По българска традиция „диванната демокрация“ у нас отприщи потоци от мисли и коментари за това как майките на деца с увреждания „почетоха“ оставката на вицепремиера Валери Симеонов с... българско хоро. Краткото изявление „през зъби“ на Симеонов, каквото беше и самото му извинение преди това - насила, за „уж болните деца“ приключи с отчаяната радост на шепа жени, които в черни забрадки дни наред извървяха километри из централните столични улици, за да видят, че все пак може да има и някаква справедливост.

В петък вечерта, пред погледа на орлите от моста, видели какво ли не през тези три десетилетия на демокрация, майките пуснаха „Бяла роза“. За да предизвикат коментари за това как едно хоро можело да убие нещо, градено с месеци, как преди години Васко Кръпката и "Бийтълс" водели протестиращите, а днес се чува: „Бяла роза със росата ще закича във косата да посрещна аз зората.“

Така е, няма ги белият роял, голата гърда, маските с лице на Сидеров, театралните сценарии, за да имат сочна картинка телевизиите през лятото на 2013 г. Нямаше ги и същите тези протестиращи в черните шествия на майките.

Хорото се превърна в разделителна обществена линия

Едни го издигнаха в културен феномен на протестната демокрация, други го отрекоха, обвързвайки го с модерната вълна на националпатриотизма. Различни партии и политици включиха хорото и носиите като задължителен символ на своята претенция за "българщина". С какво обаче хорото на майките е по-различно от самоцелното "хоро в носии" на Валери Симеонов, Красимир Каракачанов или Цветан Цветанов?

При площадните демонстрации от последните месеци хорото стана не само задължителна част на протестните атрибути – знамена, трибагреници, лозунги, табели, фолклорните аранжименти на "Ку-ку бенд" и Слави Трифонов. На много от блокадите по границата с Гърция, главните пътища и централните столични улици заради високите цени на горивата, бедността и искания за „промяна на системата“ също се извиха български хора. И е видно, че тези, които се хващат за него, не го правят само за да се стоплят в студеното време навън.

И се вписа не само като емблема на българското

Но и като колективна изява, елемент от традиционната ни култура, който и днес е жив и който създава усещането за единност, сплотеност, солидарност, коментира пред Клуб Z доц. Веселка Тончева от Института за етнология и фолклористика с Етнографския музей към БАН.

„Защо да не го приемем и за новата ни „днешна ритуалност“, в която хорото се разпознава като акт, който ни обединява като общност“, добавя тя. 

Освен че е неизменна част от българските традиции, хорото е уникална форма на групово танцуване, а не по двойки или поединично, както е в други култури. 

„Всички участници, хванати за ръце, се движат в единен ритъм и стъпка и така създават своеобразна колективна енергия. Хорото в обреда е действие, част от синкретизма на ритуала, който от своя страна цели постигане на определени пожелания, молитви, заклинания. На мегдана в празничен или неделен ден хорото е израз на ритъма на живот извън делника – затова и народът ни нарича празника „личен“ ден, защото той е „отличаващ се“, той е раз-личен ден от всекидневието“, разказва доц. Тончева. 

Хорото е устойчив атрибут на празничността – календарна, семейна, нерядко и публична.

„Всички познаваме емблематичността на Дунавското хоро, без което просто някак няма как да посрещнем Новата година“, припомня етнологът.

Но и невинаги е обвързано с радост. Тя дава за пример „хорá, които са бавни, наричат ги „ходени“, а също така са и леви, т.е. в обратна на приетата посока надясно“. 

Има ги в Пиринския край, където лазарки по време на Великите пости играели около „гробето“ или гробищния храм, запалвали голям огън, пеели обредни песни и преди изгрев се прибирали по домовете си. В Северозападна България пък на първия ден от Великден на мегдана се прави „хоро на мъртвите“, на което се събират семейства, които през изминалата година са загубили близък човек, посочва етнологът.

Дали от радост или тъга, дали от солидарност срещу усещането, че си сам „срещу стихиите“, има още няколко задължителни елемента да се случи едно хоро. Трябва да има кой да го поведе, „игроорци“, които да се навържат по него, да има „кой да ти направи опашката“ и кой да бие тъпана. Но хорото не може да бъде самоцелно, за да покаже кой е повече българин от останалите.

А и няма как да стане хубаво хоро, ако няма и сеир

Вероятно зяпачите са се появили заедно с първото хоро. И вероятно днес сеирджиите са повече от протестиращите, които излизат по улиците и хората припомнят, че достоен живот, справедливост, закон и демокрация не са кухи фрази.  

Онзи ден майките бяха сами, но след своето хоро на Орлов мост свалиха черните забрадки и сложиха сивия цвят. Хванати една за друга, вече са осъзнали, че ако искат промяната, така както те я виждат, трябва да друсат хорото... докрай. И затова тяхната упоритост трябва да служи за пример, защото демокрацията не иска само кухи лозунги, постове и молитви от фейсбук, а трябва да има и такива, които да се борят за нея до припадък.