Тази седмица има няколко теми - поведението на министъра на културата, кметско – парични скандали и представлението НРБ("На ръба" - б. р.).

Първите две ги отстрелвам, защото нито са нови за нашата картина, нито нещо ще се промени. Представлението е нещо, за което си струва да се замислиш - за жалкия си животец тук. Кои сме ние и къде отиваме. Когато обикновеният човек се огледа в свинщината, в която живеем, най-вероятно ще разбере, че нямаме алиби за това съществуване. 

В представлението на Морфов всичко е казано, макар да не се говори много. Спомням си едно от първите представления на Сашо,  подзаглавието беше - „Така повече не може“.

В началото на 90-те беше това. Сега той отново ни казва същото нещо като SOS-спасете нашите души. Не телата, а душите. Големите таланти винаги са състрадателни. А както знаем, човекът е мярка за всичко. Точно за тези хора разказва представлението.

Излишните хора. За тях политиците се сещат само преди избори. Тези които се опитват да останат хора въпреки всичко.

Ще завърша с един текст, който съм писал отдавна, но за жалост все едно е писан вчера.

„Докато гледам през прозореца, виждам един старец бута бебешка количкa, пълна с кашони и стари дрехи. Гледам бебешката количка и стареца, който я бута, и си представям как той се прибира някъде, слага в детско креватче старите кашони и други ненужни на света неща. Oблaкътява се на креватчето и тихичкo започва да пее с износените си, изтрити устни приспивна песен...

И може би си мисли, че като порасне боклученото дете, то ще го гледа. И все по-безумна става приспивната песен на стареца. А боклученото дете, усетило влагата, прокапала в кpeватчето, оживява и бавно, бавно прегръща стареца. Започва да расте все по-бързо и по-бързо, и го обгръща целия. И на стареца вече не му е студено. Защото има кой да го обича. И сега той спокойно може да отиде в своя рай. Там, където  има  хиляди  празни  кашони,  безброй  стари  дрехи,  блестящи замъци от милион празни бутилки. Има боклуци, достатъчни за всички старци на света. И те вече няма да се карат за ненужните на света неща.“

Благодаря на Сашо и на целия екип, че могат още да виждат.