От самото начало в младежката формация на Барселона, тринайсетгодишният Лионел Меси демонстрира вродения си талант, който внушава страхопочитание към футбола. Талант, който с времето се разгръща в чиста поезия в играта.

Каталунският писател Жорди Пунти е вероятно най-страстният фен на Меси. Той изследва красотата, грацията и гениалността на играта на футболната легенда. Пунти ни връща назад до почти митичната история на аржентинския младеж, когато светът все още е едно „безкрайно футболно игрище“. През стремглавия възход на терена, ожесточените битки и тежестта на славата, до пълното превземане на футболния свят. Пунти представя Лео Меси в различна светлина – вдъхновяваща и вълнуваща.

„Меси. Уроци по стил“ е смел, проницателен и вдъхновяващ портрет на може би най-добрия футболист на всички времена.

Представяме ви откъс, издателство "Ера":

Момчето

Всеки професионален футболист започва като момче, което рита топка. Това е преди всичко друго. Момче, което иска да шутира към нещо. Често дори не му трябва съперник – достатъчна е една стена или нещо като врата, а и просто желанието да изриташ топката. Лео Меси е късметлия, че има двама по-големи братя – Родриго и Матиас – и трима братовчеди, с които играе мачлета, или както ги наричат аржентинците, un picadito. Те често ходят заедно в неделя при баба си Селия по майчина линия и играят от сутрин до вечер. Всички живеят в един квартал на Росарио и вървят по един и същ път: най-напред, като съвсем малки, играят за ФК „Грандоли“, близо до домовете им, а после преминават в „Нюелс Олд Бойс“.

Понякога, когато критикуват Меси за ролята му в националния отбор на Аржентина, най-големите фундаменталисти сред феновете се оплакват, че той не се е учил на футбол по калните пътища или поляни на родния си квартал – или potrero, както го наричат, прашна поляна, – а в града, на асфалта, в градски стил. Те грешат. Вярно е, че още когато е на пет години, Меси незабавно се озовава в клуб, където има възможност да играе по-организирано в мачове седем на седем, но, както всички малки момченца, той използва всеки миг, за да се захване с футбол. Един от учителите му си спомня как винаги се задавал по улицата към училището с топка в краката. И Хорхе Валдано се противопоставя в мемоарите си на предразсъдъците срещу градския футбол. Валдано е роден в Лас Парехас, бедно предградие на Росарио, и също прави първите си стъпки като играч в „Нюелс“. В едно интервю той описва така футболното си детство: „Излизах от вкъщи и се озовавах насред футболен терен от хиляда квадратни километра; пампасите, тук-там някоя крава или дърво – всичко друго беше игрище.“ С други думи, светът, видян като безкрайно футболно игрище. Образ на свободата, който поразява въображението. Колко пъти сме чували историите на бразилски, колумбийски или аржентински футболисти от беден произход, които са се изградили на улицата, по плажовете, ритали са боси във фавелите (гетата) с омекнала топка? Това е митологичен образ, защото ни напомня за нашето собствено детство и за носталгията по футбола без тежес­тите на днешния професионален спорт. Игрички двама на двама. Трима на трима. Футболна врата, направена от два пуловера...

Затова пък при Меси може би е най-изненадващо тъкмо обратното – видеозаписите от времето, когато е започвал. Сякаш всичко е било предначертано. Той принадлежи на поколението, което е заснето на видео, така че няма нужда ние да си представяме как е играл като дете, защото можем да го видим на пет, малко преди да навърши шест, на прашния терен в неговия квартал Грандоли, а видяното вече е впечатляващо.
Това, което ще разкажа сега, ще ви накара да се втурнете към YouTube: Меси е един от най-дребничките в отбора, но вече е с номер 10 на гърба. Това може би се дължи на баща му или на проницателен треньор. Когато топката се търкаля, всички хлапета тичат след нея, почти няма организация или защита – всички те искат да шутират, на всяка цена. Търчат без никакъв ритъм и спират, когато се изморят. Нали са едва пет-шестгодишни, какво да очакваме? Въпреки това сред тях има едно момче, което прави, каквото правят всички, но все пак е различно. Той е умен, движенията му имат резултат. Той преследва топката, а когато я овладее, повече не я изпуска. Могат да го спрат само като го фаулират. Иначе той спринтира, дриблира, промушва я между нечии крака и шутира във вратата. Другият отбор започва от центъра – той им открадва топката и прави нов пробив и гол. Празнува за секунда и се връща в своята половина, съсредоточава се отново, притиснал ръце до хълбоците си, готов за нова атака.

Такава е предисторията на Меси, когото познаваме. Някои родители снимат рождените дни на децата си или излетите по плажа, а други – как децата им играят футбол.

Докато Меси се превръща в днешната звезда, все повече хора, които са се срещали с него, споделят спомените си, като семейство Мендес например, в Лима, които още пазят първата фланелка, подарена някога от футболиста Меси. Това е фланелка на „Нюелс“, в черно и червено. Меси напуска за първи път страната си, когато отиват в Перу, за да участват в международния турнир „Ла Амистад“, а той е настанен у семейство Мендес. Първата вечер те поднасят печено пиле, което е много подлютено и той се разболява. На следващата сутрин изглежда, сякаш няма да може да играе, но Меси изпива много газирана вода и се възстановява. Ето такива детайли помнят хората. Побеждават в първия мач с 10:0, а той вкарва осем гола. На YouTube могат да се видят кадри от този турнир, спечелен от „Нюелс“. Изминали са четири години, откакто е започнал да играе, и сега е на девет. Все още е най-ниският играч в своя отбор, но играта вече е по-добре организирана около него, а той винаги е онзи, който създава опасностите. Защитникът изритва топката напред, а младият Меси я овладява умело, дриблира покрай два пъти по-едрия защитник и стреля във вратата. Той вече празнува като възрастен, неговите съотборници се хвърлят върху него и скандират в екстаз „оле, оле, оле“, като го редуват с „Лео, Лео, Лео“.

Пристигането му в Барселона на тринайсетгодишна възраст ще катапултира всички тези емоции на друго равнище. Едно от най-смайващите неща, когато гледате видеозаписи от играта му за юношеския отбор на „Барса“, е, че той до голяма степен е същият, какъвто е сега. Сякаш е роден с целия този талант, сякаш е преминал през времето с всичките си непокътнати качества. Той подава, дриблира, шутира, пробива и завършва атаките си, като че е днешният Меси. Истинската загадка в неговата кариера е онази, която не е уловена на видео – денят в Росарио, когато за първи път е дриблирал, за първи път е шутирал и за първи път е празнувал гол.
На видеото от онова potrero в Грандоли всеки път, когато петгодишният Меси вкарва гол, се чуват възторжени викове. Има един момент, в който се втурва напред, в атака, а някой крещи: „Покажи им, Лео, покажи им, покажи им...”, докато той профучава покрай противниците. Може би е гласът на баба му Селия. Тъкмо тя води внуците си на тренировки, пак тя убеждава треньора да го пусне да играе на толкова малка възраст. Селия му оказва огромно влияние, макар че умира, когато Меси е едва на единайсет. Дори и днес, когато вкара гол, той поглежда нагоре и сочи с пръст към небето в памет на баба си и този жест сякаш преодолява времевата бариера, връща миналото и ние виждаме отново онова момче отпреди години.