Aнна Гин е журналистка и писателка, живее в украинския град Харкив. Тя даде специално разрешение на Клуб Z да публикува Дневника ѝ на български. Днес Анна навършва 50 години. Клуб Z й пожелава едно - ПОБЕДА! Слава Україні!

18 януари 2024 година

От половин година мисля за този ден.

От половин година се люшкам от „да замина на необитаем остров“ до „ще събера приятелите си от цял свят“.

Прекалено кръгла е тази дата.

Тревожна, помпозна, отговорна. Няма как да я игнорираш или да почерпиш с една тортичка по случая.

От една страна, все се мяташ, правиш някакви равносметки, безкрайно преосмисляш и постоянно цитираш Данте „на попрището жизнено в средата намерих се в лес тъмен по зла чест…“

От друга – (предимно от онази, която отговаря за моята салтивска част) (районът Салтивка в Харкив, където живее нашата авторка и от който ни праща своите военни дневници – бел. прев./ мислено викаш „майка му д*...а,  да ви се не види, аз съм на петдесет? Аз!?“

Искаше ми се да замина. Надалеч, по топлите краища или в студените – без значение. В Тибет, на Ямайка, по дяволите...

Исках да се стрелна над Гранд Каньон, да се потопя в Марианската падина. Да изчезна.

Исках да събера своите приятели. Да напаля голям огън, да взема китара и да пием отвън на студа от пластмасови чашки.

А най-много на света исках парченце от мамината торта. Онази, "фирмената", която тя правеше само за мен. И само на осемнайсети януари.

Всичко това го мислех още от лятото. Но с всеки нови ден, с всеки нов взрив на шибаната руска ракета в моя град, аз все повече исках да сменя датата във фейсбук и да се направя, че днешният ден не съществува.

И изведнъж ми звънна моята дъщеря. От Израел.

– Мам, слез долу, до входа, там те чака куриер с подаръче от мен.

Неохотно нахлузих шапката, дълго чаках асансьора, притеснявайки се, че нямам пари кеш – какво сега, да прехвърля бакшиша на куриерската карта? Отварям входната врата и…

И замръзвам на прага.

Детенцето ми, моето момиче, единственият ми роден човек, който беше някъде там, на хиляди километри от мен – ето я! В Харкив. В Салтивка. Жива, истинска, цялата в лунички, с букет цветя и куфар.

– Честит Рожден ден, мам!

P.S. Равносметка за първата половина живот: Щастие има.

Каквото и да става, колкото ужасен понякога да ти се струва светът, веднъж ще се разридаеш от щастие. И боже мой, това е такъв кеф!

P.P.S. На тази безумна изненада щерката ми никога не би се осмелила без помощта на Лена – приятелка от детските ми години, откарана от родителите й в емиграция още като ученичка. Ленка, не случайно чичо ти Йося казваше: „Това момиче е малко нещо авантюристка“. Прав си, татко! :).

---

На 24 февруари 2022 година Русия нахлу в Украйна. От първите часове на инвазията Харкив постоянно е под обстрел и бомбардировки. Към началото на 2022 г. населението на Харкив е повече от 1,4 милиона души, което го прави втория по големина град в Украйна. След 24 февруари стотици хиляди са принудени да напуснат града, преселвайки се в други региони или напускайки страната.

Но все пак днес в града живеят стотици хиляди хора. Как оцеляват те в днешните условия, как се опитват да живеят пълноценно и достойно ни разказва във „Военният дневник на една харкивчанка“ украинската журналистка и писателка Анна Гин. 

Превод Валентина Ярмилко