8 август, събота. 31-и ден протести срещу мен, алкохолни единици не помня (по принцип не пия, пия само в извънредно положение, при протести, ако съм в оставка, ако съм в кампания, ако Шефът ми е дърпал ушите, ако Каките не са доволни, преди важни телефонни разговори и укиендите...), пури 22, навъртени километри с джипката 5424.

Изконсумирана за деня храна:

Едно теленце, подарък от феновете от Разград.

Тънко нарязани 14 килограма суджук от Добрич.

Осем пити леб със сол и мед на магистрала „Хемус“, Осемнайсти километър, дето обикновено през август го откриваме, ама те не се броят, щото всичките ги наврях в устенцата на момите с носиите. Те по принцип все се дърпат, не ядат хляб сигурно, ама кат‘ ги подхванем така със суплексчето и муат, къде ще ходат...

А, да и на закуска една дебела филия с мас.

 

Пладне. Моя си апартамент в хотела на шурея на секретарката ми някъде около Варна.

Не мога да ги запомня всичките явки, от 31 дена съм в нелегалност и спя всяка нощ в различен апартамент. Важното е, че всичките са мои, като сметнах имотите си оня ден - до март месец до изборите все ще има къде да спя. Зат'ва им викам на хората да стиснат още малко, да потърпят до изборите, какво са се разпротестирали сега, защо причиняват неудобство на съгражданите си, да не могат да раждат и да жънат, както си му е обичаят, на Орловия мост.

И аз не мога дома да се приберем, обикалям като Тодор Живков едно време, кога е бил партизанин! Аз хубаво го слушах него и записки даже си водих - кой номер най-добре минава пред народа, ама партизанските му истории не запомних. Само чух, че и той си седел дома, зат'ва обикалям само по моето си сега, докато отмине. Снишаване, снишаване, снишаване, както викаше Тато. Ееее, голем мъдрец беше, 35 години ги лъга тия, аз едвам 11 устисквам. Три университета имам аз в живота! Бай Тошо, Царя и Си... както и да е. Обаче па от друга страна Царя вече го нема, бай Тошо с едни скъсани чорапи у гардероба си отиде, а Си... както и да е, лека им пръст на момчетата... А аз още съм тук. И ако ми видите гардероба - един чифт чорапи немам у него. И у чекмеджето също.

Много завидяха на тва чекмедже, бе, прост народ, завистлив.

Та спинкам си сладко аз у апартамента некъде около Варна и звъни телефона. Шефът.

- Къде си? – шепне.

- Не знам. А ти? - шепна и аз.

- Правилно. И аз не знам. Подрязвам едни рози тука. – продължава да шепне той.

- Що шепнем – питам аз, оглеждам се и се пипам по патлака. За всеки случай.

- Мен ме боли гърло, за теб не знам – шепне пак той.

- Много лед в уискито слагаш, ефенди, простудил си се – опитвам се да изляза от неудобната ситуация аз.

- Ами, само по една бучка слагам. Максимум 18 бучки да съм сложил вчера – изрепчи се той. – Обаждам се да те питам кога ще ги изринеш тия. От Орловия.

- Ами в момента не съм там, ама при първа възможност – пелтеча аз. – Казал съм на Валери да се оправя. Ако се оправи, ще го разкарам за брутално отношение. Ако не се оправи, за некадърност. При всички положения аз ще съм чист – докладвам.

- Да не си пипнал Валери. – кресна внезапно Шефа и забрави и болното гърло, и бучките лед. – Без него заникъде не сме. Нали избори идат, казал съм му да е в готовност с момчетата, да си кажат ония там реплики за турците, да побият малко циганите, че да ида да ги спася. Нали без мен България не може. Ще стане гражданска война, втора Босна, трета Руанда, четвърти Батак.

- На Батак обратното беше, ефенди - вашите клаха нашите. – покашлям се аз леко.

- Наши, ваши, все тая, всички са мои! МОИ, чуваш ли? Тия порции аз ги разпределям. Когато кажа, че е Батак, значи е Батак. – ядоса се не на шега Шефа.

- Добре, ефенди, както кажеш. България без теб не може. То и без мен не може. Кой ще им открива магистрала „Хемус“ километър по километър? Кой ще им реже лентите? Кой ще ще им храни с хляб и мед момите? И най-вече кой ще ги пази от комунистите? Ти ги пазиш от нацистите, аз от комунистите, а те протестират. Народе??? Ефенди??? Ало? Ало?? – в тоя момент чух как бучки лед тропат в чашата му и тъкмо се ядосах, че не чу тая хубава реч, той отново се обади.

- Комунистите също няма да ми ги бараш, ясно ли е? И те са мои хора. Разбрал съм се там с всичките, само да се не изпотрепят, докато решат кой да им води дружината. Ей, тва българите, всичките сте войводи, бе, никой не ще да е прост четник! Затва сте ми все в ръцете. Дадеш му некой пост, дадеш му некой лев и е твой. Само тия от Орловия нещо се напъват да разтурят седянката, да ми разкарат обръчите, ама ще видят те. – ядоса се Шефа, та веднага скокнах да го успокоя:

- Не бой се, ефенди, разпоредил съм на Гешев оня брадатия да го тормозят. Христо ли е, Ботев ли е, да го смачка съм казал. Ма, какъв е тоя, бе, какво пречи там, какво се напъва, аз не мога да разбера. Не се ли вижда на какво прилича, ми той няма ХАРИЗМА. Няма! Я ме виж мен. Я виж Гешев. Я виж Делянчо. Я виж, ако щеш, Цецка, Цецо и Цеко – това е харизма!

Макар, че аз на тоя Цецо ще му @@q“§!!! Аз на него, проста кърджалийска... А не, тая беше друга. Ще видят те, и Цецо и Цвецо. Ало? Ало? Кво стана, сега, нещо разговорът се прецака...  Я, кво е тва тука в тая лампа, дет мига? Микрофони ли са тва, бе, камери ли са, аз на тая снощи ще й....