Христо Панчугов е политолог и преподавател в НБУ.

Г-н Панчугов, на какво ви прилича политическата есен?

На есен, носеща много неясноти. Те са свързани не само с политическото представителство, но и с извънредната ситуация, и със здравния статус на нацията, и с икономическите последици от затварянето на европейските и българските пазари от пролетта и възможното повторно затваряне сега. 

Освен това повече от 90 дни сме изправени пред криза на политическата легитимност. Това е криза отвъд протеста като формат и като събития. Тази криза засяга липсата на каквото и да е доверие на българските граждани в институциите и в управляващото мнозинство. 

Липсата на легитимност на това управлението заедно с непредвидимите последици от горните фактори прави изключително неблагоприятно влизането в политическата зима.  

Как факторът "коронавирус" промени правилата на политическата игра в страната?

Виждаме нелогични действия от страна на управлението. Например през пролетта, при много по-малко случаи на заболели, видяхме цялостно затваряне. А сега - на фона на увеличаващия се брой случаи, задъхващата се здравна система, виждаме абдикация от носене на политическа отговорност. В същото време е много вероятно, ако се приемат някакви нови по-строги мерки, това да доведе до увеличаване на недоволството у гражданите. В ситуация на политическа криза по-вредното от това да се вземат грешни решения е да не се вземат никакви решения, да се отлага налагането на необходимите мерки. 

Ще успее ли този път премиерът Борисов да се измъкне от тази сложна ситуация, разчитайки на политическия си инстинкт?

Вече няма как да мине номерът. Премиерът Борисов отдавна не е в ситуацията нищо да не му се лепи. Още повече че протестите, излизането на компроматните снимки, противопоставянията от изнесените факти около Васил Божков и аферата „Осемте джуджета“ – всичко това постави Борисов в нова ситуация – на зависим човек. Или поне създаде усещането у българското общество, че премиерът е зависим от нечии други интереси. 

Идеята му за Велико народно събрание и начинът, по който се развиха дебатите по писането на проект за нова конституция, показаха за пореден път, че ГЕРБ и самият премиер са зависими от подкрепата на партиите в управлението. Те вземат решения под натиска на тези партии. Пример за това е вкарването, по предложение на ВМРО, на откровено недемократични текстове като образователен ценз за право на гласуване – само да се запази балансът на мнозинството в този парламент. 

Управляващото мнозинство отдавна е загубило политическите цели като оправдание за своето съществуване. Ситуацията, която предстои, изисква политическо лидерство. Това означава да има ясна визия и носене на повече отговорност за политическите решения. А сега виждаме точно обратното. 

Продължава ли протестът да влияе на политическите процеси? От тази седмица Отровното трио започна разговори с формациите на Мая Манолова и Слави Трифонов. 

Протестът продължава да бъде фактор по две причини. Първо, ние виждаме стреса, под който живее управляващото мнозинство. Изключителната несигурност и отказът да се поеме отговорност са доказателство, че правителството се вижда като неподкрепено от българските граждани на този етап. 

Второ, протестът връща вярата у гражданите, че те могат да променят българската политика. Всички въпроси, които доведоха до свикването на този протест – подозрението, че не политиците управляват, че държавата се използва за бухалка, че има привилегировани хора, срещу които не се предприемат никакви действия - не стигнаха до отговори. Няма смислен разказ как се отстраняват проблемите и защо това управление трябва да продължи да съществува, ако е тяхно олицетворение. 

Дори и да не е толкова многоброен този протест, дори да не е произвел истинска алтернатива на политическото статукво, настроенията на гражданите, които доведоха до това недоволство, няма просто така да отминат. За разлика от други протести, които имаха доста по-краткосрочни искания, тези са свързани с нагласи на българското общество и те ще намерят проявление по един или друг начин. Дали на следващите избори, дали след следващия парламент, но те ще продължат да бълбукат под повърхността на политическия живот - до намирането на истински смилен разказ как ще изглежда политическата промяна. 

До този момент като че ли най-голямото неудовлетворение от протеста се състои в това, че политическият разговор става заложник на определени интереси и субекти. А не започна между самите граждани как да изглежда промяната. В момента тези субекти водят разговори около тяхното обединение и за какво точно да се обединят. Това е безсмислено упражнение, да не казвам, че е и безобразно закъсняло. Истинското упражнение е разговорът с гражданите за това как те самите могат да извършат тази политическа промяна. Нещо, което аз не виждам да се случва. За съжаление. 

Губи или печели „Демократична България“ (ДБ) от отдръпването си от срещите, които организира Отровното трио с формациите на Мая Манолова и Слави Трифонов?

Не мога да преценя, защото не разбирам каква е целта на тези разговори и защо отнеха толкова много време. Това, от което със сигурност губи ДБ, е, че вече над 100 дни не успява да се наложи като някаква алтернатива на това, което се случва в момента. Тя не успява да създаде усещането, че има достатъчно политически потенциал, извън Христо Иванов, да управлява България в следващия парламент.

Изказването на Христо Иванов в едно интервю, че чака редовните избори, е абдикация пред основната цел на протеста. А тя е незабавна промяна, прекратяване на това управление и търсене на нова политическа легитимност. Толкова години ставаме свидетели на една и съща грешка – политиците да смятат, че разговорът трябва да бъде воден между политици. 

За пореден път протестът се оказа граждански, вместо да гледа на себе си като на политически от самото начало. Искането на промяна през граждански методи означава, че трябва да се намерят политически механизми, за да се осъществи тази промяна. 

Отговорността на организаторите на протеста, на „Да, България“, която го започна с акцията си в „Росенец“, на онези, които поискаха промяна, беше да създадат форум, където гражданите да направят разговор как искат да изглежда тази промяна. Да се самоорганизират и те да бъдат основният двигател на промяната при следващите избори, а не мним свидетел на някакви политически разговори за някакви измислени политически цели. Лично за мен това е най-голямото разочарование, което се случи през последните месеци. 

А кой може да е алтернатива на сегашното управление?

Единствената, която може да се наложи, е тази, която е излъчена от самите граждани. Ние отдавна нямаме публична сфера, в която да се обсъждат общи теми, да се събират идеи, да се търси политическо представителство. Отдавна съществуват две сфери – едната на политиците, които всички ненавиждат, и другата на гражданите, които са се затворили в собствения си балон. Създали са си малък свят, където се чувстват комфортно и не харесват нищо извън него. Трябва да се спукат тези балони. Гражданите да започнат да виждат себе си като участници в разговора за политическа промяна, включително и като политически средства. Следващите избори ще са отражение на този разпад на българското общество, на липсата на опит и желание да се търсят граждански политически обединения и разговор сред самите граждани. 

Какви могат да са политически намерения на президента Румен Радев?

Неговият хоризонт е да си осигури втори мандат. Въпреки всички противоречия, скандали, обективни условия президентът да се наложи като двигател на разговори за политическа промяна, да зададе дневния ред, той така и не успя да го направи и да влезе в подобна роля. Всички скандали минаха през неговото лично противопоставяне с Бойко Борисов. Те бяха забравени. Дори и нахлуването в президентската институция, което даде повод и на протестите, не дадоха на Радев достатъчно политическа посока - той да излезе от своето его и да започне да мисли за президентската институция като двигател на промяната в държавата. Опасявам се, че единствената цел на Румен Радев може да бъде само преизбирането му за следващ мандат. А с това ще приключи и неговата кариера.