила и вдигната яка на якето и приличаше на банков обирджия – на човек, който се моли да не бъде разпознат.

Махоуни погледна часовника си и каза:

– Ами радвам се да те видя пак, Даян, но трябва да тръгвам.

Вече се канеше да натисне бутона на екрана на телефона, за да извика шофьора си, но преди да успее да го направи, Лейк заяви:

– Това, което имам да ви кажа, е по-важно от следващата ви среща. Повярвайте ми. Става дума за Дъч Макмилиън.

Дъглас Макмилиън, по прякор „Дъч“, беше лидерът на републиканците. Беше служил в Сената на Съединените щати трийсет и четири години и заемаше най-високия пост през последните осемнайсет. Беше блестящ, коварен и безскрупулен политик, в много отношения не по-различен от Махоуни, и двамата се ненавиждаха. Ако Махоуни не беше демократ, двамата с Дъч щяха да бъдат най-добри приятели.

Конгресменът остави телефона си на масата.

– Какво за Дъч? И как разбра, че ще съм тук?

– Не знаех предварително. Проследих ви, за да ви хвана насаме.

Махоуни поклати глава. Толкова по въпроса за охраната му. Имаше късмет, че Лейк не беше някоя откачалка, която искаше да го застреля.

– И това, което имам да ви кажа, не е точно за сенатор Макмилиън. Става дума за жена му.

Съпругата на Дъч Макмилиън се казваше Лидия Чанг; беше запазила моминското си име, след като се бяха оженили. Беше родена в Китай, а родителите ѝ се бяха преселили в Съединените щати, когато тя била на пет години, без почти нищо друго освен дрехите на гърба си. Баща ѝ си беше скъсвал задника от работа и беше станал успешен бизнесмен, а дъщеря си беше изпратил в най-добрите училища. Лидия беше работила още по-усърдно от баща си и беше спечелила първия си милион, преди да навърши трийсет години. Беше с двайсет години по-млада от Дъч и беше красива жена, но Махоуни беше останал с впечатлението, че във вените ѝ тече ледена вода. Беше дистанцирана, почти високомерна и обикновено стоеше далече от светлините на прожекторите, но Дъч често казваше, че разчита повече за съвети на нея, отколкото на всеки друг от близкото си обкръжение. Махоуни му вярваше.

– Какво за нея? – попита той сега. – И по-накратко. Трябва да тръгвам.

– Смятам, че е китайски агент.

– О, за бога – Махоуни посегна към телефона си.

– Чуйте ме. Не съм някаква откачалка, която вярва в теории на конспирацията. Видях Лидия Чанг да се среща с един човек на име Джоу Енлай. Знаете ли кой е Джоу?

– Не.

– Вторият по ранг офицер от разузнаването в китайското посолство във Вашингтон. В Щатите е от около четири години. Млад е, умен и амбициозен. И ако е вербувал Лидия Чанг и я ръководи, а аз съм сигурна, че е така, това ще му гарантира добра кариера.

– Откъде знаеш за Джоу?

– Работила съм в ЦРУ. Знам мандарин и когато работех в Лангли, преди да отида във „Виконт“, бях анализатор в китайския отдел. А ЦРУ познава почти всички китайски разузнавачи в посолството. Така знам за Джоу.

– И как точно го видя да се среща с Лидия? Да не си следила някого от тях, както следеше мен?

– Не. Чиста случайност. Видях ги да седят заедно в парка „Фор Майл Рън“ в Арлингтън. Не е далече от мястото, където живея, и обичам да тичам по пътеката край реката. Както и да е, веднъж тичах там и веднага разпознах Джоу от времето ми в ЦРУ. Той е впечатляващ мъж. Но отначало не разбрах с кого е на среща. Лидия Чанг обикновено също изглежда впечатляващо. Само че жената с него този ден беше без грим, а Лидия никога не се появява на публични места без грим. И беше със суичър с качулка на главата. Явно това е било най-доброто, което е успяла да измисли за дегизировка. След като ги подминах, реших, че искам да разбера с кого се среща Джоу.

– Защо? – попита Махоуни.

– Защото съм бивш служител на ЦРУ, а Джоу е китайски шпионин и аз реших, че е мой дълг да разбера. Затова потичах още малко в същата посока, после се обърнах и минах покрай тях за втори път, и тогава ги снимах как седят заедно.

Лейк извади айфона си, почука няколко пъти по екрана и го показа на Махоуни. Той се взря в жената. Не можеше да бъде сигурен, че това е Лидия Чанг, въпреки че много пъти се беше случвало да са в една и съща стая.

– Сигурна ли си, че това е Лидия?

– Да. Помислих си, че може да е тя, когато видях снимката, но не бях напълно сигурна. Затова намерих място да се скрия и когато тя си тръгна, я проследих до паркинга и записах номера на колата ѝ. Тя е.

– И защо мислиш, че Джоу я ръководи като агент?

– Първо, заради мястото на срещата. Защо Лидия Чанг ще се среща насаме с Джоу в някакъв парк на трийсет минути от дома си в Маклийн? Второ, начинът, по който беше облечена. С качулка, без грим.

– Значи въз основа на това, че Лидия не си е сложила червило, ти смяташ, че тя е предателка, която изнася тайните на Дъч на китайците?

– Да. Възможно е да има и друга причина да се среща с китайски разузнавач, но ако има, аз не се сещам каква може да е тя.

Махоуни си помисли, че Лейк не прилича на откачалка, а ако Лидия Чанг наистина се срещаше с китайски шпионин, това трябваше да се провери.

– И защо дойде при мен с тази информация? – попита той. – Иди във ФБР и им кажи какво мислиш. Тяхна работа е да ловят предатели, не моя.

– Не искам да ставам свидетел на ФБР и да се забърквам в цялата драма, ако разоблича Чанг. От Бюрото изтича информация като от пробита кофа и името ми със сигурност ще излезе наяве, а аз държа на личното си пространство. Но това не е основното. Представям си как отивам в Хувър Билдинг и казвам: „Здравейте, искам да говоря с някого за това, че съпругата на Дъч Макмилиън шпионира за китайците“. Сигурно дори няма да ми отворят вратата. А ако попадна на неподходящ агент със същите политически убеждения като Макмилиън, той може да не предприеме нищо или дори да го предупреди. И двамата знаем, че ако обвинението идва от вас, става съвсем друга история.

Махоуни не отговори. Седеше и изучаваше лицето на Лейк. След като минаха няколко секунди, а той продължаваше да мълчи, тя добави:

– Знам какво си мислите. Че това може да е някаква постановка.

Точно това си мислеше.

– Затова трябва да проверите дали казвам истината – заяви Лейк.

– И как да го направя? – попита Махоуни.

– Като накарате някого, на когото имате доверие, да следи Чанг. Така ще разберете, че не лъжа. Ако Джоу я ръководи – а аз съм сигурна, че е така, – той ще се срещне отново с нея. И тогава можете да се обадите на ФБР.

– И смяташ, че съм готов да го направя, за да навредя на Дъч?

– Може би. Двамата не сте точно най-добри приятели и се съмнявам, че ще ви е неприятно да му създадете сериозен проблем. Но мисля, че основната причина да се обадите на ФБР ще бъде друга: защото сте патриот и не искате китайците да дърпат конците на съпругата на лидера на републиканците в Сената на Съединените щати.

След още една дълга пауза Махоуни процеди:

– Прати ми тази снимка.

– Не – поклати глава Лейк. – Направете си вие. Така ще разберете, че казвам истината.

Стиснал чаша с лед и бърбън в голямата си дясна лапа, Махоуни завъртя стола си и погледна през прозореца към Вашингтонския монумент. Небето беше необичайно тъмно за ранна пролетна вечер и изпълнено със злокобни наглед червени и пурпурни облаци. Красивите цветове най-вероятно бяха резултат от замърсяването на въздуха.

След срещата си с Даян Лейк Махоуни беше прекарал деня в обичайните си занимания: оказваше натиск върху хората, които трябваше да бъдат натискани, увещаваше онези, които имаха нужда от увещаване, избягваше въпроси от медиите, на които не искаше да отговаря, и се подмазваше на богати спонсори. Но сутрешният му разговор с тази жена не му излизаше от главата. Той взе телефона, обади се на началника на кабинета си и му нареди да дойде при него.

– И доведи Демарко – добави той.

Пери почти изохка:

– Не помниш ли? Прати го в Кентъки.

– А, да, забравих – отвърна Махоуни. – Ами виж дали се е върнал и ако не е, му кажи да си размърда задника и да се връща веднага. Това е по-важно от Муки.