Двама лидери на мнение вчера влязоха в спор във Фейсбук - към коя политическа група на Европейския парламент да казват, че ще се присъединят кандидатите на "Демократична България" за европейски депутати. 

Професор Огнян Минчев и дипломатът Стефан Тафров са авторитети в своите области и безспорни представители на действителния национален елит.

И към двамата се отнасям с дълбоко уважение. Не мога, не искам и не ми е работа да вземам страна в спора им, но не мога и да скрия, че той ме изненадва.

Работа на лидерите на мнение е да спорят публично и по този начин да водят.

Но този спор ми се струва преждевременен и контрапродуктивен.

Той е преждевременен, защото актуалният въпрос пред "Демократична България" е как да прати свой (и) представител (и) в Европейския парламент, а не в коя негова група да бъде (ат) той/тя (те).

Спорът е контрапродуктивен, защото разделя и противопоставя избиратели, които би трябвало да се обединяват и защото подменя предмета на избора.

В гласуването на 26 май няма да избираме между ляво и дясно, а между напред и назад. Ще избираме между Европа и анти-Европа.

Големите играчи на българската политическа сцена вече се опитват да подменят този предмет с друг - който те и избирателите им разбират по-добре и който им е по-изгоден.

Например скандалите около Елена Йончева и парламентарният бойкот от страна на БСП са несъмнено предизборни, но нямат нищо общо с предмета на европейските избори.

Не само у нас партиите се опитват да подменят европейския дневен ред с национален, защото в последния се чувстват повече в свои води.

Работата на "Демократична България" в тази кампания е да обяснява защо "повече Европа" е важна за българите и кой от кандидатите ги води по-близо или по-далече от нея. 

Да си избираш група в още неизбран парламент, когато и ти самият не си избран, ми се струва прибързано.

Всичко, което социолозите ни казват засега за бъдещия Европейски парламент е, че: (а) вероятно относителният дял на евроскептиците и еврофобите в него ще бъде равен на или по-голям от сегашния; (б) че той няма да бъде достатъчен и те не могат да бъдат единни, за да променят курса на Европа; (в) но броят им би могъл да затрудни сформирането на стабилно проевропейско мнозинство.

От (в) би последвала картината, която наблюдавахме в ЕС през последните пет години - политически слаба Европейска комисия, която се опира на преформатиращи се "големи коалици" в Европейския парламент; компромисни, половинчати политики в ключови сектори като евро, миграция, отбрана поради разногласия на национално и на политическо ниво.

Резултатът е слаба Европа, която се движи със скоростта на най-бавните си членки.

Такава Европа не е в интерес на малките и средните си държави, сред които е и България, защото глобализацията ги прави още по-малки и още по-беззащитни. Такава Европа е в интерес на държави като Русия, Турция, Китай и САЩ на Доналд Тръмп.

Това трябва, струва ми се, да обяснява "Демократична България". На този етап нейните кандидати могат да поставят само една червена линия и тя не е между Европейската народна партия, либералите, зелените и пр. Тя е между проевропейските и антиевропейските формации. Т.е. кандидатите на "Демократична България" трябва да обещаят, че ще работят за силно проевропейско мнозинство в Страсбург и в Брюксел.

Декларации от рода на "не мога да бъда в една група с еди-кого си", "целувание с Юда - отнюд, никогда, до гроба", може да изглеждат красиво, но не работят на практика. В политиката избираш от това, което имаш, а не от това, което искаш.

Ако днес България вместо президент има говорител на най-голямата проруска опозиционна партия, една от причините е, че много "умни и красиви" хора предпочетоха "да не участват в злото", т.е. да не гласуват на балотажа през 2016 г. Ако обаче откажеш да участваш в собствения си живот, даваш на някого другиго да го управлява. 

Ако французите бяха политически гнусливи като българи, ако на президентските балотажи не подкрепяха, макар и понякога "с отвращение" проевропейския кандидат, в Елисейския дворец отдавна щеше да седи лидер на Националния фронт (сбор), а от обединена Европа нямаше да е останало нищо.

ЕС е не само построен върху компромиси. Той е направен от компромиси. Защо цяла Европа да може да ги прави, а ние да не можем? Детинската безкомпромисност на градската (консервативна или либерална) извънпарламентарна опозиция понякога граничи със сектантство. Тя сама се осъжда на изолация.

Очаквам от спорещите лидери на мнение да бъдат отрезвяващият глас,  който да напомня, че такова поведение има цена. Че я плащат не политиците, а техните избиратели, които остават непредставени. България днес щеше да бъде друга, ако бяха.

За да променяш, трябва да участваш. Ако си малък да участваш сам, трябва ти коалиция. Когато правиш коалиция, започваш от съвпаденията, а не от различията. Успехът изисква положителен подход. Ние упорстваме с отрицателния.

Да, всеки компромис предполага граници. Но разпокъсаните "градски демократи" бързат да ги сложат, преди още да са видели общото си поле. Тръмп и Ким намират общ език, ДСБ и СДС (примерно) не намират. 

Трезвият глас предполага и да не идеализираме Европа и нейния парламент. Всяко от неговите политически семейства има своите "негодници". ЕНП имаше Берлускони, днес има (все още) Орбан. Социалистите и демократите имат Ливиу Драгня. Консерваторите имат Качински и политически карикатури като Бареков. Либералите имат ДПС, а лидерът им Ги Верхофстадт, ултрафедералист, неуспешно се опита да прибере в групата си и 17 италианци от евроскептичното движение "5 звезди" - обърнете внимание - от еврофобската група на Найджъл Фараж. Така сам си предизвика вътрешнопартийно въстание. При зелените е пълно с фундита, които, ако получат достатъчно власт, биха затворили всички АЕЦ и ТЕЦ и  оставили цяла Европа на слънце, вятър и свещи. За отбора на Фараж, който направи "Брекзит" и за компанията на Льо Пен, където все някого разследват за финансови злоупотреби, няма да говоря. 

Ако си твърде придирчив, никоя политическа група не става. Остава да си независим, т.е. с много по-нисък бюджет, с по-малко време за изказвания и с по-малко участие в комисии и делегации и в компанията на екземпляри от политическия Джурасик парк.

Неприятно, но факт е, че формирането на политическите групи в Европейския парламент не винаги е въпрос само на идеи, принципи, ценности. Те често биват изместени от интерес и груба аритметика. Виж примера с Верхофстадт и "5 звезди".

Несериозно е да избираш група, докато не си видял какво представлява новият парламент и не си преценил къде би бил най-желан, най-полезен и най-верен на избирателите си. Най-разумното, което кандидатът може да направи сега, ако не принадлежи към някое от големите политически семейства, е да заяви къде никога не би бил. Мисля, че това е напълно по силите на "Демократична България".