Днес се навършват 270 години от рождението на италианския и австрийски композитор Антонио Салиери. В своето време той е един от най-известните, прославени и талантливи композитори, но името му остава в историята като нарицателно за убийствената посредственост, която унищожава таланта. Историята на Моцарт и Салиери е устойчива метафора за пораженията, нанасяни от завистта. Но дали историческата истина съвпада с популярната версия? Дали Салиери заслужава да остане в паметта на поколенията като човека, унищожил гения Моцарт заради завист?

Антонио Салиери, роден на 18 август 1750 г. в Лентяго, Венецианска република, и починал на 7 май 1825 г. във Виена, е композитор, диригент и педагог, ученик и последовател на композитора Кристоф Глук. Написал е повече от 40 опери, множество инструментални и вокално-инструментални композиции. Освен това бил почитан и търсен педагог. Преподавал е на Лудвиг ван Бетовен, на Ференц Лист и на Франц Моцарт, син на Волфганг Амадеус Моцарт. Повече от 36 години Салиери е придворен капелмайстор във Виена – може би най-важният музикален пост в цяла Европа.

След смъртта на Моцарт кратка анонимна дописка в малък виенски вестник обвинява Салиери, че е виновен за трагичната кончина на гения. От тази „вест“, изпреварила със столетия времето на „фалшивите новини”, тръгва и митът за завистливеца, довел до смъртта на таланта. По-късно този мит е затвърден от Пушкин в неговите „Малки трагедии” и стига до кулминация в пиесата на Питър Шафър „Амадеус“, екранизирана от Милош Форман.

През 1997 г., 13 години след „Оскара” за филма на Форман, музиковеди и експерти медици организират задочен съдебен процес, за да преценят вината на Салиери.

Как се стига до това?

През 90-те години на миналия век в Италия гастролира британска театрална трупа, която играе „Амадеус”. Това провокира сънародниците почитатели на Салиери. В Миланската консерватория решават, че е дошло време за реабилитация на композитора и организират съдебен процес. Председател на съда става шефът на Миланския апелационен съд Винченцо Салафия. Защитата е поверена на известните адвокати Джовани Арно и Джулиано Спадзали. Като експерт по творчеството на Моцарт е включен Рудолф Ангермюлер, немски музиковед, автор на тритомна монография за композитора.

По време на „съдебното заседание” е представена обстановката в музикалната столица на Европа – Виена, в края на XVIII и началото на XIX век. Основната ѝ характеристика може да бъде описана с една дума: интриги.
Кралят на Германия и император на Свещената Римска империя Йозеф II бил известен като „музикалния крал”. Пословично било покровителството му за хората на изкуството. За достъп до него се водела тежка подмолна битка между творците. В действие влизали най-различни средства – от тайни интриги до безсрамни ласкателства.

Лоренцо де Понте, автор на либретата на „Сватбата на Фигаро” и „Дон Жуан”, разказва в мемоарите си:

"Попитах дали ще ми платят в касата на театъра сумата по договор. Граф де Розенберг, директор на императорските театри, измисляше хиляди предлози, за да ми попречи да я получа. Тъй като изобщо не исках да безпокоя императора за тези дребни неприятности, аз се постарах да получа с хитрост това, което справедливо ми се полагаше. Придворният поет Джамбатиста Касти беше центърът, около който се въртяха всички пошли страсти. Реших да му напиша послание в стихове. Жалбата ми включваше и пищна възхвала на собствените му способности. Разбира се, той реши, че стиховете ми са очарователни и ги цитираше на приятелите си. От този момент нататък аз не срещнах повече никакви препятствия и получих парите си".

В същите мемоари е ярко описано „изземването” на балетния фрагмент от операта „Сватбата на Фигаро”, добре известно от филма „Амадеус”. Това било в резултат от интригите на някой си Бюсини, когото Де Понте описва като „човек, способен на всичко, освен на онова, което е присъщо на благородния човек”.

Либретистът все пак смятал, че Салиери завиждал на Моцарт и мечтаел да надмине „Фигаро”, заради което плетял своите интриги. Но съвременните музиковеди смятат, че интригите на италианеца били доста по-малко от тези на останалите. Като един от най-видните творци на своето време, Салиери имал огромен авторитет. Оглавявал е Придворната капела на Виена, а най-лошото, което правел, е да отхвърли или приеме определени произведения в зависимост от симпатиите си към композитора. Това не е без значение, но според експертите, той не е разрушил нито една кариера или живот.

Нито един от учениците на Салиери не си го спомня като мрачен и недоброжелателен човек. Дори напротив – по случай 65-годишнината му през 1815 г. ученикът му Шуберт му посвещава кантата, за която лично написва:

"Най-добър, най-мил, най-славен, най-мъдър! Докато имам чувства, докато обичам изкуството, на теб с любов ще посветя и вдъхновение, и сълза".

Моцарт, когото и Пушкин, и Шафър представят като наивен и лекомислен гений, бил човек със сложен характер. Имал много врагове, защото нямал навика да премълчава това, което мисли. Но имало и още нещо. Моцарт бил част от „немския музикален лагер” във Виена и талантът му определено представлявал опасност за „италианската група”, към която принадлежал Салиери. Всъщност, те двамата били най-силните фигури в два лагера, които воювали за внимание. Но Салиери бил учител и на други велики композитори, принадлежащи към „немския лагер”, включително Бетовен. Физическата смърт на Моцарт не можела да донесе автоматично „победа” за италианците. Това твърдят през 90-те адвокатите на защитата на Салиери.

Откъде обаче тръгва митът за отравянето?

Тази версия за смъртта на Моцарт се появява веднага след смъртта му. През декември 1791 г. в берлински музикален седмичник излиза съобщение:

"Моцарт вече го няма. Откакто се върна от Прага, той беше болнав. Първо смятаха, че е воднянка*, а след смъртта му тялото му се разду. Смятат, че е бил отровен".

Всъщност причината за смъртта на Моцарт не е известна и до днес. Композиторът е погребан в общ гроб. Няколко години по-късно го преместили в самостоятелен, а после мястото било загубено. В наши дни няма как да се проведе ексхумация, за да бъдат установени причините със съвременните методи на изследване. Могат да се правят само предположения. Едно от тях, което звучи особено достоверно, е, че Моцарт е бил отровен, но не от злонамерен отровител, а с лекарство. Много от лековете, предписвани от тогавашните доктори, съдържали живак. Симптомите могат да бъдат свързани с неговото действие.

Салиери доживява до дълбока за своето време старост – 75 години. През последните си години страда от тежко психическо разстройство и е затворен в клиника. Говорят, че е признал за убийството на Моцарт пред секретаря на Бетовен или пред изповедника си, но това си остават слухове. Твърди се, че е правил опити за самоубийство, но и това не е доказано. Документи, в които тези твърдения са описани, липсват.

Адвокатите Арно и Спадзали успяват да убедят импровизирания съд през 1997 г., че Салиери е жертва на слухове и на собствената си лудост в края на живота си.

Оправдателната присъда, произнесена от Миланския съд в края на ХХ век, дала свобода на интерпретациите за историците и те започнали да търсят нови виновници за смъртта на Моцарт. В списъка попаднали виенските лекари Клосет и Салаба, композиторът Зюсмайер, масонът и приятел на Моцарт Хофдемел.

И вес пак, 270 години по-късно, що за човек е бил Салиери?

Запазено е описание на младия Антонио от юношеството му във Венеция:

"Не особено висок, нито дебел, нито слаб, смугъл, с яркочерни очи и коси. Обличаше се модерно, но избягваше излишествата, много обичаше бонбони и сладко, не пиеше вино, а само вода. Беше щедър с всички, много религиозен и весел. Литературата и дългите разходки в самота бяха неговото хоби".

Останал рано сирак, талантливият младеж е забелязан от Гасман, голям виенски композитор, който го взима под крилото си и го отвежда в австрийската столица. След това венецианецът попада при Глук. Приет е сред музикалния елит на Австрийската империя, а след смъртта на Гасман, той заема мястото му на придворен капелмайстор за камерна музика. Тогава Салиери е едва на 24 години. Назначението му вбесява не някой друг, а бащата на Моцарт – Леополд, също талантлив композитор. Той проявява истинска ярост и завист, когато само 6 години по-възрастният от сина му Салиери заема поста, на който самият Леополд се надява.

Много биографи отбелязват, че Салиери бил дружелюбен човек, с много приятели. Бил приятелски настроен и към Моцарт. Обществената му дейност е удостоена с множество титли – той става член на Шведската академия на науките, почетен член на Миланската консерватория, кавалер на ордена на Почетния легион във Франция, член на Кралската Академия за изящни изкуства.

През 1775 г. Салиери се жени за Тереза Хелферсторфер, която нарича „ангел, назначен от Бог за моя жена”. Имал щастлив брак, раждат му се 8 деца, 5 от които умират преждевременно.

Бил е и набожен човек, активен член на църковната общност. Устройвал благотворителни концерти, давал безплатни уроци на бедни и помагал на вдовици и сираци на музиканти. При това не търсел признание. Не смятал себе си за „венец на съзиданието”. Запазена е партитура, върху която с почерка на Салиери е написано:

"Малък Реквием, съчинен от мен, най-нищожния сред създанията, Ант. Салиери".

Много музиковеди смятат, че някои от оперите на Салиери са на нивото на Моцартовите. Работата му се отличавала с новаторски решения, някои от които изкопирал дори Волфганг Амадеус. Салиери не бил „кабинетен музикант”. Биографите му твърдят, че е търсил вдъхновение на улицата, сред живите хора.

На музикалното бойно поле Салиери никога не е губил от Моцарт. Волфганг обаче нерядко се провалял в подобни „дуели”. На 7 февруари 1786 г. в Шьонбрун били представени малки комични музикални произведения от двамата композитори. Салиери удържал категорична победа. Преценката била на виенската публика, достатъчно изкушена от музиката и добре запозната с критериите за добро произведение. Подобни противоборства се случвали неведнъж и публиката обичайно давала гласа си за Салиери.

През XX век започва своеобразно възраждане на интереса към творчеството на Салиери. Много оркестри и оперни театри отново го включват в репертоара си, а в Лентяго – градчето до Венеция, където е роден Салиери – е открит и театър с неговото име.

Но нищо не може да унищожи мита, закован в съзнанието на поколенията. Салиери е постигнал и последния си успех – превърнал се е в поука за опасността да живееш в близост до гений.

Площад "Славейков"