Анна Гин е журналистка и писателка, живее в украинския град Харкив. Тя даде специално разрешение на Клуб Z да публикува Дневника ѝ на български.

6 декември 2022 година

– Тате, връщай се по-скоро, аз имам „лего“ и роботи и ям сладолед и сок…

Една приятелка току-що ми изпрати видео. Нейният дребосък на две годинки и половина честити на таткото си Деня на въоръжените сили. Толкова е забавен – говори, сякаш произнася скоропоговорка, буквата „р“ не произнася, стои бос, в памперс и във фланелка, на която пише „Аз съм Украйна“. 

А аз, не знам защо, цял ден попадам на видеа как дивият народ „отвъд границата“ ликува, че поредният украински град е без ток. 

– Видяхте ли, видяхте – Кривой Рог остана без ток, а Одеса – без вода-а-а! 

Майната им – „кричали женщины "ура!" и в воздух чепчики бросали... (“жените викаха „ура!“, подхвърляйки бонета горе…“ – цитат от пиесата на А. Грибоедов „От ума си тегли“. Изразът се употребява иронично за безсмислен обществен възторг – бел. прев.) 

Ясно е, че степента на умствената им мизерия стигна дъното още през март тази година. Дори не ми се коментира – скучно е. 

Но, по дяволите, според техните собствени официални данни, 22% от руснаците нямат достъп до канализация. С други думи, почти четвърт от населението им ползва нужници на двора. И на какво се радват тогава? 

€300 млн. – това е паричният израз на крилатите ракети и „Калибри“, хвърлени само през вчерашния ден върху Украйна. Срещу тази сума те биха могли наполовина да намалят тяхната – в буквален смисъл – лайняна статистика. 

А за девет месеца?! Биха могли да построят нови болници, училища, театри, стадиони… Ама не, те се надигат от мръсната кофа, бършат ръцете си със сняг и тичат да викат: „А Одеса е без вода-а-а!“

Пфу, гадост. Простете. Защо го казвам всичко това? За да кажа днес (впрочем, както и вчера, но все пак днес особено) БЛАГОДАРЯ на нашите защитници, воини, герои. Защото:

Ние сме живи, благодарение на вас. Свободни сме, благодарение на вас. Ние имаме „лего“ и роботи, ядем сладолед и сок. 

Не е страшно, че днес живеем в страната на генератори, важното е да не живеем в страната на дегенерати. 

Благодаря! Само се връщайте живи, много ви моля. 

ПП: Брадатият мъж днес ще прегледа това едноминутно видео хиляда пъти в окопа край Бахмут. И сигурно ще се разплаче. А после ще тръгне и ще победи. За себе си, за своя приятел от окопите и за това чудо в памперс и фланелка „Аз съм Украйна“. 

17 декември 2022 година 

Пет от десетте ракети, с които обстреляха вчера Харкив, ни завариха с Хектор по време на разходка в малък парк. Взривовете прозвучаха гръмко. Но, знаете ли, разбрах, че изпитвам страх само за кучето – да не хукне към шосето и да изскочи на пътното платно. 

Обаче доберманът след първия взрив хукна да бяга, както винаги, а после мина на бърза крачка в посока нашата кола. 

Веднага всичко угасна – светофарите, надписите над магазините, будките с дребни стоки. Смешно увисна във въздуха бариерата в съседния двор – сякаш прекъсната на половин дума. Мигновено спря водата и изчезнаха мобилната връзка и интернет. Радиаторите изстинаха за петнайсетина минути. 

Учудват ме реакциите на хората. Те се промениха. 

На паркинга, вместо привичната в такива случаи псувни и изрази от типа: „как ми писна от тези гадове“, се чуваше нещо съвсем делнично: „Виталий, имаш ли туба за бензин?“. 

Съседката от балкона се провикна на сина си: „Илюша, провери дали някой не е заседнал в асансьора!“. 

На стълбището се сблъскахме с мрачен съсед, който вечно мърмори срещу Хектор – ту поводът му е прекалено дълъг, ту намордникът е хлабав. Неочаквано той ми каза: „Имам мощен газов котлон, елате, ако трябва нещо да му сготвите“. И каза номера на своя апартамент.

Интересно, разбират ли онези там, в Кремъл, каква могъща нация са изковали за последните девет месеца? Да, изглеждаме смешно – с фенерчета на челата си и туби вода в коридорите. Но ние отстояваме един друг до смърт. Стоим като скали. Изригваме като вулкани. 

Такава сплотеност като днес не съм виждала никога. Дори тук, в мащабите на нашият микрорайон Салтовка. 

Когато привечер за една минута интернетът „проби“, успях да прочета съобщение на харкивските енергетици, че е разрушена около 50% от инфраструктурата. Помислих си, че ремонтът ще трае дълго и се подготвих: купих си бутилка вино и „хотдог“ на бензиностанцията.

Запалих свещи, внесох птицата в стаята от балкона, завих клетката й със спален чувал, сложих одеялата на студения под, донесох от коридора водата, търся тирбушон… 

И тук – хоп! – лампите светнаха. Енергетиците са богове! Успяха само за 12 часа. 

Коя по ред беше тази масирана атака срещу Украйна? Деветата? Десетата?

Трудно си представям как изглежда този „обект на критична инфраструктура“. Спомням си  малка подстанция зад блока на моята съученичка. Играехме там на криеница. Това беше квадратна сива къщичка с бобини и тел по периметъра на покрива.

Слушайте, а може би трябва да ги затрупаме с чували с пясък тези къщички, както защитихме паметника на Шевченко в центъра на Харкив? 

Може би за целта не стигат хора? Само кажете, аз ще дойда. 

И не само аз, и бабичката със счупената ключица, която разхожда „осиновеното“ през лятото помиярче, тя също ще дойде. Апропо, тя е получила травмата си  в тъмния ни вход – не видяла стъпалото. 

Тази сутрин ние с нея се разприказвахме. Тя, без да се срамува, призна, че още през 2014 година е била привърженичка на стабилността, реда и ненатрошения паваж на Крешчатик (по време на „революцията на достойнството“ невъоръжените протестиращи къртеха паважа в центъра на Киев и излизаха с павета срещу проруските снайперисти – бел. прев.). А сега, струва ми се, тя е готова да тръгне в ръкопашен бой за свободата. Ще тръгне така, както си е: с гипса и помиярчето си на връвчица. 

Прочетох интервю с някой си – не помня кой – представител на Института за изучаване на войната… Та той твърди, че амбициите на Путин не са се променили, той все така иска да завземе Киев и цяла Украйна. И че бомбардира нашата инфраструктура, за да изтощи морално украинския народ, да пречупи неговия дух, воля и още нещо… 

Хей, вие сериозно ли го мислите? 

---

На 24 февруари 2022 година Русия нахлу в Украйна. От първите часове на инвазията Харкив постоянно е под обстрел и бомбардировки. Към началото на 2022 г. населението на Харкив е повече от 1,4 милиона души, което го прави втория по големина град в Украйна. След 24 февруари стотици хиляди са принудени да напуснат града, преселвайки се в други региони или напускайки страната.

Но все пак днес в града живеят стотици хиляди хора. Как оцеляват те в днешните условия, как се опитват да живеят пълноценно и достойно ни разказва във „Военният дневник на една харкивчанка“ украинската журналистка и писателка Анна Гин. Тя е PR-директор на местния голф-клуб Superior Golf & Spa Resort.

Превод Валентина Ярмилко