Най-новият любим рефрен на здравния министър проф. Костадин Ангелов е:

Аз не искам българските граждани да са излекувани. Аз искам българските граждани да бъдат здрави.

Похвално намерение, ако и да е ориентирано някъде в бъдеще неопределено. (Макар че с нация, на която един от големите страхове е да не настине, а проветряването е революционно действие, то изначално ще е трудно. И това са само някои народопсихологически особености на отношението към здравето на българина, които във време на епидемия не допринасят за нейното ограничаване.)

В последно време обаче немалък процент от българските граждани не се вписват в нито една от тези две категории – нито са здрави, нито излекувани. Стряскащо високата смъртност в България се превърна в основна отличителна черта на протичането на втората вълна на коронавирусната пандемия.

Черната статистика е ясна, НСИ има мрачни прогнози за силен ръст на починалите през 2020 г. спрямо последните няколко предшестващи я години. През ноемврийските седмици скокът е над два пъти в сравнение със същия период от 2019 г. И дори заради задържането на смъртните случаи през първата седмица на декември в граници, близки до тези от края на ноември, на някои да им се привижда плато, то това е плато, което се случва на изключително високи стойности на загубените човешки животи.

Според 14-дневната картина на разпространението на COVID-19 в ЕС и Европейското икономическо пространство от четвъртък България е на второ място по смъртност. Доскоро обаче тя беше № 1 в тази нежелана класация, достигна и до първа позиция в света на починали на 1 млн. души.

На този фон здравните власти и основно проф. Ангелов се фокусираха върху две обяснения:

  • За високата смъртност са виновни българските граждани, които прекалено късно стигат до болниците и пристигат вече в състояние, в което трудно може да им се помогне, стоят вкъщи, докато стане положението неспасяемо, и се самолекуват или чакат да им мине.

"Това, което ни прави впечатление - в България се наблюдава една тенденция за самолечение и отлагането на срещата с лекар, който да осъществи навременното лечение. Тези, които са с летален изход, много късно са потърсили лекарска помощ", каза той на брифинг на 4 декември.

  • Другата причина са хроничните заболявания, каквито българите има много. „Причината за умирането са хроничните заболявания“, каза последно в интервюто си от събота пред „Дарик“ здравният министър.

„Това е коварното на този вирус. Когато се залепи, образно казано,  за един човек, който има хронично заболяване, то усложнява протичането на хроничното заболяване и води до причина за неблагоприятния изход от това заболяване“, разясни той.

А хроничните болести са  израз на „лошата здравна характеристика на нашата нация“.

Министърът все пак посочва още един фактор – хроничните болести са съпроводени и с нереформирана здравна система, от която „трябва да извлечем най-доброто“. Същевременно обаче коронакризата е показала, че „здравеопазването в България не е лошо. Здравеопазването в България, сравнено с други страни, е изключително достъпно, при това навременно достъпно.“

От изброените от здравния министър аргументи картината, която се оформя, докато той очаква доклада за причините за повишената смъртност на Центъра за обществено здраве, изглежда твърде особено.

По-генералното

Българите по принцип са болна нация с лош здравен статус, с челни места в смъртността в света, причинена от сърдечно-съдовите заболявания като инсулти, инфаркти и т. н., по онкологични заболявания, висок брой починали от предотвратими болести – заради лоша здравна инфраструктура, заради географски ограничен достъп до качествена и адекватна здравна помощ, заради неравномерно разпределение на болничните заведения в страната и т.н., заради липса на профилактика, заради нездравословен начин на живот, нисък процент спортуващи, висок процент пушачи и т.н. Един от най-оголващите нивото на здравеопазването в дадена страна показател – процент на детска смъртност, също остава незавидно висок за европейска страна, макар и с лека тенденция към намаляване.

Всичко това през годините е повтаряно многократно и не е особена тайна за никого, най-вече за здравните власти. Но то като че ли не беше взето предвид при чертаенето на „плана“ за третиране на епидемията в страната. Имаше ли опит за предпазване специално на хронично болните – насочени мерки, имаше ли обработване на данни, за да се види пациентите с какви заболявания са най-уязвими от фатален край? Подобна информация в някои европейски страни имаше още в края на първата вълна. В България се цитират общи проучвания от СЗО или от други държави, но каква е ситуацията в страната, не е ясно. Има ли разбивка какъв е процентът на смъртност във всяка възрастова група? Общо е говоренето, че хората над 65 години са най-уязвими. Има ли изместване на по-висока смъртност в България към по-ниски възрастови групи? Какво се случва с най-малките – да, те са най-слабо засегнати, но въпреки това има починали деца – съотносимо ли е това със ситуацията в други страни, или отново има по-неприятна картина? Анализират ли се причините, или се свеждат до придружаващи заболявания?

И по-общо - как точно при епидемия се полагат мерки за опазване на здравето и живота в страна със застаряващо и болно население – обяснява се, че мерките са достатъчни, но не се спазват, докато здравната система не се докара почти до състояние на колапс.

Дълго мислените таргетирани мерки се ограничиха основно до прословутите зелени коридори, чиито часове бяха променяни многократно, докато се стигне до положение, в което почти никой да не помни коя е мярката, която действа в момента. Дори простото, но ефикасно решение за изписването на лекарства, които изцяло или частично се плащат от НЗОК, от пролетта – с рецептурната книжка направо в аптеката, за да се избегне посещението при личния лекар като „чудесно“ място за заразяване, беше въведено твърде късно. (Да, от няколко дни вече е в сила е-рецептата, но ще мине още доста време, преди системата реално да заработи и хората да могат да се ползват от това улеснение.)

При съзнание за нереформираността на системата тя задълго беше оставена на автопилот и мотивационни напътствия: „ще се справим, трябва да се справим“, в кризата, в която „всеки става медик“.

Утежненото протичане на коронавирусната инфекция при хора с хронични заболявания допълнително се затруднява от липсата на ясно начертан път, по който се действа, за да се стигне до помощ, често от липсата на пряко наблюдение от личния лекар (от дистанция и по телефона) и от затруднения достъп до болници. Късното въвеждане на направление за PCR тест от личните лекари също не помогна за навременното диагностициране и лекуване на болните.

Тук стигаме и до интересното твърдение за изключително достъпното здравеопазване в България. (Ако уговорката е за при нормални условия достъпност до личен лекар, до специалист и до болница – това е така, но казано в ситуацията на препълнени болници, недостиг на лекари, особено на тясно необходимите специалисти инфекционисти, пулмолози и реаниматори, на медицински сестри и друг медицински персонал, подобно наблюдение изглежда доста, доста особено).

Към болната нация с лош здравен статус, силно застаряващо население, нереформираното здравеопазване, неподготвено като система да действа в условията на тази пандемия, се прибави и още един елемент, чиято тежест трудно може да бъде оценена. Това е особено пренебрежителното отношение на българите към старите хора (особено стари и болни, каквато е най-честата комбинация) – с идеята, че те „са си изпели песента“, „взели са си своето“ и други съмнителни „народни мъдрости“. Оттук и подценяването на оплаквания или намалена загриженост, отколкото ако става дума за млад човек. Без въобще да анализираме дълбокомислието на доц. Атанас Мангъров за "сухите съчки".

Особено показателни бяха коментарите в България в онлайн пространството и не само, които съпроводиха новината за първата ваксинирана във Великобритания – близо  92-годишна жена. „Остроумията“ за възрастта ѝ и се надпреварваха с искреното недоумение защо се хаби ваксина за „бабата“. В Обединеното кралство първите, от които започва ваксинирането, са точно възрастните, в България те са в четвърта фаза, предпоследна, заедно с хората със съпътстващи заболявания.

Тази комбинация от обективни и субективни фактори допълнително се усложни от говоренето за, представянето и „обясняването“ на проблема.

Говоренето

Почти всеки ден по националните телевизии има репортажи за хора, които умират на стълбите на болници, които са разкарвани между различни лечебни заведения, не са приемани за лечение и завършват трагично – със смърт заради невъзможността да получат адекватна медицинска помощ навреме. Историите звучат като немислими за 2020 г. в Европа, но се случват постоянно. Образите на двамата пациенти пред УМБАЛ „Св. Георги“ в Пловдив, възрастният мъж, за когото не се намира място в софийска болница и умира в лечебното заведение в Своге, където няма респиратор, роднините на друг възрастен мъж - от Русе, които научават, че той е починал два дни след смъртта му, когато най-накрая успяват да се свържат с отделението, където са го оставили в средно тежко състояние…

Историите от социалните мрежи са още повече, това е реалността, това се случва и тя трябва да бъде разказана.

Въпреки уверенията на главния държавен инспектор на доц. Ангел Кунчев, че това са изключения и че те са само около 0,003 на сто.

Това са образи, които няма как да не ни карат да се чувстваме и виновни, и несигурни. И да увеличават страха и паниката.

Отговорът от здравните власти – освен цитираните 0,00… проценти - беше, че такива неща като в Пловдив се случват и че "това е само върхът на айсберга" (от здравния министър).

Без извинение, без състрадание.

Но с поредица от вменяване на вина:

Първо, имаше поредица от публични изяви, в които проф. Ангелов плюс другите обичайни участници в брифингите за коронавируса - ато директора на „Пирогов“ проф. Асен Балтов, обясняваха надълго как българите искат да влизат в болница и без да имат нужда и така допълнително натоварват здравната система.

Няколко седмици по-късно министърът вече говореше, че е направен анализ и данните показват, че голяма част от починалите са дошли твърде късно в болница.

Какво точно е посланието от всички тези твърдения, като се насложат – за заразените и болните: оправяйте се както дойде.

През последния месец наблюдавах две подобни реакции от хора с тежки придружаващи заболявания, възрастни и съвсем независими един от друг в различни градове, без да си влияят. И в двата случая, които протекоха дълго и нелеко с дълъг списък от симптоми и с пневмония при единия човек, реакцията беше категоричен отказ да се постъпи в болница. Аргументите:

- Никой няма да ме приеме, аз още дишам почти свободно, казва единият с хриптящ глас.

И добавя:

- Няма да ходя в болница, там ще ме уморят.

Подобни са и отговорите от другия пациент с COVID-19 – никой няма да ме погледне там, по-добре да си умра вкъщи.

След около месец лечение и възстановяване и двамата възрастни вече са по-добре, но с навременно лечение и постоянно лекарско наблюдение, макар и дистанционно.

Нагласите обаче са показателни. И едва ли са единствени. 

Липсва елементарна разяснителна и успокоителна кампания не само за възрастните, за информираност въобще на хората, които могат да се заразят, които вече са заразни, които са болни:

- да се знае, че трябва да има постоянно наблюдение, че ако симптомите не отминават след 6-7 дни, е добре да се помисли за рентгенова снимка, а не да не се прави нищо и да се чака "да мине" – за да се види дали няма характерна картина в белия дроб, което налага промяна на смяната на лечение, да се правят кръвни изследвания;

- добре е да се изчисти казусът, според който, като си в карантина, не можеш да излизаш и съответно не можеш да напуснеш дома си, за да отидеш да ти направят рентгенова снимка или скенер, защото си под заплаха от глоба например;

- да се говори за възможността за самонаблюдение, като се подчертае колко е важно да се следят показатели като ниво на кислород в кръвта, пулс, кръвно налягане, да се обсъдят ползите от оксиметър за домашна употреба и т. н.

Въобще да се информират хората как да действат, за да могат максимално да се предпазят от влошаване на състоянието си, а ако това се случи, да знаят, че трябва да реагират максимално бързо.

Да се говори и обяснява, да се проявява разбиране и търпение, да чувстват българите съпричастност, за да има по-малко объркани и незнаещи как да постъпят. Но вместо това по-често те получават укори, общи наблюдения, често и добре звучащи, но кухи фрази.

Но пък научаваме, че софийски духовници, преболедували коронавируса, ще посетят COVID отделенията на столични болници и ще помажат с осветен елей, като поръсят със светена вода болните, лекарите и целия медицински персонал, както и ще раздадат на всички иконки със сцената на Рождество Христово.

Косвените жертви

Отдавна вече се повтаря, че и освен преките жертви коронавирусът причинява и много косвени жертви – какви точно и как са разпределени не е ясно, защото такива данни още липсват. Но е несъмнено, че българи губят и ще губят живота си заради забавено получаване на спешна помощ –  при инсулти (където първите часове са решителни), заради забавено поставяне на диагноза и начало на лечение – при онкологични заболявания, както и при редица други заболявания. Няма оценка дали има ръст на самоубийствата в страната (още един от мрачните спомени на отминаващата година - новините за хора, които се разделят с живота си, като скачат от висок болничен прозорец), дали има скок при битовите убийства в условията на пандемия? И т. н.

И да, всичко това е част от омагьосания кръг на причините за високата смъртност от  COVID-19. А и по принцип.