Две седмици от началото на новото токшоу на Би Ти Ви и мнозина зрители все още не могат да преценят: харесват ли новия облик на вечерите пред телевизора? Почти няма политика, не късат снимки на президенти, не провокират с неудобни въпроси гостите – а те пък са популярни предимно на най-младите хора у нас; шегите не са вулгарни, цари ведра атмосфера в стил, който не е така популярен в ефира: стендъп комедията. 

Наполовина чужденец, водещият с трудно произносимо име Николаос Цитиридис като че ли се опитва да бъде противоположност на всичко, което доминираше 20 години преди него в този час. Той не се тревожи дали ще намери своята публика, защото е сигурен, че това ще се случи. И очевидно се стреми да запази своята неподправеност, макар да е натоварен с очаквания и сравнения с предшественика му. Защото е убеден, че публиката на онова шоу не знае какво е хубава шега.

– Как приемаш наследството, което ще управляваш в това шоу?

– „Наследство“ е хубава дума, но не знам дали го приемам като нещо добро. Когато си млад и получиш сериозно наследство, пред теб има два варианта – да го профукаш или да се възползваш от него. Имам късмета да съм заложил името си, което не означава нищо към момента и да не ми пука от наследството е най-големият ми плюс. Мога само да се възползвам от него и да го направя по-голямо.

– Смяташ да се възползваш от него, а не да започнеш на чисто?

– Няма как да се започне на чисто и да бъдат изтрити 20 години телевизионна история. Наследството зад мен е по-скоро багаж, защото към мен има очаквания. Те тежат. Но, естествено, няма да бъдат изпълнени, защото хората очакват едно, но ще получат съвсем друго. Аз няма да правя партия, да политизирам предаването, за мен единствената цел е шоу, шоу, шоу, забавления, смешки.

– Провал ли е да направиш партия, след шоу с подобна история?

– Има много примери за телевизионери, които стават партийци.

– Не са чак толкова много.

– Не са и малко. Говоря в световен мащаб – Доналд Тръмп, който първо беше шоумен и после стана политик. В Италия – Берлускони, Зеленски в Украйна..

– Добри примери можеш ли да посочиш?

– Не знам дали са добри примери, но са примери. Не мога да се сетя за някой конкретен. Ако Чарли Чаплин беше станал президент, може би той щеше да бъде добрият пример, но може би той не е станал президент, защото е имал акъл в главата. Съмнявам се, че политиката е най-хубавото нещо, с което може да си запълниш свободното време. Прекарал съм време като парламентарен репортер и не смятам, че политиката е най-доброто нещо, което може да правиш със себе си. Има си причина политиката да е наричана мръсна дума, затова да не искам нито да говоря, нито да се занимавам с нея, не ми е интересно.

– Спомняш ли си първия път, когато гледа предаване на Слави Трифонов?

– Нямам никакъв спомен. Той просто беше част от телевизора, заедно със сериали като „Тя и той“. С огромна носталгия си спомням петък вечер, смешна вечер по Би Ти Ви. В осем часа започвахме с Робин Кафалиев и неговите „Животни и хора на планетата“, след това мисля, че имаше „Аламинут“, след това „Дарма и Грег“, „Малкълм“ и накрая Слави Трифонов. Тогава нямаше „Нетфликс“, нямаше „Замунда“ и да гледаш телевизия беше единственият начин за забавление.

– И си израснал с този хумор?

– Нямаше с какво друго да израсна.

– Като плюс или минус го отчиташ?

– Всичко, което към преживял, считам за плюс, защото ме е направило такъв, какъвто съм. Поне знам какво не искам да правя.

– „Комиците“?

– На „Комиците“ никога не съм им бил фен, но в момента сме колеги.

– „Като две капки вода“?

– В момента няма хумор по телевизията, който да ми харесва. Освен в моето предаване. В него хуморът е такъв, какъвто искам да виждам по телевизията. Най-хубавото нещо е, че с всяко предаване се развиваме и се доближаваме до това, което искаме да покажем.

– Защо липсва харизма у новите комици, за разлика от старите?

– Как да кажа, че им липсва харизма – толкова много хора ги харесват… И Рачков, и Зуека, и Любо Нейков… Може би не притежават харизмата, която аз търся в един водещ, в един комик, в един комедиант, нека го наричаме комедиант.

– Но не е наложено много.

– То и Николаос Цитиридис не е наложено, ама гледай какво става. Името ми е най-бруталният кликбейт, който може да съществува, голям късмет имам. А относно харизмата… не знам какъв е проблемът на тези хора, забравили са да се усмихват истински.

– А старите комици, харесваш ли някой от тях? 

– Тодор Колев. Той е оставил и нещо неизговорено… Хората сякаш не си го спомнят вече. Беше грандиозно, велико! И Тодор Колев как говори, импровизира, с каква освободеност – ей това е нещо, което липсва днес: освободеност и автентичност. Не само в ефира, навсякъде. Всеки се прави на нещо или на някого. Липсва любопитство, автентичност, истина.

– Затова много хора ти се зарадваха… може би си такъв?

– Предполагам, че е така, не знам дали съм достатъчно истински. Така се чувствам, но не знам хората какво виждат. За 4 години съм имал над 800 участия, и повече дори, в стендъп комедията. Там съм се научил да усещам публиката и да знам какво си мислят още преди да изляза. Сега имам проблем – не знам какво си мислят хората, когато ме видят, просто защото ме гледат много повече хора. Вече две седмици съм в ефир, оттогава съм имал четири участия в комеди клуба и много се притеснявам, като изляза на сцената, дали хората ще разберат че аз съм аз, дали са гледали телевизия, виждали ли са билбордовете и дали ще направят асоциацията. Не знам още какво си мислят, трябва да мине време. Много по-комфортно се чувствам, когато знам какво си мисли публиката. Но това става с време, всичко идва с опита.

– Чел си коментари, предполагам, във Фейсбук, повечето са възторжени, но и разочарованите не са малко. Как мислиш, защо са разочаровани от теб?

– Защото си нямат друга работа. Откъде да знам? Не съм правил нищо с цел да ги разочаровам. Може би са имали някакви очаквания към мен, които са зародени вероятно от това наследство, за което говориш. Иначе разочаровани хора ще има винаги. Но аз не мисля за тях, а за хората, които са си казали: „Чакай, ще го оставя, не сменяй канала“.

– Вероятно са очаквали да си по-остър, по-хаплив?

– Ще стане и това.

– Ще бъдеш ли жилото, което Слави Трифонов не успя да стане?

– О, не, Слави Трифонов си беше жило.

– Мнозина подозираха преднамереност в неговата острота.

– Не може зрителят да разчита едно телевизионно предаване да му оправи живота и държавата. И 70 референдума да направиш, и 20 телевизии да купиш, и 60 вестника да притежаваш – не може да промениш хората, каквато и пропаганда да лееш. Затова аз искам да си правя смешките, да ми е забавно, да изпитвам удоволствие от това, което правя, и ако някой случайно се почувства променен от думите ми, ще се радвам. Но целта на това предаване не е да променяме човешките съдби, а да накараме човек да гледа телевизия и да заспи усмихнат, да го разтоварим. За мен това е много по-голям успех от възможността да си избираме сами шефовете на РПУ-тата.

– Много хора твърдят, че не са им интересни темите, които засягате. Струва ми се, че се целите в по-младата публика, с което доста стеснявате аудиторията.

– Ще свикнат. Няма ли да бъде странно аз, на 26 години, да обяснявам колко много са ни прецакали ДС агентите? Ще бъде тъпо да обяснявам как Виденов, Луканов или Тодор Живков провалиха всичко.

– Може да го направиш от друга позиция, например като Джон Оливър.

– Джон Оливър си тежи и заради годините.

– Така е, но 26 години не са толкова малко, не си чак толкова млад.

– Радвам се, че мислиш така, аз съм на същото мнение. Смятам, че имам достатъчно време и опит в журналистиката. Отказах се от нея, защото реших да правя комедия и да казвам истината по друг начин. Тази година ще станат 4 години, откакто вече не се занимавам с т. нар. „сериозна журналистика“. Онзи ден получих много интересно запитване: „Ще имат ли място социолози на твоето диванче?“.

– Не, не искаме.

– И аз не искам. Има си сутрешни блокове, „Лице в лице“ и всичко, от което хората имат нужда. Обаче пък няма места, на които да се смеят. Ако станем сериозни, ще кажат: „Какво стана със смешките?“, ако пък сме много смешни: „Къде са сериозните теми?“.

Още на втората седмица изпратих на Бойко Борисов видеосъобщение: „Къл, къл, къл…“. Случвало ли се е досега нещо такова в национален ефир?

– Не. Но беше само едно, а преди това цяла седмица нищо…

– Имайте търпение, скъпи зрители. Това е като в стендъп комедията. Всеки трябва да си намери гласа. Гласът е начинът, по който да се изразяваш пред публиката. Моят глас до този момент е онзи, който използвам сред приятели и на улицата. Там знам какво да говоря и какво да правя. Но въпросът е, че трябва да мине някакво време, да усетиш сцената, диванчето, столчето и бюрото, да знаеш как изглеждаш и звучиш, да се гледаш много пъти, да кажеш: „Това тук може да бъде променено, тук можем да настъпим малко повече“. Анализираш и през призмата на времето и пространството можеш да започнеш да се шегуваш повече и повече. Но първо хората трябва да свикнат с моя образ.

Площад Славейков