Андрей Сергеевич Пивоваров е роден през 1981 г. в Ленинград, днес Санкт Петербург. Започва политическата си кариера през 2003 г. в редиците на Съюза на десните сили (СДС). По-късно преминава в Партията на народната свобода, известна като ПАРНАС. През 2018 г. е избран за председател на създадената от Михаил Ходорковски организация „Отворена Русия“, а след това става неин изпълнителен директор.
„Отворена Русия“ е обявена за нежелателна организация, което води до ареста на Пивоваров. През 2022 г. Той е осъден на 4 години трудов лагер. През 2024 г. Обаче опозиционерът е включен в група руснаци, разменени срещу арестувани на Запад техни сънародници. Освободен е и оттогава живее в Германия.
Клуб Z разговаря с Андрей Пивоваров в Брюксел, където той участва в конференция на Руското антивоенно движение, обединяващо редица организации, противници на агресията срещу Украйна.


Пивоваров си имал пивоварна

.„Много символична фамилия за страна като Белгия, където има може би най-много пивоварни на глава от населението“, шегувам се с Андрей Пивоваров, докато отиваме да се уединим за разговор в една стаичка.

„Някога имах пивоварна“, отвръща усмихнат той.

Това обаче изобщо не е свързано с фамилията му.

Пивоваров притежавал пивоварна в Санкт Петербург в продължение на три години. Бизнесът вървял горе-долу. Но когато решил да влезе в политиката, я продал. Нямало как да съчетае варенето на бира с политическата дейност.

„Не е голяма загуба. Аз и не пия. Всъщност не пия, откакто излязох от затвора. И няма да пия нито капка, докато не се случи едно много важно събитие“, казва Андрей Пивоваров.

Кое е това събитие – ще прочетете в края на интервюто.

Разединената опозиция

Докато вървим към стаичката, някой от присъстващите на конференцията пита Андрей Пивоваров кога най-после ще се обедини руската опозиция. Това някак си съвсем естествено става причина за първия въпрос.

Андрей Сергеевич, защо е толкова разединена опозицията в Русия?

- Ако бяхме, да речем, привърженици на президента Владимир Путин, щяхме да имаме една линия, а при нас има различни демократични възгледи- Това е основната причина. Второто, разбира се, е, че войната продължава вече пета година, а Путин е на власт от 26 или 27 години. И у част от хората има известно разочарование. Енергията, която би могла да бъде насочена към борба с режима, понякога се насочва и към борба със собствените съюзници.

Това е тъжно. И не толкова за вас, европейците, колкото за хората, които са вътре в страната. Защото ние не поемаме рискове. Аз в Германия се събуждам сутрин и в най-лошия случай мога да получа някакво писмо. Докато при хората в Русия полицията може да дойде вкъщи. И, разбира се, в такава ситуация е тъжно човек в Санкт Петербург или Владивосток да слуша за разправиите между опозицията. Но положението в момента е такова. Има обаче малък повод за оптимизъм. Ако се отвори прозорец от възможности, в който можем заедно да нанесем удар на Путин, да спасим политически затворник или да му нанесем политически удар, ние можем да се договорим и да се обединим. Това ме радва повече. И вече има такива примери.

- Значи да очакваме обединение?

По отношение на обединението засега по принцип такова не се планира. Вече има Руски антивоенен комитет, който обединява много различни сили. В неговите рамки аз съм по-скоро човек, който в добрия смисъл на думата е проруски настроен. Т.е. аз съм против войната, против Путин, но се виждам като руски политик, който иска да работи вътре в страната. Има хора, които, напротив, гледат да останат на Запад и се виждат като европейци. Все още не съм готов за това, искам да се върна в Русия.

Имаме много различни възгледи, но има и хора, които вече по различен начин са си уредили живота. В рамките на комитета обаче вече имаме определена коалиция. Ако говорим например за политическите затворници, мога да се обадя на Фонда за борба с корупцията (ФБК), на ютюбъра Максим Кац и знам, че по този въпрос винаги ще намерим общ език. Те също могат да се обърнат към мен. Значи, можем да се договаряме по конкретни въпроси. Но като цяло, за съжаление, засега вървим в различни колони.

- На Путин е изгодно опозицията да бъде разединена...

- Още от самото начало, когато дойде на власт, той доста ясно разбираше как да работи с обществото. Той е кадър на КГБ, там са го учили на това. Да разединяваш, да организираш провокации, да подкупваш някого, да всяваш раздори, да пускаш слухове, да предизвикваш скандали. И по този начин да не позволяваш на хората да се обединят. Най-опасното за Путин е обединението. Ще припомня, че последният тежък удар, който той нанесе публично срещу опозицията, включително с обвинения в тероризъм и други подобни квалификации, беше, когато обединената руска опозиция влезе в Парламентарната асамблея на Съвета на Европа (ПАСЕ). Това никак не му хареса. Човек би си помислил, че става дума за орган, който няма особени правомощия, където просто заседават. Но заради това бяха свиквани отделни срещи с високопоставени лица и бяха образувани наказателни дела.

- Опитвал ли се е Путин да подкупи лично вас?

. Да, това се случи, когато се занимавах с политика в Санкт Петербург. Спомням как при мен идваха и ми казваха: „Има една партия, която е по-спокойна, също демократична. Защо не отидеш там? Ще можеш да правиш същото, което искаш, но без да критикуваш Путин и режима. Занимавай се с квартални магазинчета, с екология, с права, например тези на домашните животни. Само не се занимавай с политика и всичко ще ти бъде наред.“ Но на мен това ми се стори безсмислено. Или се занимаваш с политика, или изобщо не трябва да се занимаваш с нея.

- И коя беше тази партия?

- Партията на Михаил Прохоров. Имаше такъв политик. По времето, когато той се кандидатира за президент, имаше такъв подем на партията „Право дело“. Опитваха се да ме привлекат към нея, да ме вербуват, но, слава Богу, не се присъединих. Като политик Прохоров отдавна вече не съществува. Откакто се кандидатира за президент, изчезнаха и той, и партията му. Нещо повече - партията му беше превзета, а той се оттегли от политиката. Сега разбирам, че участието му в политиката е било принудително. Това е била пиар технология на президентската администрация за имитация на демократичен опозиционен кандидат.

- А защо ви вкараха в затвора? Защото не сте искали да бъдете подкупен?

- Имаше няколко причини. Първо, по онова време оглавявах втората по големина опозиционна организация – „Отворена Русия“. Съответно се готвех да се кандидатирам за Думата. Всичко това, съчетано - от една страна, законна дейност, а от друга, протестна активност, силно дразнеше властите. Освен това непосредствено преди ареста организирах доста мащабни опозиционни прояви. Събрах в Москва над 200 общински съветници от цяла Русия  - от Владивосток до Калининград. Ние наистина изграждахме структура, която имаше свои подразделения в повече от половината руски региони. Доколкото сега разбирам, когато заявих, че ще се кандидатирам за Думата, вече бях прекрачил някакви червени линии. Аз си мислех, че това все още е законна политическа дейност, но за президентската администрация и Федералната служба за сигурност (ФСБ) вече не беше така.

Мисля, че ме превърнаха в пример за другите. Преди мен вкараха в затвора например Алексей Навални, но той беше отделна категория. Другите вършеха някакви неща, но не ги закачаха. С мен показаха как действа членът от Наказателния кодекс за ръководене на нежелана организация. Моята присъда беше именно за това. Като цяло станах пример за това какво те очаква, ако решиш да вървиш по този път: „Моля, вижте Пивоваров - отиваш в затвора.“ Не е необходимо да си Навални. Достатъчно е да си като мен и пак ще попаднеш зад решетките.

Така че причините бяха три: активността ми, „Отворена Русия“ и намерението ми да се кандидатирам за Думата.

1 година и 7 месеца в изолация в затвора. Книги по 1 час на ден, а радиото свири едно и също

- Бихте ли разказали за условията в наказателната колония?

- Първо попадаш в следствен арест. Това е затворът, в който се намираш, докато тече съдебният процес. Аз прекарах там година и половина. Тогава ми се струваше тежко, особено в началото. Но за мен това беше интересен опит, защото ме изолираха в специален блок - затвор в затвора. Фактически бях заедно с най-влиятелните хора в този затвор. В Русия има такова понятие „воры в законе“, или „законни крадци“. (Няма буквален превод на български, най-близка по-значение е думата „босове“ – б.р.) Общувахме буквално през стената. Така опознах затвора не откъм най-ниските му нива, а направо откъм „генералитета“.

След това ме преместиха. Там също имаше изолация, което беше тежко, но после ме откараха на много по-лошо място - на север, в Карелия, в град Сегежа. Там беше лежал Михаил Ходорковски. Това е една от т.нар. червени колонии, където всичко е строго регламентирано и те подлагат на постоянен натиск. Когато пристигнах там, ме изпратиха в карцера. Два пъти бях в карцера. После отидох при началника и той ми каза: „Имам нареждане да ви изолирам от всички“. Така прекарах година и седем месеца в изолация. Това вече беше тежко.

За да бъда по ясен, ще ви кажа, че в Русия има два вида затвори и колонии - „черни“ и „червени“. Когато говорех за Краснодар, където бях в следствения арест, ставаше дума за „черен“ затвор. Хубавото на тези затвори е, че там има „босове“ и фактически съществуват две системи на власт. В „червените“ затвори има само администрация. Там властта е изцяло в ръцете на администрацията, а не на затворническата йерархия. У нас има 9 „червени“ региона. Там държат затворниците при максимално строг режим. Такъв е режимът и за Юрий Дмитриев, който е на 70 години и здравословното му състояни е тежко. (Става дума за изследователя на сталинския терор, разкрил масови гробове в Карелия и осъден на 15 г. лагер по скалъпени обвинения за сексуални посегателства срещу доведената си дъщеря – б.р.) Това е изключително тежко място, където пречупват хората.

- В какво се състоеше тази изолация?

- В забрана за общуване с другите осъдени. Или съм в килия - така беше през първите 4 месеца, или съвсем сам в някакво отделно малко помещение. Има охрана, има наблюдение и не мога да общувам с никого. Винаги съм сам.

- Нямаше ли поне разходки?

- Да, те бяха задължителни. В моя случай бях длъжен да се разхождам по час и половина. Режимът беше следният: три пъти храна на ден, веднъж разходка и това е всичко. През първите 4 месеца например ми разрешаваха да чета книги по един час на ден. През останалото време седиш. Не ти е позволено да спиш. Можеш да ходиш из килията, а ако ти пуснат радио, можеш да го слушаш. Но радиото е едно и също всеки ден, предава само музика. В началото това е изненадващо приятно. Музиката в карцера е хубава. Проблемът обаче е, че радиостанцията пуска едни и същи песни. И аз започнах да разпознавам песните още по първите две ноти, а след време ги намразих. Имаше една популярна група - ДДТ, която звучеше непрекъснато. И започнах да я мразя, защото пускаха все едно и също. Имаше и малко новини веднъж или два пъти дневно - по 5 минути, но за автомобили. Ама ги слушаш с интерес, защото няма нищо друго.

В началото не можеха да ми намерят адвокат, а писмата се изпращаха единствено по обикновената поща, на хартия. Едно писмо стигаше до дома ми за 21 дни. Докато стигнеше, изобщо нямах връзка с външния свят. Нямах и адвокат. Разбира се, това е тежко, защото всеки ден прилича на предишния. Има и постоянно видеонаблюдение. Ако например наведеш глава, веднага започват да ти крещят. Ако не реагираш, пишат доклад, въз основа на който може отново да те изпратят в карцера. Това е морално изтощително.

В един момент успях да променя нагласата си. Разбрах, че е възможно да остана там завинаги. Осъзнах, че не бива да изпадам в депресия, а трябва да приема, че съм на самото дъно. Оттам трябва да се оттласнеш. По-надолу няма накъде да паднеш, можеш само да се изкачваш. Постепенно започнах да се изправям, да влизам в спорове с администрацията, да се опитвам да изградя някакъв модел, с който малко по малко да подобря живота си.

За нормалния човек това не е живот. Например когато получиш малко по-добри условия, се чувстваш така, сякаш си се преместил от общежитие в петзвезден хотел. Защото вече можеш да харчиш за храна не 5000 рубли месечно - приблизително 50 евро, а 7200 рубли, т.е. 72 евро. И се чувстваш като цар. А това е за цял месец.

„Какво ще ми направиш? Твоят президент ме помилва!“

- Как ви размениха и как разбрахте за размяната?

- Беше 6 часа сутринта в събота. Не знаех нищо. Събудих се в килията и видях не войник, а едър човек. В далечината, зад решетките, се виждаше един огромен мъж. В цялата колония имаше само един такъв човек – началникът. За всички той е като бог, когато се появи. Помислих си - какво прави богът в този час в моята килия?

Започнах да се обличам. Длъжен съм да си оправям леглото - такова е правилото. Той каза: „Няма нужда“. А това е нарушение, защото леглото задължително трябва да бъде оправено. Ако не си го оправил, съставят доклад. „Богът“ ми каза също, че няма да има закуска. А това също е нарушение, ако не ходя да закусвам. После обаче ми казаха да ям бързо и че ще ме етапират, т.е. ще ме изпратят на друго място, но не е моя работа къде точно. Страхувах се да няма ново наказателно дело.

Попитах „бога“ дали предстои нещо хубаво или нещо лошо. А той ми отговори: „Ако беше нещо лошо, щях да те подготвям по друг начин“. Започнах да събирам вещите си и ме порази нещо. В колонията винаги ти си виновен за всичко.и В един момент сам носех багажа си. Докато го носех, папката с документите ми падна. А началникът ми помогна да я вдигна! Никой служител никога не помага на затворник. Това е забранено. И като ме качиха в колата, „богът“ ми каза: „Андрей Сергеевич, най-важното е, че очевидно повече няма да се срещаме“. Видях усмивката му. За всеки началник на колония заминаването на политически затворник е нещо хубаво, защото така привлича по-малко внимание.

Помислих че отиваме към летище „Пулково“ край Санкт Петербург. Оказа се обаче, че ме закараха в самия град. Пренощувах под стража там, но никой нищо не ми казваше. На сутринта отново ме етапираха.

За затворниците в Русия има следното правило - дават ти храна за толкова дни, колкото ще пътуваш. Аз получих една кутия, т.е. за един ден. Подписах се, че съм я получил, и вдигнах листа по навик, за да видя предишния документ.- И видях там името на Александра Скочиленко, осъдена за разпространяване на фалшиви новини. Помислих си, че щом с мен има жена, това е добре. Защото най-много се страхувах да не ме изпратят на фронта.

Това щеше да бъде най-страшното за мен, защото съм офицер. В Русия след преминаване на военно обучение получаваш военна специалност. Аз съм командир на взвод за артилерийско разузнаване. Т.е. идеално подходящ съм за фронта. Като офицер могат да ме призоват просто със заповед. Представях си какво може да се случи. Ако ме изпратят на война, ще си прережа вените или ще измисля нещо друго. Така че, когато разбрах, че няма да ме пратят да воювам, ми олекна.

Цялото пътуване си говорихме със Скочиленко. От Санкт Петербург ни откараха в Москва. Пристигнахме в Москва и ни отведоха в „Лефортово“. Това е изключително чист затвор, храната е отлична, но нищо не ти е ясно. Прекарахме там пет дни. Разбира се, бяхме в отделни килии. После дойде един майор и ми донесе документи за подписване. Виждам, че пише „помилван“, и то от самия президент. На другия ден ме изведоха и ме качиха в автобус. Тогава видях група от близо 40 души, мои съмишленици. Там бяха и Иля Яшин, и други хора. Така разбрах, че се готви или освобождаване, или размяна.

Вече се подготвяхме да се приберем вкъщи, да кажем на всички какво мислим за Путин. Но ни разделиха и никой не ни казваше какво се случва. До всеки от нас седеше по един едър служител на ФСБ. Когато автобусът потегли, започнахме да си говорим, да се шегуваме. Един от хората от ФСБ ме попита какво толкова съм се разприказвал. Отговорих му: „Какво ще ми направиш? Твоят президент ме помилва!“ А той ми сложи белезници.

Докараха ни на летище „Внуково-3“ - президентското летище край Москва. Минахме без никакви митнически проверки. Разбрахме, че ще летим с правителствен самолет, но не знаехме накъде. Важно е да се отбележи, че не подписахме никакви документи и не се съгласихме на размяна. Казано направо, Русия просто ни изгони.

Летяхме около три часа. Преценихме, че за толкова време се стига до Турция. Приземихме се и чакахме два часа, докато ни разменят. Изведоха ни и разбрахме, че наистина сме в Турция, в столицата Анкара.

Там, в залата на летището, дойде представител на германския канцлер Олаф Шолц и ни съобщи, че сме разменени и вече сме свободни. Момичетата плачеха от щастие.

- Разказът ви много прилича на мемоарите на Владимир Буковски, разменен, подобно на вас, преди 50 години...

- Чел съм ги. Сега, докато нас ни разменяха, си помислих, че се случва същото. Най-удивителното обаче е, че малко неща са се променили за този половин век. Прочетох и мемоарите на много други политически затворници. Макар че аз бях с много строг режим и бях смятан за злостен нарушител, когато чета Буковски, Олег Радзински, виждам абсолютно същото. Единствената разлика е, че днес вече има камери за видеонаблюдение. Те не служат за сигурност, а за контрол.

„Ще пия шампанско, когато пукне Путин. Защото пострада и семейството ми“

- Вие издържахте. Но как издържа семейството ви?

- Родителите ми много се тревожеха. Когато ме арестуваха, синът ми беше на 4 години. Естествено, за него това беше шок. И затова мразя Путин още повече. Добре, аз пострадах, но пострада и семейството ми. Сега съм със семейството ми в Германия, на която съм много благодарен. Но родителите ми останаха в Русия.

Откакто излязох от затвора, не пия никакъв алкохол. Смятам, че засега няма достатъчно добър повод. Но щом Владимир Владимирович Путин пукне, първата ми работа ще бъде да купя цял кашон шампанско, да отида при Бранденбургската врата и да черпя всеки, който минава оттам. След това ще замина за Русия.

- А не бира? Все пак сте Пивоваров и сте имали някога пивоварна...

- Не, това е повод, по който си заслужава да се пие шампанско.