Влизането на Джо Байдън в Белия дом няма да промени радикално визията на САЩ за Близкия изток: съюзникът няма да стане враг и врагът няма да стане съюзник. Този континуитет обаче не означава, че американската политика няма да претърпи промени, тъй като последните са плод на тактически, а не на стратегически съображения. А именно тактиката на „ангажирания“ Байдън ще е различна от тази на изолациониста Тръмп. Бившият президент вярваше в полезността на политиката на максимален натиск, тъй като принадлежи към онази група политици, която „обича“ враговете си,  само когато се нуждае от помощ.

Проблемът с подобен подход е, че отнема време и изисква постоянство, за да донесе очакваните ползи, а тези ресурси отсъстват при демократичните режими с ограничени мандати, електорален алтернанс и приемственост. Основните обекти на политиката на максимален натиск обикновено са диктатори, които смятат, че имат безсрочна власт и гарантираното послушание на своите народи. С други думи, те считат че съдбата на страната им е неразделно свързана с тяхната собствена съдба.

Школата на Байдън и залозите на противниците му

Подходът на Джо Байдън съвсем не прилича на стила на Доналд Тръмп, тъй като за неговата школа е характерно внимателно набелязване на целите, установяване на комуникация с противниците, изслушване на опонентите и насочване на съюзниците, макар и против волята им, към решения, които смята за правилни.

Чувството за облекчение от идването на власт на Джо Байдън в лагера на враговете и съперниците на Вашингтон в Близкия изток се дължи на очакванията той да продължи политиките на Барака Обама, продиктувани от правилата на въпросната школа. Съответно Иран вярва, че новата администрация на САЩ иска на всяка цена да ѝ попречи да достигне етапа на готовност за производство на ядрена бомба. Поради това Техеран постоянно тръби, че само няколко месеца го делят от преодоляването на последния праг. Внушението е, че новият обитател на Белия дом следва час по-скоро да се върне към ядреното споразумение, денонсирано от предшественика му, а не да поставя нови условия, визиращи иранските балистични ракети и ролята на подкрепяните от Техеран шиитски въоръжени милиции в редица арабски страни.

Иран се надява, че в усилието си да преодолее наследството на Тръмп администрацията на Байдън ще засили натиска си върху своите съюзници в региона, което на свой ред ще помогне на Иран да засили прякото си и косвено влияние с помощта на финансираните и въоръжаваните от него шиитски милиции в Близкия изток.

Техеран вярва, че предпочитанието на администрацията на Байдън към „умерените“ ще се изрази в подкрепа на онези политици в Иран, които се самоопределят като такива, с надеждата, че ще победят в предстоящите през юни т.г. избори.

Времевата разлика между Обама и Байдън

Доколко тези сценарии са реалистични? Окончателният отговор на този въпрос не е възможен, защото Вашингтон често проявява „прагматизъм“. Всъщност реалностите в Близкия изток днес са различни от времето на мандата на Барак Обама. При управлението на последния духаха ветровете на Арабската пролет и мнозина вярваха, че след като съюзническите режими в Тунис и Египет бяха пожертвани, същото ще се случи и в ключови държави от Съвета за сътрудничество в Персийския залив.

Днес реалностите в региона са се променили до неузнаваемост – страните от Съвета за сътрудничество в Персийския залив са много по-силни,  отколкото преди. В същото време поради пораженията от COVID-19 САЩ са много отслабени. В тези условия сътрудничеството между  Залива и Вашингтон е  жизнено важно не само за арабските държави, но и за Щатите.

По времето на Обама турският президент успя в усилията си да превърне политическия ислям в модел за обхванатите от Арабската пролет държави, докато понастоящем „турският модел“ е отхвърлен навсякъде в арабския свят. Освен това трябва да се вземе предвид и негативното отношение на Байдън към Реджеп Ердоган, за което допринася и позицията на западните партньори на Вашингтон. При новото съотношение на силите не може да се изключи и вероятността Вашингтон да подкрепи враговете на „султана в Анкара“.

По времето на Обама не съществуваха и „Аврамовите споразумения“ между редица арабски държави и страни от Персийския залив от една страна, и Израел -  от друга. Благодарение на тях се стигна до вътрешно разслоение в редиците на антииранските арабски монархии. С идването на Байдън в Белия дом има нова стратегическа промяна, която не може да бъде игнорирана.

По времето на Обама "Хизбула" не беше в списъците на терористичните организации в арабските държави и страните от Персийския залив. Възприемането на тази организация като част от съпротивата срещу Израел продължаваше да взема връх в региона. С идването на Байдън САЩ вече няма да намерят кой да финансира държава, в която "Хизбула" играе водеща роля, какъвто е случаят с Ливан.

А който вярва, че съюзниците на САЩ безропотно изпълняват указанията на Вашингтон, трябва да се върне към примера със свалянето на египетския президент Мохамед Морси, въпреки подкрепата на последния от страна на Обама, както и към случая със сключването на споразумение за икономическо сътрудничество между ЕС и Китай, въпреки възникналата "студена война" между Вашингтон и Пекин.

В крайна сметка обаче въпросният прагматизъм на Байдън се свежда до това на онези страни, към които Вашингтон има критично отношение, да бъде позволено да се докажат като сериозни играчи от една страна, но и да покажат какви решения предлагат на проблемите, смятани за приоритетни от американците. Такъв е проблемът например с ядреното въоръжаване на Иран. 

"Доктрината Обама" е "дискретното лидерство" 

Най-важният принцип на "Доктрината Обама" е този за "дискретното лидерство" (leading from behind). Но завръщане към него би могло да има само, ако съюзниците на САЩ имат потенциала или желанието да застанат на предни позиции.

Сред над двадесетте президентски решения, подписани от Байдън през първите 48 часа след встъпването му в длъжност, не фигурира връщането на Вашингтон към ядрената сделка с Иран. Досега Белият дом не е излъчил и съответно послание до Хаменей, подобно на предшественика му Барак Обама през 2009 г.

От изслушванията на кандидатите за топ длъжностите пред Сената стана ясно, че макар новата администрация да иска да се върне към ядрената сделка с Иран, тя не бърза да го прави. Новата шефка на разузнаването Аврил Хейнс заяви, че Вашингтон трябва да извърви "дълъг път", преди да се върне към споразумението, докато държавният секретар Антъни Блинкън изтъкна важността на консултациите с регионалните съюзници, включително Израел, преди да се направи подобна стъпка. Що се отнася до новия министър на отбраната Лойд Остин, той определи споразумението като механизъм за ограничаване на Иран, тъй като евентуалното придобиване на ядрени оръжия от аятолласите ще изостри всеки проблем, към който Техеран има отношение.

Евентуалното съживяване на ядрената сделка с Иран би означавало Иран да прекрати нарушаването й, като се придържа към максимално разрешените нива на  обогатяване на радиоактивните вещества и спазва ритъма на инспекциите, договорени през 2015 г. Понастоящем Иран не спазва ограниченията за обогатяване на урана, създава пречки пред инспекторите на МААЕ и има готовност за повишаване на количествата произвеждана „тежка вода“.

Всичко това означава, че отстраняването на тези нарушения ще изисква месеци на преговори и че реактивирането на споразумението ще бъде отложено за втората половина на тази година или дори за следващата. Шансовете за успех на предстоящите преговори се намаляват и поради предстоящите ирански президентски избори през юни, и от противоборството между Революционната гвардия и умерените по отношение на Запада и Байдън сили.

Съществуват и въпросителни, свързани със състава на екипа на Байдън и ролята на Конгреса. Възможно е да има различия между основните играчи по „иранското досие“ - като държавния секретар Блинкън, неговия помощник Уенди Шърман, министъра на отбраната Остин, шефа на ЦРУ Уилям Бърнс, шефа на разузнаването Хейнс, съветника по националната сигурност Джейк Съливан и пратеника по климата Джон Кери, бивш държавен секретар.

Любопитство поражда назначаването на Робърт Мали за пратеник за Иран, като се знае, че той беше съветник на Бърни Сандърс по време на предизборната кампания и е смятан за близък приятел на семейство Асад от дългогодишния му престой в Дамаск. Пак той минава и за радетел за по-гъвкав подход към Техеран.

Привличането на Робърт Мали означава появата на нов играч на иранската арена, чието мнение по редица въпроси се разминава с това на Съливан и Блинкън. Това означава, че във фокуса на Вашингтон ще бъдат и други регионални проблеми като войната в Сирия и в частност войната в Йемен, която Мали разглежда в контекста на предстоящия американско-ирански диалог.

Не на последно място се поставя и въпросът за ревизирането на американските санкции. Иран настоява за отпадането на голяма част от тях като условие за реактивирането на споразумението, докато администрацията на Байдън е готова да премахне само някои санкции, но не и онези, свързани с дейността на Революционната гвардия и износа на ирански петрол.

Колелото на американско-иранските и американските регионални преговори започна да се движи, но това става бавно и много предпазливо, което изключва връщането към ядреното споразумение през следващите шест месеца. По-вероятна е хипотезата това да стане в рамките на една година.