Бай Ганьо и Андрешко са култови образи, създадени чрез писмеността, сътворена от светите братя Кирил и Методий. Те са не просто литературни герои, те са обществени и политически символи.

Ганьо и Андрешко не са едно и също

Някои политици  - включително от т.нар. умни и красиви - допускат една голяма политическа грешка. За тях ганьовщината и андрешковщината са едно и също.

Само че тези две явления, тези два образа, не са еднакви. Ганьо е дребнобуржоазен еснаф, който търси келепира във всичко, включително в политиката.

Андрешко е беден селянин, който се чуди как да свърже двата края. Дилемата за него и неговите съселяни е да си платят ли данъците, след като това означава, че семействата им ще гладуват.

Да, данъците трябва да се плащат. При това трябва да се плащат от всички, а не само от бедните хора, както често се случва. 

Според някои по-богатите дори трябва да плащат по-големи данъци и това твърдение има своите основания. Но подобна дилема като тази на Андрешко и неговите съселяни прави въпроса по-сложен.

Ганьо управлява, Андрешко се подчинява, но понякога му писва

Всъщност Ганьо и Андрешко не просто не са едно и също. Те са пълни политически противоположности.  Ганьо държи за свой келепир и парите, и властта, с помощта на Гочоолу, Дочоолу и Данко Хаирсъзина.

И обяснява на Андрешко, че това е демокрацията, това е пазарната икономика. И че Андрешко няма какво друго да направи, освен да търпи, да гласува за Ганьо и да си плаща данъците.

Съответно на Андрешко от време на време му писва и на избори дава цялата власт на някой популист с диктаторски наклонности, който му обещава, че ще го оправи. След което същият тоя популист се оказва поредният Ганьо.

Ганьо трябва да бъде възпиран, а Андрешко - обгрижван. За да бъдат предотвратявани заплахи срещу демокрацията и пазарната икономика.

Много десни политици у нас смятат, че бедните трябва да се оправят кой както може. И всяка проява на грижа към тях е социализъм и дори комунизъм.

Всъщност грижата за бедните - особено за работещите бедни - би могла да се обясни и като дясна политика. При това като много предвидлива дясна политика, която се опитва да предоврати идването на власт на социалисти и комунисти.

Бедните винаги ще мразят богатите и срещу това нищо не може да се направи. Въпросът е социалното разслоение да не е толкова голямо, че тази омраза да стига до крайности във вид на Хитлер и Мусолини, например.

Български примери също има предостататъчно. И в по-далечното минало, и в настоящите времена.

Алековците

В България освен ганьовци и андрешковци винаги е имало и един друг обществен слой - на алековците. По името на автора на "Бай Ганьо" Алеко Константинов -  един от най-великите и заслужаващи най-голямо уважение и почит българи.

Някои от алековците са по-заможни, други - като самия Алеко Константинов - живеят скромно и дори бедно. Всички те обаче са достатъчно добре образовани и възпитани.

И всички тях ги обединява идеала за това България да бъде равна с другите европейски народи. И европейските правила и нрави да се наложат над евразийските.

Ганьовците са мнозинство

Мнозина професори - литератори, историци и други подобни - се опитват да обяснят, че бай Ганьо не е типичният българин. Че в тази книга Алеко Константинов е осмивал само и единствено своите политически противници.

Разбира се, че не всички българи са ганьовци. Но ако се съди по резултатите от парламентарните избори в последните двайсетина години - включително от последните парламентарни избори - то ганьовците са огромното мнозинство.

За днешния Ганьо европейските ценности са "бошлаф"

Основен приоритет на днешния Ганьо е да има евтин руски петрол и газ - колко точно са евтини тия "благинки" е съвсем отделна тема, но според Ганьо това е неоспорим факт. Демокрация, човешки права, европейски ценности - всичко това е "бошлаф" за днешния Ганьо.

Днешният Алеко не се прехласва по путинова Русия, а съчувства на Украйна. И се притеснява, че ако не се вземат своевременно мерки България може да бъде сполетяна от същата съдба.

Алековците винаги са били малцинство, още от Възраждането насам. Тази година честваме 150 години от Априлското въстание.

Това въстание са го вдигнали тогавашните алековци. Докато ганьовците - в най-добрия случай - са стояли по къщите си и са чакали някой да им поднесе свободата на тепсия.

Хубавото е, че в крайна сметка алековците винаги надделяват - макар и бавно и трудно, защото са малко. Именно за това настоящата трета българска държава все пак се е появила на картата на Европа и продължава своето съществувание.

Равни права и еднакъв закон - и за Ганьо, и за Андрешко, и за Алеко

Демокрацията не е Ганьо командва, Андрешко и Алеко изпълняват. Ганьо няма такива права, дори да има мнозинство в парламента.

Демокрацията и европейските ценности означават равни права и еднакъв закон за всички. И за Ганьо, и за Андрешко, и за Алеко.

Българският народ "възродени" може да "върви към светли бъднини" само и единствено на Запад. На Изток този народ е пребивавал твърде дълго време - за последно в периода 1944 - 1989 г. - и нищо добро от това не е видял.

Благодарение на ЕС и особено на Шенген Ганьо вече има свободен достъп до Солунската митница, за която навремето подобни нему люде само са си мечтали. Ганьо вече си плацика косматата снага не само на Бяло море, за което е воювал, но и по всички други морета около днешна Гърция, до които дори не си е представял, че ще може да пътува без да го спират по границите.

Ганьо вече обикаля из цяла Европа и то не като тича след трена на тази или онази и гара. Качва се на самолет в София и на цената на скромна почерпка в българска кръчма за часове попада сред европейски "хора, къщи, салтанати".

Чудно защо днешният Ганьо не може да осъзнае какъв голям "келепир" го е сполетял изневиделица, благодарение на усилията на днешните алековци. Оглупял е, види се, все към Москва гледа, за разлика от оригиналния Ганьо.

Европейските ценности са създали европейския "келепир"

Ганьо само едно не може и не иска да разбере - в Европа, където е най-големият "келепир", Алековците са на почит. А Андрешковците си плащат данъците без да се налага семействата им да гладуват.

Преходът към демокрация никога няма да свърши - и в България, и във всички останали демократични държави. Преходът към демокрация е вечен, просто ние го почнахме преди няколко десетилетия, а други го извършват от няколко столетия.

Но преходът към демокрация у нас ще достигне до приемливо ниво, когато целокупний Ганьо схване, че не може европейски "келепир" без европейски ценности. Защото европейският "келепир" произтича от същите тези европейски ценности.

Те него са създали, не той тях.