Мистична, приключенска, вълнуваща и непредсказуема – тя е литературната фурия Искра Урумова, която винаги знае как да изненада своите почитатели и да ги поведе на ново шеметно пътешествие. 

С „Последният милион“ авторката на обичаната поредица „Самодивски сезони“ направи рязък скок в жанра и ни поднесе книжна наслада с много екшън, страст и блясък. Сега идва времето читателите отново да се срещнат с енигматичната и смела мошеничка Кристоф… Андреа Кристоф. В книжарниците вече ви очаква втората книга от поредицата – „Първият изстрел“! 

В „Първият изстрел“ залозите са още по-високи, опасността спи на възглавницата до теб, а луксът е прогнила маска, която крие лицата на истинските чудовища. 

Андреа Кристоф твърде наивно вярваше, че от свободата я делят само няколко правилни хода. Сега тя е с един милион евро по-богата и официално е съпругата на един от най-влиятелните и арогантни испански мафиоти – Мартин Хосе Алварес. 

Ала съюзът между тях е роден от лъжа и заплаха и дори вълшебният меден месец на остров Родос не може да разсее напрежението помежду им. Андреа много добре знае, че Мартин крие тайни от нея. Самата тя трябва да води двойствен живот, за който той не бива да узнава за нищо на света. 

Паяжината от измами и лицемерие оплита все по-здрава хватка около сърцето на Андреа, а младата жена за пореден път е изправена на кръстопът. Престъпният ум на Мартин я привлича въпреки абсолютния хаос, който той внася в живота ѝ. Ала бракът помежду им сякаш има краен срок. И Андреа ще направи всичко възможно да оцелее в този смъртоносен танц на лудостта. 

Накъде ще е насочен „Първият изстрел“? Предстои да разберем в това истинско литературно пиршество за почитателите на историите с неочаквани обрати, екзотични дестинации, опасни врагове и съюзници. 

Умна, смела и изобретателна – също като огнената си главна героиня – Искра Урумова поднася майсторски специалитет и задава въпроса: „можеш ли да желаеш човек, който е готов да те пожертва”?

Каним ви заедно да посрещнем „Първият изстрел“ на официалната премиера на романа във Варна на 5 март 2026 г. от 18:30 ч. в Campus 90 (бул. „Цар Освободител“ 90). Главни действащи лица в тази премиера, изпълнена с екшън, блясък и литературни приключения, ще бъдат Искра Урумова и модераторката на разговора – журналистката Галя Щърбева. 

Повече информация за събитието може да научите на линка тук. 

* * *

Из „Първият изстрел“ от Искра Урумова

Снимка "Сиела"

НАЧАЛОТО НА КРАЯ

Залязващото слънце покрива бодегата и лозята наоколо със златен воал, а във въздуха се носи ухание на лято. То вече царува над Майорка и горещата юнска привечер не оставя никакво съмнение в това.

Живописният двор с вековната каменна арка на входа е пуст и само стилната украса с цветя, все още непочистената голяма маса и суетнята на двете момичета от обслужващия персонал напомнят за приключилата преди малко сватба – втората, на която присъствам.

Че това преживяване не е за мен, е абсолютно потвър-дено!

Заучените фрази на дискретния общински служител за силата на брачната клетва още звучат в ушите ми. Не знам кое е по-абсурдно – да вярваш в това или да се преструваш, че вярваш. Не разбирам илюзията, че вричането в нещо може да е някакво хубаво начало.

Такова начало обикновено се оказва потресено от края.

Но хората рядко мислят за края още в началото. Тогава са готови на всичко, за да имат своето ЖЕЛАНО, независимо какво (или кой) е то. Важно е само усещането, което им дава.

Не забравяй, че си младоженката, умнице!

Разсмивам се на поредната шега на Берто, който сякаш е решил да грабне приз за най-остроумен кум на острова, и лекичко чуквам чашата на Мартин със своята. Отпивам и задържам очи в неговите по начин, типичен за жена, доволна от факта, че е узаконила любовта на своя скъп мъж.

Да узакониш любовта звучи като насилие.

Шампанското не отмива горчивия вкус от тази мисъл, напротив. Има ефект на шкурка по гърлото ми.

Скъп мъж.

Досега не се бях замисляла върху обръщението „скъпи“ и никога не съм го ползвала, влагайки сериозен смисъл в него. Тепърва обаче ще усетя и най-незабележимите му нюанси, сигурна съм, и убедеността ми няма нищо общо с милиардите на Мартин Хосе Алварес, които безспорно му лепят етикета „скъп“. Всичко се свежда до въпроса колко ще ми струва на мен това, че вече е мой съпруг.

– Готов ли е багажът ви? – пита кумата Пилар, докато оставяме чашите на една от масите в двора и минаваме през свода към задната част на бодегата.

Няма и година, откакто заедно посрещнахме тук испанеца след аферата със страницата от „Пикатрикс“, а аз се страхувах, че той може да ме убие.

Каква забележителна сила имат човешките решения… Ефектът им се връща отгоре ни като бумеранг по начин, който най-малко очакваме.

– Утре май излитате рано – продължава приятелката ми.

– Не много рано – отвръщам. – Но багажът е готов, да. Не обичам да подреждам куфари в последния момент.

– Тя е пословично дисциплинирана, когато реши – казва Мартин, – и това страшно ми допада.

– Освен всичко останало, нали? – закача го Берто.

– Всичко останало е очевидно – отговаря мъжът ми и ме прегръща.

– Всичко ли? – повдигам вежди усмихната. – Трябва да помисля как да скрия нещо...

Дланта му се спуска по гърба ми и прегръдката се превръща в притискане. Допира устни до ухото ми и прошепва:

– Щастлив съм, че видях скритото в теб, Андреа. Иначе никога нямаше да зная колко си интересна.

Четиримата стигаме до хотелската част и Берто иронично предлага:

– Ако ви доскучае в първата брачна нощ, може да оти-дем до Палма и да се развихрим в някой клуб.

Пилар го сръчква:

– Кум си им все пак!

– Сватбата е тайна, така че това го знаят съвсем малко хора, и…

– Аз го знам и е достатъчно! – отсича тя.

Разсмивам се на непринуденото им общуване. Радват ме чистите им отношения, начинът, по който се гледат, и очевидното заключение, че тя нищо не може да му спести, но той за нищо не може да ѝ се сърди.

– Първата брачна нощ отдавна не е свещенодействие, Пилар – успокоявам я. – Вече е мигът след сватбата, когато младоженците се тръшват блажени в леглото…

– И си пускат филм, благодарни, че са стигнали до този момент – довършва Мартин и шеговито пояснява: – Имам предвид до „и докато смъртта ви раздели“.

Дано не разчитаме на смъртта за нашата раздяла!

– Ако не взема душ до пет минути, ТЯ действително ще ни раздели, разберете! – умолително казвам и всички избухват в смях.

– Добре, добре – възкликва Пилар. – Хайде да се прегър-нем и ви оставяме на мира.

Четиримата образуваме мини кръг в обща прегръдка.

– Благодаря за честта да съм ваш кум! – тържествено заявява Берто и ми става страшно мило.

– Той знае, че го дължи на мен – съзаклятнически допъл-ва приятелката ми.

– Вие сте най-подходящите хора за наши кумове – казва Мартин. – Аз благодаря!

– Не бих се развихрила с никой друг, приятели! – заявявам. – Но го отлагаме за когато се върнем. И предлагам да го направим у дома, в Дея.

– Става! – съгласява се веднага кумът.

– Вкъщи е най-спокойно – кимва кумата. – Сега се нас-ладете един на друг, скитайте волни из Родос и после… Пак на работа!

О, работата няма край, откакто си въобразих, че ще съм млада пенсионерка.

Двамата с Мартин тръгваме към наетата къща в задната усамотена част на имота, където има малък басейн с гледка към живописните склонове. Минаваме през дворчето и пред прага той спира и ме вдига на ръце:

– Няма начин да влезеш сама, amor! Кавалерското ми възпитание не го позволява.

– О! – разсмивам се.

– Искам да кажа нещо – става изненадващо сериозен. – Каквото и колкото сме успели да изясним преди днес, изяснили сме го. Останалото…

– Нещо неизяснено все някога ще ни застигне, зная.

Кимва и докато влизаме, пита:

– Няма да ми отстъпиш банята, нали?

– В никакъв случай!

– Умираш да се къпем заедно, но от инат не го признаваш.

– Изключваш свенливостта от характера ми?

Разсмива се високо и заявява:

– Имам огромна молба към теб, госпожо… практичност. За нищо на света не се оказвай различна от това, което зная, че си – умен и красив манипулатор.

– Звучи като комплимент.

– Комплимент е. – Целува ме нежно. – Идеална си за мен. Някоя скучна принцеса щеше да ме отегчи твърде бързо. Предпочитам таен… Как беше онзи израз?

– Кой израз? – развеселено питам, а той продължава да ме държи на ръце.

– На твоя език. Каза ми го, но го забравих. За хора, които могат много да те изненадат.

– Скрита лимонка?

– Дааа! Скрит малък лимон си ти, Андреа.

Не сдържам смеха си. Щом ме оставя да стъпя на земята, го прегръщам и се отдавам на моментното усещане за моето ЖЕЛАНО. И аз съм човек като всички все пак.

Няма да пропилееш първата брачна нощ в живота си с мисълта, че „скрита лимонка“ е твърде невинно описание предвид всичко, което правиш!