Нова регистрация

(минимално 8 символа)
(минимално 8 символа)

Мнозина имат лош опит с музея – той е свещен храм, недостъпен за онези, които отказват да приемат тържествеността, нужна за проумяването на „великото изкуство“. Но може би аурата на помпозната сериозност не е свързана с класическите колони или внушителните мраморни стълбища. Разхождайки се из големите зали сред шедьоври на стотици години, човек рядко ще види лице, което да се усмихва, пише Джулия Фиоре в сайта за изкуство Artsy.net.

"През по-голямата част от записаната човешка история откритата усмивка е била „дълбоко немодерна“, отбелязва Никълъс Джийвс в есето си „Сериозните и усмихнатите: усмивката от портрета“.

Днес ние възприемаме усмивката като признак на дружелюбност, щастие или привързаност. Тя е необходимото условие, за да си направите снимка.

Бихме могли да предположим, че позирайки за портрети, хората от Западния свят през вековете са се въздържали от усмивки, за да избегнат показването на лошите си зъби. Всъщност лошата устна хигиена е била толкова често срещана, че не е била възприемана като проблем за привлекателността.

Отговорът е далеч по-прост: в наши дни усмивката за селфи отнема само секунди. Позирането за портрет, от друга страна – часове. Става дума за напрегната работа. Всички знаем какво е да задържиш усмивката си твърде дълго – накрая камерата ни показва с оголени зъби в неприятни гримаси.

„Усмивката е като изчервяване, пише Джийвс. - Сама по себе си тя е вид реакция, а не начин на изразяване и затова не може нито да бъде лесно задържана, нито лесно нарисувана.“

Ако художникът е успявал да убеди модела си да бъде изобразен, докато се усмихва, полученият портрет веднага се е възприемал като радикален – усмивката се е превръщала във фокус на картината, а рядко това е било точно онова, за което поръчителят е плащал. Италианският ренесансов артист Антонело да Месина е един от малкото, които постоянно са се връщали към усмивката в работата си. Месина е бил обучен да използва авангардните техники на маслената живопис, разработени в Холандия, които отдават предпочитания на прякото наблюдение на природата.

"Портрет на млад мъж", Антонело да Месина, (ок. 1470 г.), фрагмент.

Той вкарва усмивката в портретите си, за да покаже вътрешния живот на своите реалистично представени модели. Неговият „Портрет на млад мъж“ от около 1470 г. далеч предшества Мона Лиза на Леонардо да Винчи (ок. 1503–1507 г.), отдавна смятана за притежателка на най-загадъчната усмивка в изкуството.

"Мона Лиза", Леонардо да Винчи (ок. 1503-1507 г.), фрагмент.

Кой знае как Леонардо е убедил Мона Лиза да се усмихне – нейното стегнато изражение вероятно е било доста трудно да се поддържа. Предизвиканото от техниката сфумато двусмислие на усмивката ѝ ни връща към големия дебат за устата в портретизма:

„Това е непрекъснатият конфликт между сериозността и усмивката“, пише Джийвс.

Отправя ли Джокондата кокетна покана към своите зрители, или това е злобно презрение? Бих казала, че най-великата усмивка на Леонардо всъщност се появява в неговия „Св. Йоан Кръстител“ (около 1513–1516 г.), а това е доста смущаваща картина, пише Фиоре.

"Св. Йоан Кръстител", Леонадо да Винчи (ок. 1513-1516 г.), фрагмент,

До XVII век в Европа аристократите са смятали, че оголването на зъбите – публично и в изкуството – е неприлично изражение, запазено за нисшите класи, пияниците и театралните актьори. Обаче холандците са били особено заети да рисуват всекидневието, усмивките и такива неща. Поради многото художници, свободно уловили смеещи се, весели членове на по-низшите прослойки, сред които Ян Стейн, Франс Халс, Джудит Лейстър и Герит ван Хонтхорст, „холандството“ в живописта и в живота често е било смятано за знак за разпуснатост“, пише Джийвс.

„Веселият цигулар“ (най-горе) на Ван Хонтхорст (1623 г.) и „Концертът“ на Лейстър (около 1623 г.) се отличават с открити зъби и продължават ренесансовата връзка от музиката в живописта като символ на любов. В тези картини обаче отклоняващите се пиянски и сексуални нюанси са явни: цигуларят от картината на Ван Хонтхорст подава чаша вино на наблюдателя – румените му бузи ясно показват пиянството му. Същевременно тримата весели млади музиканти в „Концертът“ изглежда са на ръба на ménage-à-trois¹.

"Концертът", Джудит Лейстър (1633 г.).

Тези художници несъмнено са повлияни от по-ранния си италиански предшественик Караваджо. Музикални инструменти са разпръснати по пода край неговия шокиращ и влиятелен триумфиращ Ерос („Всепобеждаващата любов“, 1602 г.) – алегория на любовта и юношеската красота. Младият бог, гол, със стрели в ръка, се усмихва милостиво на зрителя. Неговото нечестиво излъчване е толкова необичайно, че при първото представяне на картината, зрителите я определили „като тържество на буйната хомосексуална страст“, ​​пише Джийвс.

"Всепобеждаващата любов", Микеланджело да Караваджо (1602 г.).

Трайната привлекателност на сдържаните усмивки със затворени устни, като тази на Мона Лиза, от друга страна, се появява в елегантните портрети на елитните дами.

"Портрет на Изабела Брант", Паул Рубенс, (ок. 1625-1626 г.), фрагмент.

Тя трябва да внуши приличие за съблазнителната аура на сексуалната достъпност. Картината на Петер Паул Рубенс на съпругата му – „Портрет на Изабела Брант“ (около 1625-1626 г.), „Портрет на Исабел Порсел“ от Франсиско Гоя (преди 1805 г.) и „Портрет на госпожа Жак-Луи Леблан“ (1823 г.) от Жан Огюст Доминик Енгър – всички те олицетворяват тази идея. 

"Портрет на Исабел Порсел", Франсиско Гоя (преди 1805 г.), фрагмент.

 

"Портрет на госпожа Жак-Луи Леблан", Жан Огюст Доминик Енгър (1823 г.), фрагмент.

Почти веднага след изобретяването на фотографията в средата на XIX век мимолетната усмивка се превръща в стандартна част от портрета.

Модерните и съвременните портретисти ни поднасят смущаващи усмивки, за да ни внушат зловещи социално-политически значения.

"Портрет на художника като сянка на бившия му Аз", Кери Джеймс Маршал (1980 г.), фрагмент.

„Портрет на художника като сянка на бившия му Аз“ (1980 г.) на Кери Джеймс Маршал се отличава с двуизмерно, почти изцяло черно представяне на артиста с широка, бяла зъбата усмивка, опъната плашещо от ухо до ухо. Работата е препратка към романа на Ралф Елисън „Невидимият“.

Юе Минджун, част от движението за циничен реализъм в Китай, направи бум в кариерата със своите преувеличени автопортрети – всеки с маниакална усмивка. В тях той възстановява образи от емблематични произведения на западната култура. Скрити зад маските на замръзналите усмивки се крият тежки политически критики и социални коментари.

"Възкресението", Юе Миндужун (2010 г.), фрагмент.

Разкрива ли усмивката, или прикрива? В много отношения начинът, по който е възприемана от историята на изкуството, казва много за нашата готовност наистина да видим себе си и да се видим едни други.

¹ Ménage-à-trois (фр.) – тройка.

----

Този материал е публикуван в списание "Клуб Z" през март 2021 г.

Коментари

Най

Следвайте ни

Още по темата

Още от категорията

Скъпи потребители,

От днес - 25 май 2018 г. - влиза в сила новото европейско законодателство за защита на личните данни, известно още и като GDPR.

Тук можете да прочетете целия документ: "Регламент (ЕС) 2016/679 на Европейския парламент и на Съвета от 27 април 2016 година относно защитата на физическите лица във връзка с обработването на лични данни и относно свободното движение на такива данни." (тук)

Във връзка с това "ЗЕБРА БГН" АД приема нова "Политика за поверителност" (тук), съобразена с GDPR.

Целта на новите правила е да дадат на вас повече права за контрол над собствените ви данни и по-добра защита на неприкосновеността ви.