Нова регистрация

(минимално 8 символа)
(минимално 8 символа)

През 2020 г. преживяхме от всичко накуп - страх, начало и край, любов и съпричастност, Клуб Z се обръща към обичани български писатели и хора на духа за това как те видяха отминаващата година. И, разбира се, какво да очакваме. Боряна Дешева е предодач от английски на свободена практика. От няколко години живее на гръцкия остров Корфу.    

 

Г-жо Дешева, какво беше човешкото лице на 2020 г.?

Може би ще прозвучи странно, но за мен човешкото лице на 2020 г. е свързано със смъртта на най-възрастното ни куче Мак. Локдаунът ни завари в Гърция, където вече няколко години прекарваме част от времето си с трите ни прекрасни кучета, спасени през годините от скитничество из софийските улици. Мак беше най-възрастното от тях и през последната година имаше доста здравословни проблеми, които лекувахме, доколкото можем, докато не дойде денят, в който се влоши рязко — с гърчове и непоносими болки — а Гърция осъмна в строг локдаун и още по-строги забрани и контрол на движението навън. В самото начало никой не знаеше нищо. Не можехме да излезем. Във ветеринарната клиника, която посещавахме, телефоните мълчаха, а мъжът ми спеше на земята и плачеше от безсилие до свитата на кълбо животинка, която виеше от болка. Тогава наша близка започна да звъни на свои познати и да търси ветеринар, който може да ни помогне. Мнозина отказаха, само една прекрасна жена, вече възрастен ветеринар, пристигна като по чудо за около час на едва кретащ мотопед.

Направихме изследвания, опитахме лечение, за съжаление не успяхме. Но тази жена с греещото си от загриженост лице, която наруши куп забрани и се отзова толкова всеотдайно — не само в този първоначален момент, а и след това — и ни помогна да се подготвим за най-лошото, да изпратим Мак и да преодолеем загубата, за мен със сигурност заслужава да бъде човешкото лице на отиващата си година. А извън този частен случай, събирателното човешко лице на годината според мен трябва да бъде съпричастният човек — всеки, който надмогна личния си дискомфорт, проявявайки емпатия и загриженост за хората около себе си. У нас за съжаление има твърде много примери за обратното — а това е навярно най-тъжното ми прозрение през годината.

Какво искате да забравите?

Бих искала да забравя страха, който тази година ненадейно избуя у мен — страх от неизвестното; страх от смъртта, която оправдано или не понякога ми се привиждаше зад всеки ъгъл; страх за най-близките ми хора и паника от възможността да ги загубя, докато съм далеч. Родителите ми са в София. И двамата се разболяха от COVID-19. Баща ми прекара болестта доста тежко и в един момент започнах да усещам в себе си единствено огромна празнота, някаква безформена маса от безсилие и ням ужас, които не можеш да запълниш с нищо. През лятото загубихме и бащата на съпруга ми във Виена. Майка му вече е възрастна и трудно се справя сама в ежедневието. Целият този страх и всички тези страхове.

Може би трябва да направя списък и да го изгоря. Бих искала да забравя страха за близките ни, за здравето на приятелите ни, за това дали ще успеем да се справим и тази седмица. Така се случи, че през повечето време бях претрупана с работа, та страхът неведнъж ме споходи и като съмнение, че покрай всичко останало няма да се справя, ще ме сполетят професионални несполуки, ще се наложи да призная поражение — пред себе си и пред всички останали. Имаше дни, в които просто ми се искаше да не ставам от леглото, да затворя очи и да заспя отново, за да не изпитвам страх.

Каква щеше да бъде 2020 г., ако нямаше COVID-19?

В ежедневен план едва ли по-различна — година като всяка друга. Работното място на преводача на свободна практика е домът му или мястото, където временно се установи. Съпругът ми също работи от дома. И двамата сме заклети интроверти, така че в това отношение годината не ни донесе изненади, затруднения или огорчения. Освен това имаме огромния късмет да сме заобиколени от буйна зеленина, сред която можеш да се разходиш по всяко време, а това прави социалната изолацията по-поносима.

С риск да прозвуча лековерно, ако нямаше COVID-19 годината сигурно щеше да бъде по-лоша. Представете си победа на Тръмп на президентските избори в САЩ? Колко повече мракобесие може да понесе светът?

В личен план без пандемията със сигурност щяхме да пътуваме повече. За мен пътуването — и буквално, и метафорично — е извор на живителна сила. Нищо не ме зарежда повече от това да се разходя привечер из улиците на непознат град. Да науча три-четири думи на чуждия език и да виждам как грейват лицата на хората, когато ги поздравиш или им благодариш на родния им език. Ще ми липсват десетте дни в годината, в които изключваме телефоните и отиваме някъде далеч, където единственото, което гали сетивата, са слънцето и морето, а грижите те чакат да се върнеш някъде на друг континент.

Ако беше литература, какъв жанр щеше да бъде 2020 г.? Роман на ужасите, научна фантастика, футуризъм, антиутопия или съвсем банален реализъм?

Ако беше литература, годината най-вероятно щеше да бъде антиутопия с елементи на киберпънк. Роман на Уилиям Гибсън. Социален упадък, лавини от фалшиви новини, зли мегакорпорации, начело на които стоят вманиачени автократи. Правителства в ролята на злите мегакорпорации. Политици, изплували като мръсна пяна от най-зловонните клоаки на постиндустриалното общество. Хора, доведени до крайно отчаяние. Късен капитализъм в кръвожадна одежда. Свят, в който всички пием белина, докато Доналд Тръмп, Борис Джонсън или Бойко Борисов ни крещят с мегафон в ухото, че всичко е цветя и рози.

Как се отразява пандемията на четящия човек? А на пишещия?

Пандемията няма отношение към навиците ни за четене и писане. Не познавам човек, който да чете повече от съпруга ми — и то с автентично, ренесансово любопитство и задълбоченост, които днес са рядкост. При него промяна няма, освен може би нарастваща тревожност, която е плод на искреното му желание да бъде максимално добре информиран за случващото се в света, подплатена от известно раздразнение от пословичната ненадеждност на гръцките пощи и куриери, които му доставят (или не) книгите, които старателно издирва и си поръчва онлайн.

При мен е различно. Тъй като работата ми е свързана основно с четене и писане (не непременно на художествени текстове), но със сигурност четене, което иска дълбоко вглъбяване и висока степен на сигурност по отношение на правилното разбиране на смисъла, често съзнанието ми е толкова претоварено, че минават месец или два преди да посегна към нова книга. В малкото си свободно време предпочитам да се разходя, да се завъртя в градината или да сготвя нещо ново.

Опитвам се да наваксам през лятото и през онези лелеяни десетина дни, когато често не вдигам глава от страницата, ако съм случила на интересна и добре написана книга. И това е още една разлика между съпруга ми и мен. Той е всеяден читател и довършва всяка книга, независимо дали му е интересна или смята, че е добре написана. Аз съм много по-избирателна към тематиката и със сигурност по-категорична. Ако някое писание — без значение дали е литературно или не — не успее да ме грабне от първите двайсетина страници, просто го изоставям. И без друго нерядко превеждам текстове, които поради банална неграмотност изискват огромно интелектуално усилие, за да бъдат приведени в годен за читателска консумация вид на чужд език.

Каква ще бъде 2021 г.?

Не зная. Надявам се, макар и с огромен скептицизъм, да успеем да превъзмогнем пандемията и да намерим отново път един към друг като общество. Надявам се да намерим голяма цел, която да ни обедини, и най-сетне да поемем към нея. Трябва да решим проблемите със здравеопазването, образованието, обществената безнаказаност, правния нихилизъм. Трябва да намерим сили, които да върнат обществото на пътя на социалния и културния прогрес.

Надявам се да успеем да прекършим тенденция на неудържим социален разпад и морално крушение в България, които през последното десетилетие са неудържими. Надявам се добрите, способните и почтените хора най-сетне да вземат превес. Развитите и добре функциониращи общества по-дефиниция винаги са в състояние на динамичен баланс, който в нашето общество струва ми се отдавна е загубен или поне везните не са наклонени в полза на почтеността, културата и доброто възпитание, грижата за средата и ближния.

Надявам се през 2021 г. да направим поне малка крачка към неговото възстановяване. Да открием у себе си ако не страх от Бога, поне срам от хората — някакъв неугаснал морален порив, който да ни помогне да се задържим над повърхността. А това ще е трудно. Такава очаквам да бъде и годината — трудна.

 

А каква трябва да бъде 2021 г.?

Трябва да бъде година на смелост, през която да се погледнем в очите, да си признаем грешките и да започнем да мислим как ще живеем занапред. Защото днешният свят не вещае нищо добро. Живеем без мисъл за това какво ни чака извън тесните очертания на микроскопичните ни житейски сполуки и несполуки, които най-често мерим по дълбочината на джоба си, а това е пагубно. Трябва да започнем да мислим за бъдещето.

Така се случи, че през последните две-три години се захванах с градинарство. Нещо, което винаги ми избожда очите в България е, колко сме мърляви, когато става дума за обществени, а и за лични пространства. Преди години пътувах по работа около Пловдив и Пазарджик през низ от села, в които земята е безкрайно плодородна. И гледах с ужас селските дворове — огромни, но кални, намръщени, буренясали, неподредени, с полусрутени огради. Едно от нещата, за които най-много се възхищавам на англичаните, са градините им. Всяка къща и партерен апартамент има малка градина — често педя земя, но гледана с толкова любов и грижа. Красиво, подредено, зелено, приятно за погледа. Такива са и обществените пространства. Нали знаете, като в онзи виц, в който лордът казал, че идеалната морава иска само трева и триста години поливане и косене. Та връщайки се към скромните ми опити да отгледам две рози, три хибискуса, две плумерии и една японска камелия, си дадох сметка, че градина се създава адски трудно. Иска копане, плевене, поливане и грижа — иска внимание и къртовски труд всеки ден. А бързи резултати няма. Често наградата, поне в началото, е само кал под ноктите.

Тази година японската ми камелия ще цъфне за първи път, след като вече три години се грижа за нея. Ако оцелее, след десет години ще е огромен храст с разкошни розови цветове. Може би това ни липсва в България – визия, търпение, способност да си представим къде искаме и къде можем да бъдем, ако всеки от нас гледаше делата си така, както се гледа градина. Маникюрът няма да е идеален, но след триста години моравата ще е като онази, на която толкова искрено се възхищаваме и ни се ще да поседнем наготово.

Такава промяна ми се иска да ни донесе годината.

Ключови думи

Коментари

Най

Следвайте ни

Още по темата

Още от категорията

Скъпи потребители,

От днес - 25 май 2018 г. - влиза в сила новото европейско законодателство за защита на личните данни, известно още и като GDPR.

Тук можете да прочетете целия документ: "Регламент (ЕС) 2016/679 на Европейския парламент и на Съвета от 27 април 2016 година относно защитата на физическите лица във връзка с обработването на лични данни и относно свободното движение на такива данни." (тук)

Във връзка с това "ЗЕБРА БГН" АД приема нова "Политика за поверителност" (тук), съобразена с GDPR.

Целта на новите правила е да дадат на вас повече права за контрол над собствените ви данни и по-добра защита на неприкосновеността ви.