Има една удобна илюзия, която се продава отлично и наляво, и надясно: че “нашите” правят политика, а “чуждите” правят глобализъм. Нашите защитават ценности, традиции, суверенитет, семейство, работни места, национален интерес. Чуждите - те са някакви безлични брокери на света: чипове, пазари, НПО-та, брюкселски клишета, “соросоиди”, “уок” и каквото още трябва за дневната доза възмущение.

Само че понякога реалността се държи неучтиво и показва касовата бележка.

Днес слушаме (по течове, намеци, “добре информирани източници” и вечното “познавачите казв ат”), че Доналд Тръмп преговаря с Иран, но не в жанра “пълно разоръжаване и отказ от проксита”. А в жанра “да печелим много”, “инвестиции”, “дата центрове”, “чипове”, “туризъм”, “пари пак”. Ако това ви звучи като корпоративна презентация с фон на палми и усмихнати хора в ленени ризи — не сте сами.

Смешното е, че това е същата песен, за която консервативната реторика години наред обвинява “либералния глобалистки елит”. Само че сега певецът е друг и публиката внезапно чува “хит”.

Бизнесът като морална философия

Либералният Запад имаше големия проект: “Ако ги включим в търговията, ще се цивилизоват”. Китай ще стане предвидим, Русия - прагматична, Иран - нормален играч; всички ще имат интерес да не палят пожари, защото пожарът разваля веригите на доставки. Получи се частично - колкото да изглежда умно на PowerPoint - и после се счупи пред очите ни.

Иран е учебникарски пример. След ядреното споразумение френските автомобилни концерни се втурнаха обратно: Peugeot и Renault подписаха съвместни предприятия за стотици милиони евро, строиха заводи, планираха стотици хиляди коли годишно. Идеята беше проста: колкото повече заводи и работни места, толкова повече “нормалност” и толкова по-малко мотивация за революционен износ и ракети.

Паралелно, Хасан Рухани обикаляше Европа като търговски пътник на модернизацията. Италия беше специален декор: визита след визита, бизнес делегации, договори за инфраструктура, енергетика, култура, вписване на Иран в новия “Път на коприната” на Китай. Рим и Милано играеха ролята на мост към Европа и към Азия, към бъдеще, в което “търговията носи промяна”.

Само че нито френските заводи, нито италианската сговорчивост, нито китайските маршрути доведоха до това Иран да спре да инвестира в терористични организации и въоръжени проксита. Пари потекоха, договори се подписаха, снимки се направиха - но Корпусът на гвардейците на ислямската революция (IRGC) не се превърна в НПО, "Хизбула" не стана логистична фирма, а регионалната политика не стана по-малко експлозивна. Оказа се, че можеш да сглобяваш европейски автомобили и едновременно да финансираш милиции, без да ти прегрее моралният процесор.

Илюзията за “суверенния” антиглобализъм

От другата страна е Великобритания, която си обеща “по-британска Британия от всякога”. Брекзит беше продаден като възстановяване на суверенитета, контрол върху границите и край на “европейския дъмпинг” на работна ръка. Слоганът беше национален, но инструментът пак беше чиста икономика: ще изгоним “неправилните”, ще поканим “правилните”, ще подберем точно какъв труд ни трябва.

Резултатът: излизането от ЕС изгони значителна част от свободно движещите се европейски работници - хора с относително по-висока квалификация и с право да сменят сектор, работодател и град, без да питат вътрешното министерство. На тяхно място Лондон отвори програми за “глобална Великобритания”, в които идват други мигранти: често по-нискоквалифицирани, с визи вързани към конкретен сектор, конкретен работодател и конкретна позиция.

Така британската икономика произведе излишък на евтина работна ръка в някои сектори - социални грижи, нископлатени услуги, селско стопанство - и още по-остър недостиг в други, които преди разчитаха на свободното движение на европейци: здравеопазване, инженерни професии, високотехнологични индустрии. Вместо “по-суверенен трудов пазар” се получи по-зависим: от работодатели, които държат визите; от бюрокрация, която издава разрешения само за “удобни” видове работа; от глобален резервоар на работна ръка, която няма глас в британската политика, но върши “необходимото”.

Това не е алтернатива на глобализма. Това е неговият по-циничен вариант: сменяш координатите и статута на хората, но логиката остава същата - светът е склад за резервни тела, които се местят според нуждите на икономиката, а не според права, статут и дългосрочна интеграция.

Дата центърът не е метафора

Сега наблюдаваме обратната картина: човек, който крещи “антиглобализъм”, предлага най-глобалисткото възможно обяснение на света - че всичко се оправя със "сделка". Венецуела, Иран, Близкия изток, постбрекзит Британия - каквото и да е, където и да е, все ще се намери “уин-уин” ситуация, ако добавим малко инвестиции, малко блясък и голяма дума за “исторически шанс”.

И на хартия това винаги изглежда красиво. На терен обаче “дата център” не е метафора. Той е ток, вода, охлаждане, инфраструктура, сигурност, кабели, земя, логистика, геология. Той е и политически риск, и екологичен отпечатък, и социално напрежение — особено когато е обещан като чудо “на пасище” или във вододайна зона, или в регион, където държавата не контролира напълно собствените си въоръжени сенки.

Когато либералният Запад говори за права - че жените не са собственост, че могат да се движат, да работят, да живеят без настойник - това лесно се обявява за “идеологическо насилие” над традицията. Но когато се говори за бетон, кабели и басейни в пустиня, това изведнъж минава за прагматизъм. Водата може да е свещена, но охлаждането на сървърите е "свещено"-свещено.

Лицемерието не е партийна принадлежност

Най-лесно е да превърнем всичко в морална приказка: "либералите бяха наивни”, “консерваторите са лицемери”, “всички са продажни”. Приказките са удобни, защото изключват детайлите. А в детайлите живеят хората.

Един канцлер преди десетилетия водеше делегации - индустрия, инженери, договори, търговски камари, реални фабрики и реални сметки. Днешният популизъм има друга естетика: лидерът обещава сам, понякога с пост, понякога с реплика, понякога с “всички ми казват”. Политиката се прави като стендъп: важното е да има аплодисмент, а техническите подробности да се оправят “после”. Само че “после” е мястото, където мечтите се блъскат в електропреносната мрежа.

И ако някой чака да защитим “либералния глобализъм” срещу “консервативния национализъм” - няма да стане. И двете страни имат една обща слабост: обичат да продават външната политика като морална идентичност, вместо като поредица от проверими действия, ресурси и последствия. Разликата е само в плаката: едните рисуват дъга, другите - знаме. Отдолу договорът е същият: “ще изкарваме много **пари**”.

Западът може повече (ако спре да мързелува)

Западът - либерален и консервативен - има оферта, която не се измерва само в милиарди и дата центрове. Той е измислил (с всички свои провали и престъпления, да) модели за съвместност: правила, прозрачност, независими съдилища, университети, обмен на знания, граждански сектор, местно самоуправление, професионални общности, които спорят до припадък, но накрая пак работят заедно.

Това не е “мека сила” като романтичен плакат. Това е инфраструктура на доверие. И тя е единственото, което прави устойчиво всяко “партньорство” извън циничната сделка.

Когато изпращаме ракети, често говорим за “демокрация”. По-честно е да кажем: изпращаме ракети, защото не знаем какво друго да изпратим бързо. Университетите, стипендиите, научните програми, културният обмен, независимите медии, работата на НПО-тата - те не дават кадър за вечерните новини, не стават за крещене на протест в 15-секунден клип и не се разбиват лесно на милиони миймове. Те искат време. Искат търпение. Искат хора, които могат да мислят отвъд следващите избори.

И точно затова политическите технолози ги *мразят*. Защото не стават за слоган.

Гредата, прашинката и умората от красиви думи

Смешно е - и малко тъжно - как с ентусиазъм търсим прашинката в чуждото око, докато се блъскаме в гредата в своето. Всяка нова администрация идва с обещанието, че този път “наистина” ще е различно, а после просто сменя речника, за да продължи същия навик: да замества трудното мислене с лесна история.

Тръмп, Иран и Британия на Фараж искат да се чувстват силни и уважавани. А да си силен и уважаван не е като да си компетентен и социално умел. Да затвориш завод в Северна Франция и да отвориш завод край Техеран не те прави стратег, както и да смениш поляк в болницата с филипинец в старчески дом не те прави суверен.

Ако има нещо “бакманово” в тази картина, то е не в геополитиката, а в дребната човешка сцена: как хората искат да вярват, че са добрите, без да си дават труда да проверят какво правят. Как всички искаме светът да се оправи с един жест - с една сделка, с една снимка, с един статус - защото сме уморени и ни се иска някой най-после да натисне правилния бутон.

Само че такъв бутон няма. И докато политическите технолози - и на либерали, и на консерватори - продължават да пишат сценарии на автопилот (“те са глобалисти”, “те са врагове”, “ние сме прагматици”, “ние сме ценности”), ще гледаме едно и също представление с различни костюми. Ще строим дата центрове в пустини, ще местим заводи от Европа в Близкия изток и работници от единия край на света в другия, ще продаваме това като “мир” и “суверенитет” и ще се чудим защо пак сме изненадани.

Може би глобализмът не “прекалява”. Може би ние прекаляваме с мързела - да наричаме една и съща сделка ту “предателство”, ту “гениалност”, според това кой я предлага. И ако има нещо, което наистина трябва да защитим, то не е правото да изкараме още пари “заедно”, а навикът да виждаме гредата в собственото си око навреме — преди да почнем да се смеем на прашинката в чуждото.

---

* Авторът е доктор по психология, завършил ПУ “Паисий Хилендарски”. Работил е с централата на УНИЦЕФ в Ню Йорк, Световната здравна организация, Офиса на генералния секретар на ООН и Центъра за комуникации на болестите към университет “Джонс Хопкинс”. Незрящ бизнес и социален предприемач. Създател на съдържание с фокус върху уменията, науката и разбирането на новините, а не вълнуването от тях.