Храбър човек е Ани Илков. Добре де, и много талантлив, но това го казвам с половин уста, за да не излизам от зоната на „българската завист”.  Да събереш политически памфлети, писани преди десетина и повече години – от 2002 до 2009 – и да ги издадеш в една книга си е рисковано начинание. От една страна – отново разлайваш песовете, подобаващо изтипосани в тези памфлети; от друга – някои от прогнозите ти ще се окажат неточни и тогава всички, дето обичат да мълчат, само защото нямат какво да кажат, ще плеснат радостно с ръце: ах, колко хубаво, ах, колко правилно, ах, колко мъдро си затраяхме! (Любимият припев на всяка шушумига.) Е, Ани Илков не умее да си трае, просто не му иде отръки. А и ще е грехота, когато владееш толкова живо, искрящо и умно словото, да си мълчиш. 

„Похищението на България” няма нищо общо с „Похищението на Европа”. Децата на „нашето” похищение са до едно уродливи, бездарни и пошли. Всъщност общото е, че и те имат своите имена и ако „списъкът” на Ани Илков е непълен, то е защото последният му памфлет от  2009 година. Отгледани са от нас и поради тоталната им непригодност да виреят в нормална атмосфера,  те си остават тук. Или изчезват за малко и се завръщат отново – с поизпразнени джобове и гладни, шарещи погледи.  Готови с лекота да се приплъзнат от един цвят към друг, ако е нужно – да сменят и агрегатното си състояние – ту твърди като скали, ту почти прозрачни и безтегловни – само и само да запълнят опразненото пространство, да се трудят на ползу роду. Та поради тази им жертвоготовност Ани Илков справедливо възкликва:

"Като е толкова сложно да си политик, като е така трудно изкуството да си властник, теб някой насила ли те накара да се занимаваш с тая работа? Баща ти те би, майка ти те зарече, жив-мъртъв, като пораснеш, в града да отидеш и политик да станеш, така ли? Е, сбъркала е майка ти! Но баща ти е бил прав.”

Не съм сигурна, че хората от „списъка” на Ани Илков са били подобаващо и заслужено „съветвани” от бащите си, но ми е приятно да си го представя.

Всъщност това е навярно едно от  най-хубавите неща, които ни дават тези памфлети –  усещането за нравствено превъзходство. Без перчене, без патетика, без заклинания, Ани Илков ясно очертава територията на човека,  като „социално животно”, тръгнал (дали наистина?) към „мислеща тръстика”, оставяйки своите герои в така наречената „хищническа фаза” (по Торстейн Веблен).

„Бунтовете”, „Богати бюрократи – бедни общества”, „Взривове и отговорности” – това са няколко заглавия на памфлети, писани преди дванадесет години. Май не сме мръднали, пак  сме там, където „смешна изглежда прокуратурата” и  „щом става дума за цинизъм – не може да се пропусне ДПС”. С други думи – все още сме в свят, управляван от хора, нека се изразим по-меко, дето не са си на мястото. А знайно е, че колкото повече не си си на мястото – толкова повече място се стремиш да заемеш.

Колко време се чешем съсредоточено по главите, стане ли дума за министерстването на Милен Велчев и размахът, с който пресичаше контрабандата и превърташе външния ни дълг, за да ги направи малки, по-малки, най-малки. Оказа се, че момчето просто е мишкувало, нищо че е едричко. А ние продължаваме да се чешем и дори от време на време искаме той да се покаже и нещо да ни обясни. И той гъгне ли гъгне, само да не ни скърши хатъра, да не ни остави да тънем в мрак и невежество. Добре де, толкова ли беше трудно да прочетем през 2003 година памфлета „Принцът на куклите” и ако не друго, поне да спрем да го поздравяваме, да се знае, че където той се покаже –ние ще напуснем (не са толкова много местата, дето да се засечем!). И докато те си продавали и разменяли облигации и печелели милиони, ние си разменяхме по спирките продупчени билети, за да изразим солидарност, та чак протест. 

Дали съм съгласна с всичко, което казва Ани Илков няма никакво значение, защото както и да го превъртаме, каквото и да правим, все ще зърнем „Затворът на простотията”, ще се огледаме и какво ще видим? „Една поръсена с тъга земя, излъхваща самотност и подпухнала от осиротяване”.  Затова „Похищението на България” няма да се хареса на мнозина. Ще се разпознаваме и ще отричаме, така че по-добре – не посягайте към тази книга. Ани Илков ще го преживее. 

Мислеща тръстика…