„Западният свят би постъпил доста по-разумно, ако назначи за водене на преговори със съветските представители не дипломати с харвардски дипломи, а стар опитен шериф от Чикаго, познаващ психологията на престъпния свят. Но как да обясниш всичко това на американския президент за петнадесет минути?“

Написал го е преди 40 години Владимир Буковски – великият съветски дисидент, разкрил пред света истината, че такива като него в СССР ги държат насила години наред в психиатрии. За което самият той плати с 12 години лагери и психиатрични клиники.

Повод за писанието е поведението на американския президент (1977-1981) Джими Картър. Той поставя човешките права в центъра на предизборната си кампания, приема Буковски в Белия дом, но постепенно „намалява оборотите“.

В ролята на чикагския шериф влезе наследникът му Роналд Рейгън, който за двата си мандата (1981-1989) подготви сгромолясването на СССР и края на режимите в Източна Европа.

Тези думи на Буковски днес важат с пълна сила за ЕС. Особено след посещението в Москва на неговия върховен представител за външните работи и политиката на сигурност Жозеп Борел.

Дипломат номер 1 на Брюксел (а заедно с него и екипа му от съветници) позволи на руския външен министър Сергей Лавров да се подиграе с госта си и да го накара да танцува по неговата музика. В действие бяха пуснати всички пропагандни елементи, които у нас познават хората от 45-годишна възраст нагоре.

След като Борел успя да съобщи, че е поискал освобождаванито на опозиционера Алексей Навални, специално подбрани журналисти „вдигнаха топката“ за Лавров с удобни въпроси. И принудиха Борел не само да говори за Куба и за ядрената сделка в Иран, но и да изтъкне, че по тези два въпроса ЕС е на едно мнение с Русия. Т.е. – че е против ембарго срещу режима в Хавана и че иска САЩ да се завърнат в ядреното споразумение с Техеран.

Борел бе залят и с информация за нарушени човешки права в Латвия – разбирай в ЕС, за брутално полицейско насилие в Италия (също в ЕС), и бе информиран, че такова нещо в Русия няма.

Като за капак по време на визитата Москва обяви, че гони трима западноевропейски дипломати.

Справедливо заваляха критики защо изобщо Жозеп Борел е отишъл в Москва. Не са ли могли той и екипът му да предвидят какво ще стане?

Шефът на европейската дипломация оправда вчера визитата си. Но написаното в блога му не звучи особено убедително.

Едва ли поклонението на лобното място на Борис Немцов би компенсирало другото.

Главното послание на посещението дойде не от Москва, а от Брюксел. Докато Борел говореше на пресконференция, говорител на Еврокомисията съобщи, че той няма да отиде в затвора при Навални, защото там не е мястото на опозиционера и това би могло да бъде изтълкувано като лош сигнал. Пак се връщаме към въпроса защо тогава ходи изобщо в Москва? Само за да поиска свобода за Навални ли?

Да не забравяме обаче и нещо много важно. Въпреки помпозната си (и трудна за запаметяване) титла Жозеп Борел само изразява общата позиция на страните членки на ЕС. А такава на практика няма, поне що се отнася до отношенията с Русия. Само 4 страни членки водят отявлена антируска политика. Това са Литва, Латвия, Естония и Полша. Всички знаят причините.

Борел спомена в блога си, че са възможни нови санкции срещу Русия и че ЕС разполага с ново оръжие – приетия на 7 декември 2020 г. глобален санкционен режим за нарушение на човешките права. Но за вкарването на физическо или юридическо лице в този черен списък е необходимо единодушие между 27-те страни. Дипломат номер 1 на Европа така и не успя да реализира идеята за квалифицирано мнозинство, с което да се вземат подобни решения. Говори се, че вина за това има Унгария, чийто премиер Виктор Орбан далеч не е критичен към Кремъл.

Отделно Германия се възползва от топката, която самият Борел ѝ вдигна на пресконференицията с Лавров. Тогава той заяви, че „Северен поток“ е работа не на Еврокомисията, а на страните, участващи в проекта. Вчера германският министър на икономиката Петер Алтмайер предупреди, че действията на Русия срещу Навални не трябва да се смесват с въпроса за изграждането на тръбопровода.

Но и без този „пас“ на Борел се вижда, че той не е шериф. И не може да бъде. Не само той, а който и да било на този пост. Просто устройството на ЕС и неговите институции е такова, че не позволява на никого да влезе в тази роля.

Казано на спортен език, сблъсъкът между една демокрация и един режим започва с 0:1 от съблекалнята – в полза на последния. Защото режимите не признават правила, не се притесняват да използват всички средства, независимо дали са позволени, или не. Без да бъдем защитници на Борел, трябва да отбележим, че не се стигна до „възмутени граждани“, които да изпочупят например колите на нахалните европейски дипломати, посмели да се бъркат в делата на родината им.

Само преди 5 години възмутени граждани замеряха с яйца турското посолство в Москва, след като турски изтребител свали руски боен самолет над Сирия. Властите коментираха, че не са в правото си да попречат на гражданите да изразят своето възмущение. (По-късно всичко се забрави след сдобряването на президентите Путин и Ердоган, типично в стила на „1984“ на Оруел. Но това е друга тема.)

Няколко години по-рано същата бе ситуацията с протести пред посолствата на Великобритания и балтийските страни.

Не са решили, не са го направили пак.

Но всичко това трябва лесно можеше да се предвиди. Щом някакви си журналисти са наясно, какво остава за цвета на европейската дипломация?

Не е зле и да бъде препрочетен великият Владимир Буковски. Той поне нито един път не премълча недостатъците на Запада, макар да дължи точно на него свободата си.