На този въпрос отговаря иранският дисидент Ихсан Муради, който живее в Германия, като казва:

„В Иран няма да падне само едно правителство. Ислямската република не е просто политическа структура, а система, която обединява девет политически идентичности в продължение на повече от четири десетилетия“.

Ето защо краят на Ислямската република не е просто смяна на няколко политически длъжностни лица, а може да означава края на модела на управление, основан на религиозна идеология.

Има голяма разлика между ситуацията в Иран и много от революциите, които се случиха в арабския свят. Режимът на Зин ал-Абидин бен Али в Тунис се срина, Хюсни Мубарак падна в Египет, а Муамар Кадафи беше свален в Либия. Но при свалянето им основите на връзката между религията и обществото не бяха непременно основният въпрос на революцията или на промяната. В Иран обаче ситуацията е различна.

Експертите по иранските въпроси са единодушни, че ситуацията в Иран – както и законодателството, външната политика, образованието, хиджабът, системата на управление и дори подробности от личния живот на хората – са свързани с конкретно официално тълкуване на религията в продължение на десетилетия.

Това означава, че кризисната ситуация в Ислямската република не се състои само в това кой трябва да управлява, а и на каква основа трябва да управлява?

Изминаха почти пет десетилетия, откакто Ислямската република въведе религията на политическата сцена. Тя черпи легитимността си пряко от една религиозно-политическа теория, а именно: абсолютната власт на факиха (върховен релегиозен водач). В иранската конституция политическата структура е свързана с божествения суверенитет на шиитската религия чрез властта на факиха. Тоест абсолютната власт на Върховния лидер, а в момента това е Моджтаба Хаменей, за когото всъщност не знаем дори със сигурност дали е жив.

Резултатът е, че дейността на правителството и на религиозните институции не се разграничават в съзнанието на голяма част от обществото. Освен това самата идеология, върху която се гради системата на управление, е поставена под въпрос.

Вероятно това е най-сериозната кризисна ситуация, пред която е изправена Ислямската република. С други думи, обществото се е променило, а признаците на тази промяна могат да се забележат в проучванията на общественото мнение.

В проучване, проведено през 2020 г., около 47 % от участниците заявиха, че през живота си са еволюирали от религиозни към нерелигиозни. В друго проучване, проведено през 2023 г., около 58 % заявиха, че религията не е много важна или изобщо не е важна в живота им. Разбира се, тези резултати не означават край на исляма в Иран. Иранското общество все още е разнообразно по отношение на вярванията.

Академичните изследвания, основани на тези проучвания, също сочат наличието на дълбоко разделение между светските и религиозните хора в иранското общество.

Основният въпрос е друг. Монополът на правителството върху религията вече не се ползва с такава легитимност, каквато е имал в миналото. И ако тази тенденция продължи, една от най-съществените промени в ерата след Ислямската република може да бъде преориентирането на източника на легитимност към националните интереси – от идеологията към управлението от гражданите. Това обаче не означава непременно изчезване на религията в обществото.

Хората може да останат мюсюлмани и вярващи, но да не искат религиозен деец или религиозна идеология да определят кой трябва да управлява, какъв трябва да бъде законът и как трябва да живее Иран. С други думи, религията може да остане, но теокрацията може да не остане.

Противоречие в управляващия елит

Най-опасният сценарий за продължителността на иранския режим не се крие във външния натиск или в народното недоволство само по себе си, а в съществуващата възможност за разкол в управляващия елит. От самото си създаване Ислямската република се основава на деликатен баланс между религиозната институция, Революционната гвардия, службите за сигурност и свързаните с тях мрежи от икономически интереси. Докато това равновесие остава запазено, режимът остава способен да поема ударите. Ако обаче по думи на Муради “съперничеството за наследяването на лидера или преразпределението на влиянието се превърне в открит конфликт между тези центрове, вътрешното раздробяване може да стане по-опасно от всяка външна заплаха”. Твърдите идеологически режими не се сриват, когато бъдат атакувани отвън, а когато елитът им загуби възможността да постига консенсус и спорът за управлението на разногласията вътре в режима се превърне в борба за самата му легитимност.

От 1979 г. насам Ислямската република не се управляваше чрез единен център на властта, а чрез сложна мрежа от равновесия между религиозната институция, Революционната гвардия, службите за сигурност и свързаните с тях икономически центрове на влияние. Този баланс не се основаваше на пълно съгласие, а на прецизно управление на конфликтите в рамките на идеологическата структура на режима. При наличието на силен върховен лидер беше възможно да се овладеят разногласията и да се преразпределят привилегиите, така че да се предотврати превръщането им в открит сблъсък. В периода след Али  Хаменей обаче въпросът за това кой има последната дума може да стане по-чувствителен. Ако съперничеството за влияние се превърне в открит конфликт между фракциите или ако институция като Революционната гвардия почувства, че интересите ѝ са застрашени от друга религиозна или политическа фракция, дисбалансът няма да бъде временен, а структурен. 

В крайна сметка бъдещето на Ислямската република остава сложно и отворено за множество възможности. Народният гняв и дълбокото разочарование създават условия, които изглеждат подходящи за промяна, но тяхното въздействие остава ограничено поради липсата на обединено опозиционно ръководство, способно да превърне това недоволство в координирано политическо движение. Противоречията между вътрешните и външните фракции, както и липсата на ясна политическа програма означават, че всеки опит за коренна промяна ще се сблъска с големи трудности, както на вътрешно равнище, така и при осигуряването на външна подкрепа.

Именно това е причината, поради която падането ѝ е толкова трудно. Ислямската република не се бори само за да остане на власт едно правителство, а за мрежа от институционални власти и интереси, чието съществуване е свързано с този идеологически режим.

Поради това според иранския изследовател Сенджари, въпросът може да надхвърли просто смяната на президента, лидера или конституцията и може да означава края на една историческа епоха на идеологическо управление в Иран. Може би най-същественият въпрос за бъдещето не е кой ще замести Ислямската република, а откъде Иран ще черпи легитимността на своето правителство? От религията и идеологията ли? Или от нацията и гласовете на гражданите.

 Сенджари смята, че въпреки че Али Хаменей е бил по-влиятелен от другите фигури в иранската властова йерархия, отсъствието му не означава крах на режима, тъй като Ислямската република не е изградена около една личност, а около идеологическа доктрина и солидна, взаимосвързана институционална система, създадена с оглед осигуряване на приемственост. Разбира се, убийството на Али Хаменей представлява повратна точка в историята на Ислямската република, но то не е непременно моментът на нейния разпад, а може да се окаже момент за преобразуване на режима в нова форма, макар и със съдържание, което не е ново. Въпреки това изчезването на най-влиятелната фигура в режима не означава непременно незабавното му разклащане. Ислямската република не е изградена като чисто еднолично управление, а като цялостна система от религиозни, военни и отбранителни институции, чиито правомощия се припокриват и се допълват, за да гарантират да остане. Революционната гвардия, Съветът за опазване на конституцията, Съветът на експертите и разузнавателните служби – всички те съставляват предпазна мрежа за режима, която прави трудно отсъствието на върховния лидер да се превърне в момент на автоматичен разпад. Режимът е проектиран от самото начало така, че да бъде способен да се възпроизвежда в моменти на опасност.

Един от най-подчертаните примери за това е историческият опит след смъртта на Хомейни през 1989 г., който показва, че режимът е способен да създаде ново ръководство отвътре, стига институциите да продължат да функционират в рамките на своите правни и конституционни рамки.

Накратко, преплитането на институциите и тяхната взаимна идеологическа лоялност ги прави по-способни да овладеят ударите  и политиките на икономическо задушаване и финансова блокада.

Сирия, Асад и Русия

Режимът на Асад се срина сравнително бързо, когато загуби външната си подкрепа от Русия и вътрешните му структури се разпаднаха, тъй като властта беше силно концентрирана в личността на Башар и семейството му, без да съществуват дълбоки национални структури, способни да запазят контрола след разпадането на лоялностите; така държавността на практика се разпадна веднага щом избухнаха протестите и насилието ескалира с финансовата, военната и медийната подкрепа на Турция и Катар.

В случая с Иран ситуацията е различна: основните институции на режима, особено военният и силовият апарат, не са обвързани с наличието на конкретна личност, а представляват мрежи от лоялности и структури, които гарантират оцеляването на режима дори в отсъствие на лидера. Подобно на сирийския сценарий, при който падането на ключова фигура доведе до бързо разпадане на режима, това не може да се приложи пряко към Ислямската република Иран.

Съществената разлика между иранския случай и другите примери в региона, като Сирия и Либия се състои в това, че иранският режим не се свежда изцяло до една личност, а в продължение на повече от четири десетилетия се е укрепил в преплетени религиозни, военни и отбранителни институции, създадени да устояват на сътресения. Вярно е, че Хаменей беше най-важното звено в баланса на силите и че неговото отсъствие може да отвори вратата за тихи вътрешни конфликти между фракциите, но това попада в рамките на преразпределение на влиянието, а не на разпадане на държавността.

Идеологията и религията или ранската идентичност

Иран след Ислямската република няма да се основава на идеологията и религията, а ще има правителство, основано на нацията и иранската идентичност. Това, което се случва в Иран, няма да бъде просто сваляне на един режим. Това е процес на преход от определена идеология и начин на мислене. Именно поради тази причина тази промяна се счита за изключително трудна, дълбока и историческа .Да, има сериозни противоречия  и дълбоки разделения сред висшите управленски кръгове относно начина, по който се разглежда многостранната и многоаспектна американска война, но това това не е повод да се очаква бърз разпад.