От началото на новата година Иран се активизира в демонстративни военни учения по крайбрежието на Персийския и Оманския залив. Тяхното очевидно послание е към идващата във Вашингтон нова администрация на президента Джо Байдън. Сред главните въпроси към външната му политика са: дали ще върне в САЩ в международната сделка от 2015 г. за ограничаване на иранската ядрена програма, от която Тръмп ги изтегли през май 2018 г.; ще отмени ли осакатяващите търговски санкции срещу Техеран, които Тръмп възобнови, и ще постави ли нови условия за това.

Антъни Блинкън, когото Байдън номинира за свой държавен секретар, многократно е критикувал политиката на Тръмп към Иран, но досега е бил по-неясен каква алтернатива ще предложи пред свършения факт на полуразрушената ядрена сделка.
 

През четиригодишния мандат на Тръмп напрежението между САЩ, главният им съюзник в Близкия изток, Израел, от една страна и Иран от друга стигна максимуми. През изтеклите две години те изглеждаха на ръба на военен конфликт, особено след като иранските революционни гвардейци свалиха американски дрон, след като американски въздушен удар в Багдад уби главнокомандващия на Корпуса на гвардейците на ислямската революция Касем Солеймани, а Иран обстреля американски военни бази в Ирак с ракети.

Американският военен потенциал превъзхожда многократно този на Иран и евентуален въоръжен конфликт изглежда предрешен в полза на световната суперсила. Иран е икономически омаломощен от санкциите и от пандемията, режимът успява да удържи властта си кървави репресии и преди повече година върховете му признаха, че изживява най-тежките си времена заради нарастващото икономическо недоволство и ясно изразени политически напрежения.

Десетилетията оръжейно ембарго над Иран приключиха едва на миналия 18 октомври и конвенционалните сили на страната, макар и многобройни, са безнадеждно морално остарели в сравнение с тези на САЩ и на съюзниците им в региона. Защо им е тогава на аятоласите да демонстрират сила? Къде са точките за натиск, които те търсят у противниците си?

Иран залага на стратегията на асиметричното сдържане, която има три компонента - ракети, които могат да нанесат тежки загуби на САЩ и свързани с тях цели в Близкия изток, регионална "ос на съпротивата", включваща съюзници като режима на Башар Асад в Сирия, иракските шиитски милиции, хусите в Йемен, Хизбула в Ливан. 

Една от причините Тръмп да изтегли САЩ от иранската ядрена сделка беше, че тя на практика не ограничава иранската ракетна програма. Докато американците и европейците смятат, че резолюзция 2231 на Съвета за сигурност на ООН забранява на Иран да развива каквито и да са балистични ракети, Техеран  се хваща за параграф в този документ, който според него стеснява това ограничение само до ракетите, които могат да носят ядрени бойни глави. 

Затова режимът приоритизира развитито на ракети с всякакъв обхват, а иранският президент Хасан Рохани неколкократно заявява, че каквото и да решат оттук нататък САЩ, ракетната програма на страната му няма да бъде обект на преговори.

Иран развива свои ракети с твърдо и течно гориво с голям среден и малък обсег - от 300 км до 2000 км. Те могат да достигнат както всички съюзници на САЩ в региона като Израел, Саудитска Арабия, ОАЕ, така и американските корабни бойни групи, водени от самолетоносачи в Персийския залив и в Северния Индийски океан.

Иран беше под фактическо оръжейно ембарго още от 1979 г., когато аятоласите свалиха прозападния режим на шаха Мохамад Реза Пахлави, самият той дошъл с подкрепен от Великобритания и САЩ преврат срещу демократично избрания премиер Мохамад Мосадех пред 1953 г. Иранците страдаха от ракетни нападения през войната с Ирак 1981-89 г. , когато САЩ още въоръжаваха иракския диктатор Саддам Хюсеин. Иран изостана значително в превъоръжаването през следващите години, когато американските съюзници в региона пазаруваха най-модерни оръжия от Европа и САЩ за стотици милиарди долари. Само една от последните саудитски поръчки към американски производители на оръжие, направена през 2017 г., е за 350 милиарда долара за десет години.

Това, с което иранският режим може да се противопостави, са именно ракетите, способни да нанесат болезнени удари при евентуален конфликт. Към тях се прибавят споменатите шиитски съюзи в региона и подкрепата за тероризма. Те са способни да генерират друг вид асиметричен отговор заедно със заплахата за блокиране на танкери в Ормузкия проток, през който минава една трета от износа на суров петрол в света.  

В тази светлина следва да се разглеждат и сухопътните учения по крайбрежието на Оманския залив, които Иравн започна днес. Те са последните в серия внезапни маневри на фона на изостреното напрежение около иранската ядрена програма и на кампания на Вашингтон за натиск върху Иран, отбеляза Асошиейтед прес, цитирана от БТА.

Агенцията припомня, че в събота Корпусът на гвардейците на Ислямската революция също имаше учение, на което по симулирана мишена на разстояние около 1800 км навътре в Индийския океан беше изстреляна противокорабна балистична ракета, а ден преди това въздушните войски на гвардейците задействаха в огромната пустиня на Централен Иран ракети земя-земя и дронове срещу "бази на условен противник".

Миналия четвъртък иранските военноморски сили изстреляха крилати ракети по време на военноморско учение в Оманския залив, което изглежда е било наблюдавано от американска ядрена подводница, съобщи още АП. По-рано през миналата седмица спомагателни войски на Революционната гвардия извършиха ограничено учение в Персийския залив след мащабни маневри по-рано през януари, в които участваха само дронове и които обхванаха половината страна. 

Военни експерти, като например Антъни Кордсман от Центъра за стратегически и международни изследвания в САЩ, подчертават, че Иран в момента респектира с възможностите си да води асиметрични действия и да затруднява мореплаването през Ормузкия проток.

Конвенционалните му въоръжени сили: редовните армия, флот, ВВС, заедно с Корпуса на революционните гвардейци, достигат до 500-525 хиляди души. Още толкова са гранични войски, паравоенни групи и резервисти. Т.нар. милиции “басидж” включват номинално 11 млн. души. Това обаче е в голямата си част зле въоръжена и неподготвена сила.

Главните въоръжения - танкове (малко под 1700) , артилерия (около 3800 единици), авиация (334 бойни самолета, половината от които с ограничен капацитет) и флот (няколко стари фрегати и корвети и три руски подводници), са повечето от времето на шаха и от ирано-иракската война. Сухопътните сили включват вече демодирани образци като британски танкове “Чифтейн” и френски бронетранспортьори АМХ-10, остарели американски изтребители Ф-4, Ф-5, Ф-14 и френски “Мираж Ф-1”, които са били “върха на сладоледа” през 70-те години на миналия век.

Към тях се прибавят и малко ранни образци на съветските танкове Т-72 и изтребители МиГ-29, които не са модернизирани и редовно поддържани. Иран има и малко свое производство на военна техника като например стотина танка “Зулфикар”, базирани на руския Т-72 и 140 бронетранспортьора “Бораг”.

Заедно с това обаче режимът е развивал собствено производство на противотанкови, противовъздушни и противокорабни преносими оръжия с малък обсег както и безпилотни апарати с конвенционално оръжие, които могат да бъдат използвани в терористични атаки.

Предполага се, че по време на санкциите режимът е внасял оръжия тайно, например от Северна Корея, за които не се знае. При всички случаи обаче със своя военен бюджет от $12 млрд. - $18 млрд. годишно, според различните международни оценки, Иран не може да противостои нито на американската армада в региона, нито и на Саудитска Арабия и  на ОАЕ. Според цитирания център Иранският военен бюджет е между 25% и 30% от саудитския и около 20% от този на шейхствата в Персийския залив. Американският надхвърля 700 милиарда долара годишно.