През 2020 г. преживяхме от всичко накуп - страх, начало и край, любов и съпричастност, Клуб Z се обръща към обичани български писатели и хора на духа за това как те видяха отминаващата година. И, разбира се, какво да очакваме.  

Кристин Димитрова е писателка и поетеса, носителка е на множество награди за литература. Преподава в СУ "Св. Кл. Охридски". 

Какво беше човешкото лице на 2020?

Лице с маска. Електронно, екранно, социално-мрежово лице, „Биг Брадър” от телевизора и „Аз, роботът” в пожелателен план. Но това беше повърхността на нещата, защото под нея пак си бяхме същите. По време на най-тежката карантина, когато се затваряха улици и градове, с една приятелка вечер си включвахме видеовръзка, сипвахме си по едно малко и се чуквахме през екрана. Единственият ми проблем беше, че не мога да я муфтя с цигари.

Какво искате да забравите?

Нищо. Искам да помня всеки миг. Това е моят живот, аз си го обичам. Обичам хората, с които ме е събрал, те са част от мене. Ще запомня едно препускане из красивите плажове на северното Черноморие със сина ми и приятелката му, прохождането на внучката ми, едно изкачване до Гьолечица с диви ягоди край пътя и някакво куче, което дойде да ми прави компания, един горещ открит басейн в Сапарева баня, в който ни валя сняг, една екопътека над Девин с дълги мостове над реката, а под краката ни – риби. Ето това ще запомня.

За коронавируса – изкарах го у дома. По едно време си помислих, че ще умра, но не умрях. Защо да не запомня и това?

Каква щеше да бъде 2020 г., ако нямаше COVID-19?

Като всички други. Година 2020 имаше смисъл и той беше, че ни отвори очите за много неща. Например колко лесно се разнасят болестите в един глобализиран, търговски, екскурзиантски, постоянно пътуващ свят. Колко сме свързани. Колко сме уязвими. Колко слабо сме подготвени да посрещнем каквито и да било бедствия, включително и онези, които сами сме си причинили. Преди време много се говореше как човекът трябвало да победи природата, за да може тя да му служи. Все едно се борим на канадска и природата е от едната страна, а ние, извънприродните, сме от другата.

Е, победихме я. Доволни ли сме сега? Май не сме. И още десетилетия ще трябва да й се извиняваме. Коронавирусът даде на природата това, което ние не й давахме – глътка въздух.

Ако беше литература, какъв жанр щеше да бъде 2020-а? Роман на ужасите, научна фантастика, футуризъм, антиутопия или съвсем банален реализъм?

Основния пробив го очаквам под формата на научни изследвания в областта на медицината, икономиката и психологията. Те бяха най-разтърсени от динамиката на събитията. Колкото до литературата, дистопията е логичният избор, но нужна ли е истинска епидемия, за да я напишеш?

Камю пише „Чумата” цели трийсет години след „испанския грип”, а Кормак Маккарти пише „Пътят” по-скоро загледан в бъдещето. Наскоро четох, че едно френско градче, известно сред нудисти и суингъри, претърпяло финансов крах, защото коронавирусът се разправил с клиентелата му много по-ефикасно от всички венерически болести досега. Това си е жива трагикомедия. 

Как се отразява изолацията заради пандемията на четящия човек?

Зависи какво работи този четящ човек. Обратно на очакванията, мисля, че се отрази лошо. Домовете на хората се препълниха с деца, които учеха онлайн, и родители, преминали на режим „хоум офис” или пък загубили работата си. Оказа се, че освен всекидневните си социални контакти, всеки загуби и личното си пространство, в което преди е могъл да бъде себе си на спокойствие. Ако в един такъв препълнен дом човек иска да си почете, той или трябва да изчака всички останали да заспят, или да ги накара да четат заедно с него.

Социалните мрежи също така отдавна подяждат времето за четене. А през 2020 мнозина се залостиха във фейсбук и не излязоха оттам. Майките им свикнаха да ги викат за обяд през месинджър. 

А на пишещия?

Може другите пишещи да са изкарали по-голям късмет от мен. Аз работя в Университета и там семестърът ни скоро след започването си премина онлайн. Проверявам всяка седмица около 60 домашни между 2 и 6 страници всяко. Не искам да описвам какъв непрестанен труд е това.

Приятели са ме питали: „Абе не можеш ли нещо да си улесниш нещата?” Мога, разбира се, но ще свършим ли работата както трябва? Нали тези студенти са дошли, за да се научат на нещо? Нали утре те ще почнат работа и ще теглят България напред или – не дай, Боже – ще се озъртат като кроманьонци, защото някой си е улеснил живота?

Е, докато преподавателката в мен е онлайн, писателката е в хибернация.

Каква ще бъде 2021?

Каквато си я направим. Винаги е имало болести, катастрофи и природни бедствия. И дори да няма – има старост. И дори да няма – има смърт. Не искаме нищо от това, но то се случва. През 2019 загубих най-близкия си човек, а нямаше коронавирус и за други сигурно това е била една много хубава, спокойна година. Когато се раждаме, не подписваме договор, който да ни гарантира пълно Каско, уви. Болката е и в нас, и навсякъде около нас.

Но докато сме тук, сме живи. И няма нужда да се държим като хамстери в клетка, които се притесняват дали ще им пуснат храна или ще им поправят колелото. Трябва да вървим напред, да правим всичко по силите си светът да стане по-добро място и да осъзнаваме неповторимостта на всеки миг. Животът е уникален подарък.

А каква според вас трябва да бъде 2021?

Имаше един такъв въпрос: „А когато през 2021 излезе  COVID-20 и той предизвиква не пневмония, а чревно разтройство, няма ли всички ние, оборудвани с памперси, да си спомняме с носталгия за маските?”

Ако ще осъзнаваме какво имаме, най-добре е да почнем от днес.