ЛЮДМИЛ СТАНЕВ

Здравейте. Днес от първо лице ще ви представя някои любопитни срещи от моята лекарска практика в Центъра за спешна помощ. Всъщност ще ви разкажа за приятния абсурд, с който щедро ме даряват моите пациенти. Някои от тях са нормални и действително имат нужда от лекар, но не за тях ще стане въпрос по-долу.

Първо ще ви покажа представителна извадка от дебили, за които най-голямото интелектуално постижение е да наберат трите цифри 112. Между другото, ако дадат на маймуните в зоопарка телефони, най-вероятно и там ще имам пациенти. Качвам ви на линейката и потегляме.

Първа спирка – циганска махала. Дъждовна вечер. Попадам в самото сърце на мрака, по улиците (условно ги наричам така) текат мътни фекални потоци, тихо ромолят и изпълват атмосферата с ухание на люляка, дето ми замириса. Наоколо има толкова боклуци, сякаш рогът на изобилието се е отворил над тази долина.

Влизам в посочената ми землянка. Казвам посочена, защото на улица с толкова много хралупи всички се водят на един номер. Во стаичката пръска аромат, на някакво килимче се е проснала 150-килограмова циганка. До нея се суети още по-дебелата ѝ дъщеря. Успявам да направя кардиограма на Джабахатянката. Поглеждам кардиограмата, няма инцидент. Булимичната дъщеря светкавично я взема и почва да я разглежда. Виждам я с периферията. Изчаквам три минути и питам:

- Как е, колежке? Как ви се струва кардиограмата?

Младата мецана кахърно клати глава и отговаря:

- Лошо, докторе! Много тъй... нагоре-надолу...

- А как трябва да е? - питам угрижено аз.

А тя стеснително отвръща:

- Миии... тъй да е, права черта...

- Е, - казвам, - права черта - само при Аллах.

Последните думи казах, изпълзявайки от дупката на двете чудовища.

Втора спирка. Два дни по-късно в същото злачно поселище. Двама цигани се сбили и бащата вдигнал кръвно. Пред мен върви полицейска кола. Два след полунощ. Януари, студ, мръсен септичен двор, от десетките подобни на стаи отвори, като термити, излизат трийсетина от обитателите на този земен рай, чиято хубост и прелест, ах, те нямат край.

Ченгета ме пазят, като че съм Кенеди. Не, това сравнение не беше добро. Да речем, че ме пазят като ваза от династията Мин. Двамата цигани – голи до кръста, са с реципрочно пукнати глави.

- Къде е бащата? - питам със суров глас.

Влизам в посоченото място, но не виждам никого. Този път изревавам:

- Къде е болният?

Тогава инактивираните братя посочват с глави надолу. И чудо! – на пръстения под виждам торс на възрастен човек, който се опитва да говори.

- Качете торса на масата, не мога да го прегледам на земята.

Високо кръвно. Преглед, инжекция и потеглям. Интригата е проста. Бащата няма крака. Всеки ден го оставят на някой ъгъл да проси, после го прибират. Скарали се двамата синове кой да взема парите. Мъдро им обяснявам по Соломоновски: "Четни, нечетни. Четни, нечетни." 

Ура, успях да предоставя медицинска и юридическа помощ.

Не си мислете обаче, че ще ви занимавам само с малцинства.

Трета спирка. Нормален квартал, къща с двор. В двора – два големи питбула с лигави муцуни. Когато застанах до вратата, двата звяра се залепиха за решетката и с яростен лай се опитаха да ме докопат. От къщата излиза бяла жена, изглеждаща напълно нормално.

- Влезте, докторе, те не хапят.

Аз отговарям:

- Не, благодаря, не съм подходящо облечен.

Оказва се, че жената дебил, която иска да нахрани кучетата с мен, е самата пациентка. Прегледах я през решетките на вратата. Кръвно, дишай, не дишай. Съблече се жената, на двора я прегледах, че и апликация в задника ѝ поставих. Отдалече сигурно сме приличали на свиждане в затвора. Което си е вярно, вярно е - благодари ми жената, пък и останах цял. Добре, че Бриджит Бардо забрани отглеждането на мечки по домовете.

Още много абсурдни истории мога да ви разкажа за моите срещи от трети вид. Естествено, че те не са 100% от практиката. Има действително страдащи и възпитани пациенти, но те са толкова малко, че към тях няма как да не се отнесеш с разбиране. Но ще завърша тези странни срещи с подобаващ финал:

Една вечер излизам да си хвърля боклука. Едната ми ръка с торбата вече е вътре в контейнера и в този момент край мен минава бивша пациентка, която вкарах в болницата преди време.

- Как сме, докторе?

- Добре съм - отговарям. - Търся нещо за ядене, че нали знаете как е с парите...

- Успех, докторе!

- А, няма страшно, зад блока има още контейнери - успокоих я аз.

След това двамата се разминахме - като напълно нормални индивиди в една напълно нормална страна.

------

Людмил Станев е дипломиран български лекар и недипломиран български писател и публицист от Варна. Автор е на книгите „Няма такава книга“, „Неприятният татарин“, „Ненакърнимо“, „Малка нощна приказка“ (награда „Христо Г. Данов“ за детска литература, съвместно с илюстратора Красимир Добрев), „По-малко“, „Приятели мои“.