22 януари. Президентът Румен Радев навлиза в последните месеци на своя мандат. Той е на върха на рейтинговата пирамида сред родните политици, за мнозина е основен политически опонент на премиера Бойко Борисов и надежда като другото лице на статуквото. В същото време обаче Радев показа, че му липсват смелост и политическо въображение.

Защо?

Държавният глава поде кампания срещу корупцията в управлението, сне доверието си от правителството и размаха юмрук: "Мутри, вън!" Нарече прокуратурата "политически играч", остро влезе в сблъсък с лица, причислявани към "задкулисието". Призова НСО да свали охраната на Делян Пеевски и Ахмед Доган. За разлика от Корнелия Нинова например и други лидери на "опозицията" той публично атакува ДПС. 

Президентът и премиерът принизиха отношенията между институциите в персонален сблъсък. И двамата се поддадоха на емоции, вкараха в реториката си обиди и обвинения. А публиката добре знае (и видя) как бие и прокурорската бухалка.

Спиране на спорни законопроекти, обръщения към нацията - макар и често пъти монотонни и тягостни, Радев изграждаше постепенно своя политически образ. На моменти и с гафове – като сватбарската снимка с прокудения от БСП "червен барон" Георги Гергов или диалозите му с "машината за избори на ГЕРБ" Цветан Цветанов по време на консултациите за предстоящия вот на "Дондуков" 2.     

Радев се оказа и лош кадровик. Той така и не случи на добри съветници – честите смени в политическия му кабинет и липсата на авторитетни и млади експерти в неговия екип са пример за това. Писането на стратегии в България винаги е било смятано за локумена фабрика - като излезлите изпод перото на стратегическия му съвет дълги документи тип "визия за България".  

И може би най-важното, което трябва да се спомене: Румен Радев показа, че все още му липсват политическо въображение и смелост. А вероятно и никога няма да има. Той можеше през есента на миналата година – малко след пика на антиправителствените протести, да помете управляващите и лидера на ГЕРБ Борисов. Но трябваше да скочи смело в дълбокото, да подаде оставка като държавен глава и да събере около себе си тези, които се заявяват като опозиция на това управление. 

Днес той можеше да бъде лице на първа политическа сила и нямаше опозицията да води разговори под чие знаме да се случи обединението. Румен Радев можеше да даде тази алтернатива. Но не го направи. Ако беше подал оставка, той можеше да даде и възможност за достойно оттегляне на Бойко Борисов от изпълнителната власт. Лидерът на ГЕРБ щеше да има ход за отстъпление в президентската институция.

Така Румен Радев ще продължи да бъде зависим от партията, която го издигна като президент преди четири години. И неговото политическо бъдеще ще бъде функция на парламентарните избори, пазарлъците и амбициите на лидерката на социалистите, на която ще се обяснява публично колко много й дължи. Защото все още в България нямаме президент, който да е избран без подкрепата на голяма политическа сила.