ДИЛЯНА ДИМИТРОВА

Книгоиздаването е единствената сфера в българската култура, която успява вече 25 години да оцелява и да се развива. При това с 20% ДДС върху книгата. Нещо повече – годишният оборот в този частен бизнес е колкото годишния държавен бюджет за култура! Но за книгоиздаване парите от държавата са символични. Повечето издателства не разчитат на тях, а на вниманието към родните читатели и диалога с тях. „Бард“ е една от успешните индустрии в българската култура, създадена благодарение на промените у нас. Издават основно комерсиална литература и автори, между които Джон Р. Р. Толкин, Джордж Р. Р. Мартин, Дан Браун, Артър Кларк,  Джефри Арчър, Дъглас Адамс, Е. Л. Джеймс, Стивън Кинг, Умберто Еко, Стивън Хокинг… 

Поканихме Йордан Антов, един от собствениците на „Бард“, за да разберем как се продават книги по време на криза. Оказа се, че за някои тя е крачка напред.

Не са страшни големите разходи, а малките приходи

- Ако управлявахте държавата така както ръководите „Бард“, в каква България щяхме да живеем, г-н Антов?

- Щяхме да живеем в една много добра България. Защото по същество държавата е една голяма фирма и между проблемите на двете няма голяма разлика.

- Защо обаче вашата фирма е успешна, а държавната не е?

- В „Бард“ сме четирима съдружници, всеки знае какво трябва да прави и колко ще получи. Взаимоотношенията ни са много ясни – всеки прави всичко, никой не краде, защото няма как, ние работим заедно вече 23 години. Никой не се опитва да се наложи над другия. Правилото, според което е създадено издателство „Бард“, е: „Красиво – отвън и отвътре“, в смисъл добрата стока да изглежда подходящо и да е на подходяща цена. Другото е чисто бизнес правило – не са страшни големите разходи, а малките приходи. Гледаме да са по-големи приходите. Досега издателството няма един лев кредит, с което изключително много се гордеем. Мога да дам някои рецепти в тази насока…

- Заповядайте!

- Простираш се според възможностите си. Не се опитваш да надскачаш себе си, това винаги води до много лоши резултати. Като нямаш финансова възможност, нямаш и логистична. Това правило е общовалидно – да знаеш кога една фирма трябва да спре да се разраства, да си даде почивка. Да вземем една верига от книжарници, магазините за книги са четири и работят много успешно, защото екипът, който ги обслужва, е ясно очертан. Двама човека тук, един там, трети – оттатък. Всеки знае какво прави. Появи ли се обаче пета книжарница, стереотипът на работа се нарушава. Оказва се, че трябва да вземеш още един човек, след това – още един…, влизаш в непознати води, разраснал си се неимоверно. Ами ако речеш да вземеш още четири книжарници? Ще ти трябват два пъти и половина повече хора, плюс допълнителни разходи. Затова трябва да знаеш кога да спреш, да изчакаш известно време, да събереш необходимата финансова сила и логистично да си добре подготвен, за да направиш крачка напред. Тя винаги се прави по време на криза.

- Шегувате ли се?

- Не се шегувам. Ако фирма А и фирма Б са тръгнали заедно. Идва кризата и си проличава кой кой е. Както говори Дарвин в своята Теория на еволюцията – оцеляват тези, които се приспособяват. Едната фирма започва да забавя производството, съобразявайки се с кризата. А условията на пазара са различни. Искат примерно по-малко на брой книги, по-малки тиражи, по-внимателно менажиране на целия процес. Това неминуемо води до известно забавяне. Когато две фирми са се развивали успоредно и едната направи крачка напред, а другата – крачка назад, тогава първата излиза с две крачки пред втората.

По време на криза трябва да работиш повече и по-ефективно. Парите се харчат прецизно, внимава се какво се прави, как се работи.

- Този принцип как може да се приложи в управлението на българската държава? Светът отдавна излезе от кризата, а ние продължаваме да орем в дъното и дори взимаме огромни заеми.

- Следваме американския модел, който работи с пари назаем. Американците са задлъжнели вече с пет поколения напред, ние в България само с едно и половина, но в последно време правим всичко възможно да стигнем американците в това отношение. Аз обаче не искам синът ми на 27 години да дължи примерно 30-40, 50 или 100 хиляди лева, нито внуците ми, живот и здраве, ако ги имам – след десет години също да дължат пари. Това е много погрешна практика. Трябва да се направи друго – събери си парите, които ти дължат, разкрий възможност на бизнеса да се развива. Не му давай пари, бизнесът не иска инвестиции, а шанс за развитие.

- По вашите сметки излиза, че държавата затъва все повече, защото не се простираме според чергата си?

- Точно така. Заемите са много лоша спирала. Взел си шест милиарда, сега трябва да върнеш девет, догодина ще станат десет, така трябва да взимаш нови заеми, за да връщаш старите. Но нашите държавници не са като гръцките, те нямат дупе да направят като тях – да кажат: „Не, ние няма да платим 380-400 милиарда задължения“. Не се прави така. А американците казват: „Не ми давай пари, дай ми възможност да си ги изкарвам“. Аз искам да имам добри условия за работа, да има платежоспособно население, а не да сме последни по доходи сред държавите в Европейския съюз. Видинският район, в който съм роден, е най-изостаналият в цяла Европа! Народът вече не може да си намери работа тук и излиза в чужбина. А хората са най-големият капитал за една държава – като загубиш 1,5 млн. души население, което е излязло навън и няма намерение да се връща, ти губиш милион и половина хляба на ден, един милион млека, половин милион костюма…

Без хората си държавата е покойник

- И може би двайсет книги?

- Книгите са последна грижа, те не са от първа необходимост. Културата е най-отзад в логиката на икономиката, но трябва да е най-отпред в логиката на държавата. Държавата не са само четирите й граници – изток, запад, север и юг, не е само икономиката. Държавата – това са хората в нея. Без тях тя е покойник – облечен с хубав костюм, но отвътре мъртвец. Това, което сплотява хората и ги прави народ, а народът превръща в общност, е културата, традициите. Това са нещата, които ги прави вашата баба, вашата майка, вие сте песните, които пеете, приказките, които сте слушали като малка, културата, която се развива в момента, художниците, които сте гледали. Културата е хоросанът в държавата. Останалото е груб строеж. Без хоросан няма къща.

- Този хоросан тази година ще намалее още повече. Държавата свива с около 20% разходите на всички културни институти, а за книгоиздаване като че ли пак няма да остане нищо, като изключим Националния център за книгата. Защо държавата като че ли не смята за важно да отделя от бюджета си за книги?

- Познавам доста хора, бивши председатели на Народното събрание, бивши президенти, и винаги съм им задавал въпроса защо държавата абдикира от културата преди двайсет и три-четири години, защо заряза всичко. Театър – оправяй се сам, опера – оправяй се сама, национална галерия – оправяй се сама… Националната галерия не е купила една картина в последните двайсет и три години! В книгоиздаването все пак има едни 70-80 до 100 хиляди лева годишно, които влизат през Министерство на културата по програма „Сто книги“. Събират се девет човека и няколко месеца се съвещават какво да правят с тези пари. Извинявайте, но това е заплатата на един средностатистически футболист горе-долу на седмица!

- Спортът и културата винаги вървят заедно в държавния бюджет, без тях винаги може. Но не е добре да ги противопоставяме…

- Не оспорвам нищо за спорта. Но за спорт се дават толкова много пари! И за кино се дава много – 14 милиона лева годишно. Ако питате кинаджиите – за тях тези пари са нищо, но за книги не се дава и един лев! В последните двайсет и пет години основният лозунг в държавата е „Хайде да усвоим едни пари“. Не „Хайде да направим нещо“, а да усвоим пари, при това абсолютно безсмислено, по някакви европейски проекти. В родното село на баща ми – Горни Лом, са направили пейчици, стоянчици… за по 20 хиляди лева, а те струват най-много 3 хиляди лева – какво става с останалите 17 хиляди, в крайна сметка никой не го интересува. След три години изграденото е западнало, разрушило се е, паднал е покривът, но никой вече не го интересува, не се грижи за това, което е построено. И каква е файдата?

- Как издателският бизнес единствен в културата успя да оцелее и да се развива на пазарен принцип в България?

- Не е само издателският бизнес. Може да не ни харесва, но и чалгата много добре си се разви. Както искате я наречете, но тя е форма на култура. И има десетки и стотици хиляди хора, които я харесват. Няма държава, която да не мине през своята чалга. Всеки си минава през чалгата, рано или късно. А защо издателите успяват? Защото те много бързо, повярвайте ми, станаха професионалисти. Ако погледнете книгите, които излизаха през 90-а, 91-а година, ако погледнете първата книга на „Колибри“, първата книга на „Хермес“…, всички много бързо напипаха верния тон. Процесът по изготвяне на един културен продукт и срещата му с читателя, в книгоиздаването е доста бърз. От момента, в който решим да издадем една книга, до деня, в който тя се появи на пазара, са не повече от 7 месеца. На 7-ия месец вече знаеш дали стоиш добре или зле на пазара. Ние непрекъснато правим панаири, алеи, изложби на книгата в цялата страна. От 15 години всяко издателство си има сайт, връзката с читателя е на секундата – това ми харесва, онова не ми харесва, защо направихте така, тази книга е тъпа, тази корица е грозна, цената е висока…

- Засягате ли се от подобна критика?

- Но никакъв начин. Всяка книга си има своя читател, както и всяка песен – почитател. Дразня се единствено, когато кажат, че книгите са скъпи. Тогава подскачам, защото нашите книги са най-евтините в абсолютна стойност в цял свят. Не можеш да намериш книга в Сърбия, примерно, която да струва 8 лева, нито в Гърция, нито в Македония. Да не говорим за другите европейски страни или за Щатите. Във Франция книгите станаха безбожно скъпи. Ами извинявайте, хора, книгите не могат да струват по-евтино! Като относителна стойност, спрямо заплатите у нас, цените на книгите са много високи, но като абсолютна – не. И винаги казвам – като не ти харесва цената на книгата, отиди и протестирай пред Народното събрание защо ти е ниска заплатата. Факт е, книгата е толкова, колкото трябва да бъде. При тази цена на книгата нито един издател в момента в България в последните четири години не е сложил повече от реалната печалба. И то при положение, че печалбата при книгите идва след като продадеш самата книга. Ако издадеш 2 хиляди книги, ти продаваш 1 600, за да си на нулата, за да покриеш всички разходи, и последните 400 книги са твоята печалба. Но това е дълъг процес от време, парите не са никак много, а с тези пари трябва да храниш целия екип на издателството, а също художници, редактори, коректори. Така че печалбата от една книга никак не е много. Да не си мислят някои, че от книги се става милионер за един ден.

Няма непродаваема книга, има непродаваем тираж

- Ако Вие ръководехте културата, как щеше да изглежда театърът, операта, музиката?

- Казвал съм го и друг път - няма непродаваема книга, има непродаваем тираж. Другото е, че парите не са в културата, те са в халтурата. Високостойностната култура е подпомагана във всяка страна, това е културата, която реално движи обществото напред. Лошо е, че последните министри на културата не разбират технологията на мениджмънта на културата. Трудно е да се изкарват пари от културата, но не е невъзможно. Има си начини, които работят безотказно. Защо например гробниците в Казанлък са затворени, такива няма никъде по света?! Защо културният туризъм не се разработва – в случая имаш два бизнеса успоредно, туризъм и култура? Много неща могат да се направят, но тук никой не смята да дори да се захваща.

През последните двайсет години всички правителства се опитват да свалят цените надолу, защото ако не ги натискат, ако ги освободят, ще трябва да плащат по-големи заплати. Какво като получава човек по-голяма заплата? Данъците ще са по-високи. Едно е данък на 200 лв. заплата, друго е на 600. За да има повече пари, понеже не всички работят в държавния сектор, трябва да дадеш условия на частния сектор да се развива. Не да му забраняваш или да го затискаш отгоре в калта с петата като змия.

- Какво четете, г-н Антов?

- Чета всичко, но не с еднакъв интерес. Обикновено чета книжна книга, свикнал съм от малък с мириса на олово в хартията, който помните беше навремето. Много хубаво ми миришеше една книга като я отворя. Сега вече мастилата са други, няма олово в тях, защото е вредно.

- Появи ли се миналата година книга, която да Ви разтърси?

- Чак да ме разтърси, не бих казал.

- „Калуня-каля“, например? Бихте ли похвалил книга на друго издателство?

- В книгоиздаването конкуренцията не е чак толкова голяма, колкото в другите сфери. В България има едно десетина издателства, които се познаваме от двайсет години. Радвам се на конкурентите ни, защото ги познавам. Битки между нас няма, няма и подмолни действия. Е, случва се да се сблъскваш с някой, но за това дали ще вземеш тая или оная книга…

- Като собственик на издателство Ви се налага вероятно да бъдете повече търговец, отколкото интелектуалец. Кога надделява второто?

- Държа да подчертая – първо е издателят, а след това – всичко останало. Защото колкото и да си добър търговец, ако издадеш една тъпа книга, няма как да я продадеш след това. В целия бранш водещото е издателството, то дава еталона. Ако работи добре, тогава всички по веригата са доволни – и агентите на авторските права, и търговците на книги, и клиентите. Авторът е почти толкова важен, колкото издателството, но почти. Защото работата на автора е да напише книга, но издателят е този, който ще направи от книгата му продукт, годен за интелектуална консумация. Има много стъпки от написването на книгата до превръщането й в събитие.

- За 26 години в този бизнес, бихте ли могъл да кажете, че познавате българския читател?

- Не, не мога да кажа това. Читателят се развива, а това развива и нашия бизнес. Първите книги, които се продаваха много у нас, бяха от типа на „Воденичарска усойка“. Книгоиздаването започна да работи в ниша, която беше празна дотогава. По соцвреме никой не издаваше любовни исторически романи, защото в тях няма политика, а приказка. След това тези книги поомръзнаха на читателя.

Ние познаваме читателя, но към днешна дата. До онзи ден например пазарът си беше спокоен. Изведнъж колегите от „Егмонт“ пуснаха Емил Конрад и пазарът се раздвижи. Както ние пуснахме преди 12 години Дан Браун. Онзи ден в коментар на Шампионската лига Алекси Сокачев каза: „Тук е като в „Петдесет нюанса сиво“… Прозвуча малко смешно по време на мач, но има книги, които фокусират интереса на обществото. Каквито и да са те, пак е добре.

- Предпочита ли по-леките четива българската публика?

- Не, българският читател е ерудиран. Чете много и е в час със световните тенденции в литературата. Случва се да знае за някои книги повече, отколкото издателя. Няма издател, който да разбира от всичко. Както и в медицината – един е вътрешни болести, друг е очни, трети – невролог. Нашето издателство е много силно в мейнстрийм литературата. Издаваме добри книги, които са четивни. Всяко издателство – без значение дали е голямо, дали малко, какви книги издава – допринася по някакъв начин за цялостния културен облик, за набиране на повече читатели. Важно е да се чете. Най-успешните нации в света – Германия, Америка, Русия, са и най-четящите нации. Няма да видите човек в метрото в Берлин да не чете книга, 80% от хората там правят това.

- Какво мислите за новото риалити шоу за писатели „Ръкописът“?

- Странно ми е като формат. Уж ще го прави БНТ, а излиза с логото на издателство „Сиела“. Това частно предаване в националната телевизия ли е? БНТ си е избрала „Сиела“, защо обаче точно тях? Досега винаги Асоциацията на книгоиздателите е била партньор на БНТ, работили сме много добре. Защо държавната телевизия е избрала да работи с частна фирма, а не с Асоциацията? Ако предаването беше в частна телевизия, този въпрос не би стоял изобщо. Тук има малък конфликт на интереси, тъй като Веселин Тодоров е директор на издателство „Сиела“, но и управител на Асоциация „Българска книга“.

- Как ще се отрази на гилдията това предаване?

- Едно такова шоу винаги ще е в полза на четенето. Може би ще се покаже начинът, по който се пише една книга, или как мисли писателят. Но не знам дали ще рекламира четенето като цяло. Сигурно ще има и такъв ефект от цялата работа. В цял свят има курсове как да напишем бестселър, но не и в България. Така че едно предаване като „Ръкописът“ може би идва навреме и намясто.

Дан Браун е най-продаваният автор в България

- Писателските войни как влияят на книгоиздателския бизнес?

- Влияят много позитивно. Но писателските войни понякога са буря в чаша вода. Някоя фолкпевица като пусне клип с патенце, продажбите й се вдигат. По същият начин е и като се скарат Хикс с Игрек, става по-интересно. Но онова, което липсва у нас, е градивната критика. Човек е социално животно, не може да живее откъснат от средата. Авторът не може да пише само за себе си и за десет свои приятели. Когато Стивън Кинг напише книга, я праща на агента си, а той на 50 или 100 други, които я четат. Това са първите й читатели, те не публикуват коментари, а пишат кратки резюмета – тук не ми хареса, там не ми хареса… И, повярвайте ми, Стивън Кинг ги слуша.

- Има ли писател, за когото завиждате на ваш колега, че го издава?

- Ние имаме няколко автора, за които ни завиждат, че ги издаваме. Най-големият тираж на българска книга, писана някога, е на Пламен Румпалов – „Вашият пълен български хороскоп“ за 1993, 1994, 1995, 1996 година, за всеки ден от годината. Продадена е в тираж 3,5 млн. бройки. Средно продавахме по около милион зодии годишно за четири години. Другата книга в голям тираж е „Български празници и традиции“ от Мария Проданова, учителка по история от Габрово. Да ни е жива и здрава. Много интелигентна, земен и душевен човек. Книгата й е продадена в тираж около 160 хиляди бройки за последните десет години. Нямаме много български автори, но всичките сме ги продали много добре.

- Дан Браун ли е най-продаваният чужд автор у нас?

- Със сигурност Дан Браун е най-продаваният чужд автор в България за всички времена, би дори Хари Потър, още с първия тираж на „Шифърът на Леонардо“.

Площад Славейков