Що е то „китайският човек“? Рядко си задаваме такива въпроси. Вероятно защото ще се разочароваме от това, което ще открием за самите себе си. Тези запитвания биха изобличили инстинктите ни да се поддаваме на стереотипи, без значение дали ги осъзнаваме, или не. Средният британец смята поляка за мързелив, средният поляк възприема британеца за надут. Защо? На този въпрос може да има много отговори, но те в случая не са важни. Защото мнозина от нас биха се съгласили с тези простовати оценки¹

 

Следващата ни голяма грешка е, че възприемаме нацията като множеството на един стереотипизиран индивид с броя на населението ѝ. Да си представител на нация означава да принадлежиш към ексклузивен клуб, който непрестанно се бори да се себеутвърди. Това се случва чрез изграждането на физически и културни граници в защита от останалите клубове. Тази многовековна традиция спомага за превръщането на „чужденеца“ в монолит. Той губи собствените си характеристики и потъва в морето сред „другите“ – тези, които не сме ние. Така Полша се превръща в страна на вечно закъсняващи и мързеливи водопроводчици. Чрез подобни съждения събития като „Брекзит“ стават възможни.

В наш интерес е да се отучим от вредните си рефлекси. Китай е отличен пример за страна, която изисква нашето внимание поради нарастващото ѝ влияние на световната сцена.

Тя разделя общественото мнение в радикални посоки. Някои визуализират „китайския човек“ като стилизиран портрет на Конфуций. Но и все повече нараства броят на хората, които си представят спретнат партиен лидер със суров поглед, стиснал подръка биографията на Мао.

И двата образа изглеждат комично наивни. Процесът по добиване на нюансирана представа за Китай и „китайския човек“ ще бъде продължителен. Но на първо време ще е добре да изобличим някои от най-разпространените митове, които ги обгръщат в мистерия.

Китайската ефективност

На 3 февруари 2020 г. Китай отвори вратите на нова COVID болница в Ухан, построена само за 10 дни. Тя разполагаше с 1000 легла, 30 спешни отделения и 1400 здравни служители.

Докато останалият свят тепърва свикваше с пандемията, комунистическата страна бе започнала да я овладява. За това спомогнаха продължителните авторитарни мерки, наложени навред из цялата страна, след като близо 100 000 души бяха диагностицирани с COVID-19 в първите месеци от годината. 

Новопостроената болница в Ухан се превърна в символ на китайската изключителност. Не добиха обаче достатъчна популярност публикуваните в социалните мрежи видеа, на които се забелязваха наводнените ѝ коридори и леещите се „водопади“ от таваните. Те просто не се вписаха в наратива за свръхчовешките способности на китайците.

Като символ на китайската ефективност често е представян и високоскоростният железопътен транспорт. В страната се намира най-дългата високоскоростна железопътна мрежа в света – 40 000 километра към края на 2021 г. 

Дяволът е в детайлите. Докато бюрократичните тресавища и високите заплати на работниците забавят или значително оскъпяват изграждането на свръхмодерните железопътни линии в САЩ и Европа, Пекин не страда от подобни проблеми. Високоскоростният транспорт не е толкова продукт на волята и уменията на китайските труженици, колкото на автократичния модел на управление на страната.

Властите обаче надцениха интереса у китайците. Докато по-богатите пътници предпочитат да летят със самолети, за голяма част от жителите на страната високоскоростният железопътен транспорт остава твърде скъпо удоволствие. Те залагат на конвенционалните влакове. В резултат много от бързите влакове се движат с под 50 процента от капацитета си за пътници. Важен е въпросът за поддръжката – високоскоростният железопътен транспорт коства на Китай 3 пъти повече за изминат километър, отколкото конвенционалният. По данни на Световната банка от 31 високоскоростни железопътни линии в Китай едва 5 не са на загуба.

Високоскоростният железопътен транспорт в Китай е атестат за невероятния прогрес на страната през последните 40 години. Но ако под ефективност разбираме разумното планиране, инвестиране и създаване на обществено благо, което да носи печалба, тогава трудно можем да приемем това качество като иманентно за китайската държава. 

Китайската мъдрост

Китай е сред малкото страни по света, чиито най-прочути представители са философи. Творбите на Лао Дзъ, Конфуций, Джуандзъ и до днес остават фундаментални четива за разбирането на източната мисъл.

В частност ученията на Конфуций оказват дълбоко въздействие върху облика на китайския народ през последните две хилядолетия. Дълбокото уважение към семейството, хуманността като ценност и подчинението пред моралния император са идеи, които по своеобразен начин продължават да бъдат популярни в комунистическата страна и днес².

Настоящият китайски лидер Си Цзинпин се изказва ласкаво по адрес на именития си предшественик и дори го цитира в свои речи. Не е случайно, че чуждестранните представителства на комунистическата страна носят името „Конфуций“.

Означава ли всичко това, че Китай може да бъде определен като „мъдра нация“? Разбира се, че не.

Конфуцианството е абстрактно, което му позволява да съжителства като „васал“ на много по-доминантни идеологии, които регулират „правилната“ му интерпретация. Това мнение е споделяно както от комунистите днес, така и от йезуитите през XVI и XVII век, които възприемат учението като безобиден наръчник за достойно поведение в обществото.

Да оставим конфуцианството настрана и разгледаме думата „мъдрост“ от различен аспект. Може би китайската мъдрост се изразява във високи нива на образованост?

Индексът за човешко развитие на ООН, който оценява страните по категории като средна продължителност на живота, образование и равнище на доходите, поставя Китай на 85-о място през 2020 г.

Всъщност именно образованието тегли комунистическата страна надолу в класацията. В показателя „среден брой години за обучение“ Китай е поставен на 113-о място – след Турция и преди Доминиканската република.

Но може би тези данни единствено разкриват последиците от дивашкия комунизъм на Мао? Не точно – според показателя „очаквани години на обучение“ Китай заема 93-то място и се намира след Сейнт Винсент и Гренадини и преди Сейнт Лусия³.

Бъдещето на китайската образователна система не изглежда светло след радикалната реформа на Си Цзинпин от края на 2021 г. Той де факто забрани частните уроци под претекст да се осигури равен шанс между учениците от богати и бедни семейства. Всъщност по този начин бе ограничено влиянието на външни, понякога прозападно настроени преподаватели върху учебния процес. Така строго регулираната китайска образователна програма, в която наскоро бе интегрирана „мисълта на Си Цзинпин“, остава без сериозен конкурент в борбата за младите умове на нацията.

Добре, ако оставим настрана „чистата“ мъдрост и образованието – можем ли да открием китайската мъдрост в толерантното отношение към другите народи и етнически групи? Един поглед към Тибет и Синцзян би трябвало да ни откажат от подобни инициативи.

Сред водещите фактори за нарастването на агресията в китайската външна политика е възходът на национализма. Китайските дипломати, които допреди 15 години се сливаха с тапетите в представителствата им, днес открито обиждат западните политици, които си позволят да изразят несъгласие по дадена тема с Пекин. Колкото по-груби са изявленията им, толкова повече харесвани са у дома. Новият стил на външнополитическа комуникация, въведен при управлението на Си Цзинпин, е познат под името „дипломацията на вълка воин“ (Wolf Warrior Diplomacy). Кръстен е на популярната екшън поредица в Китай „Вълкът воин“, в която китайски войници се разправят с американски командоси по модела на „Рамбо“.

Дълго време имиджът на Китай на миролюбива икономическа сила прикриваше пред света по-мрачните му черти на поведение. „Вълчето“ заяждане заплашва да го изолира напълно от международната общност. Така китайската мъдрост дори не се изразява в коварност от макиавелски тип.

Китайският консерватизъм

Едно от най-досадните клишета за Китай е фаталисткият аргумент, че той принадлежи към обществата от Югоизточна Азия, които поначало споделят по-консервативни възгледи за правилното функциониране на обществото и не изпитват същия стремеж към либерализация както западните народи. 

Да, в момента страната се е насочила в противоположната посока. Си Цзинпин предприема мерки, за да централизира още повече власт в партията. Всяка влиятелна личност, която оспорва надмощието ѝ, често изчезва за няколко месеца преди да се върне и да прокламира вярност в режима.

Не бива обаче да се подвеждаме по илюзорната стабилност на автокрациите. Колкото повече се задържат на власт дадени лидери, толкова повече отслабват способностите и инстинктите им да вземат правилни решения (справка – Владимир Путин). При тоталитарните системи се наблюдава по-голямо участие в управлението на кариеристи и опортюнисти, които се интересуват предимно от собственото си облагодетелстване вместо от проблемите на народа. Това не остава незабелязано. Един от водещите фактори за нарастването на нестабилността е и повишеният стандарт на живот при обикновените граждани, които започват да изискват повече от властимащите. 

Още през първите години на власт Си обяви война на корупцията. Той не само отстрани някои от големите си политически противници, но и спечели голяма подкрепа в китайското общество, в което бяха започнали да бълбукат мрачни настроения срещу неприкосновеността на елита. След време обаче Си може да жъне това, което е посял. 

В началото сме на студен конфликт между САЩ и Китай. Тази нова ситуация вероятно ще отложи потенциалните реформи на китайското общество. Но докато в политиката и икономиката Китай води войни, то в сферата на културата „Холивуд“ е големият победител. Въпреки цензурата и репресиите милиони китайски деца искат да са защитници на свободата като „Капитан Америка“ и „Железният човек“. Не бива да подценяваме силата на посланията в изкуството.

Малцина в средата на XX в. са предполагали, че диктатури като Япония и Южна Корея ще се демократизират. Защо това да е невъзможен път за развитие пред Китай?

Доказателството се намира само на 150 километра от територията на страната. Преди 1949 г. Китай и Тайван имаха обща история, след гражданската война поемат по различен път. До средата на 80-те години островът е управляван от деспотична династия на радикални националисти, която необезпокоявано упражнява репресии срещу жителите на територията. Днес островът е образцова държава, в която правата и свободите на всички са зачитани. 

Ние надценяваме мощта на Китай и подценяваме потенциала за промяна у „китайския човек“. 

Консерватизмът и колективизмът не са естественото състояние на Изтока. Либерализмът и индивидуализмът не са изначално присъщи на Запада. 

На никоя политическа общност от хора не ѝ е писано да бъде това, което е днес.

Осъзнаването на този прост факт ще ни помогне да разберем защо демократизацията на Китай е не само възможна, но и вероятна. Както и защо не бива да си затваряме очите пред заплахите за демокрацията в нашата страна. 

--- 
¹ Склонните да защитават поляците по-скоро го правят от привързаност по „славянска“ линия. Онези, които застават на страната на британците, най-често се опитват да се идентифицират с „просветения“ Запад. Тоест дори критиците на подобни стереотипни връзки са склонни към ирационални съждения.
² Мао определя Конфуций като „педант“ и „феодал“. Но у по-умерените му наследници почитта към мислителя е възстановена.
³ България е 56-а в Индекса за човешко развитие от 2020 г. При показателите съответно са ѝ отредени 55-о и 76-о място.

---

Този материал е публикуван в последния брой на сп. "Клуб Z" за април 2022 г.