„Да дойдеш във Франция, за да те ограби балканец“

Отдавна не съм ви писала, но напоследък сме затънали в семинари, проекти и презентации, та нямам много време да приключенствам. Главата ми е пълна с маркетингови концепции, социални мрежи, стратегии и пр. леко отегчителни неща. Реденето на опашки пред някоя френска административна сграда всеки ден през обедната почивка в университета вече го приемам за рутина, няма да ви занимавам с него (и повече няма да се оплаквам от българската администрация, обещавам).

С Катя пътешествахме малко напоследък. Направихме си кратка разходка по Лоара, обиколихме избите на замъците и се качихме на грешен автобус, който ни остави в някакво село. Тогава Катя реши, че иска да живее във френско село. А аз реших, че в някакъв момент все пак трябва да си купя кола.

Две седмици по-късно вече бяхме стегнали раниците за Нормандия. Обаче този път се върнахме бързо-бързо. Както винаги, лошият късмет се обади. Буквално.

***

За пръв път от известно време се хващам, че наистина съм ентусиазирана за нещо. А именно – да обикалям Франция с една раница на рамо. По този повод сме се събудили в 4 сутринта, за да сме в 5.30 на гарата. Автобусът ни към Сен Мало тръгва в 6 без 15. Стигаме и в следващия час и половина до влака за Мон Сен Мишел изминаваме три-четири километра пеша из потъналото в мъгла село. Пристигнали сме и сме си заминали още преди да отворят пекарните.

В Мон Сен Мишел пристигаме по обяд. Вече е топло и комарите се бият във въздуха около врата ми за първата капка кръв. С Катя решаваме да стигнем до абатството пеша по провлака. Красиво е и още няма хора. По време на отлив островът може да се обиколи и ние с готовност тръгваме по мекия пясък. Стигаме до скалите от противоположната страна кални до уши. Умиротворените туристи, които кротко се припичат на слънце, ни гледат все едно сме морски чудовища, докато се катерим по скалите. Иначе градчето печално напомня стария град в Несебър. Само дето не са опънали сергия с бельо до абатството. Но има безброй закусвални, сувенирни магазини, от които стоката сякаш прелива по улиците и пр. неуместни за защитен от ЮНЕСКО средновековен град неща.

Автобусът за Кан (в Калвадос, не този с филмовия фестивал) закъснява. Когато пристигаме, вече се стъмва и сме изпуснали часовете за настаняване в апартамента, който сме резервирали с AirBnB. Merde. Трябва да се обадим на собствениците. Катя няма батерия. Аз изравям телефона от дъното на раницата и се оглеждам изнервено. След последния път, в който ми го измъкнаха от джоба в движение, се чувствам леко некомфортно да го размахвам на публични места. Катя се оглежда също. Не забелязваме подозрителна активност. Всички около нас са забили носове в своите телефони и не изглеждат сякаш искат да ни ограбват. Влизам в платформата, копирам номера и…

В следващия миг злополучният телефон вече не е в ръката ми, крадецът тича с всички сили нанякъде, а хората на спирката се почесват по главите. Преди някаква мисъл да е минала през главите ни, вече тичаме след него и виждаме единствено, че се скрива в някаква сграда на около триста метра пред нас. Хората около нас продължават да се почесват по главите и по други части на тялото, които, надявам се, не ги сърбят.

Дори не можем да се обадим на полицията, защото Катя няма батерия. Не можем и да стигнем до апартамента, който сме резервирали. По-напред на улицата е спряла кола. Две жени са излезли, едната говори по телефона. Стигаме до тях. Майка и дъщеря. Майката звъни на полицията. Чули са ни и са видели крадеца. Остават с нас, полицията идва и те успяват да им обяснят какво са видели. Адреналинът е започнал да ни напуска и сме загубили ума и дума. Полицаите влизат в сградата, но скоро излизат. Не го намерили, а нямат право да влязат в апартамент без съдебна заповед.

Питат ни за описание на откраднатия телефон и на крадеца. Този път единственото, което можем да твърдим със сигурност е, че беше мъж. Според спасителките ни – албанец. Не знам как точно го определиха, честно казано, но полицаите приеха версията им за много вероятна. Имало „албанска общност“ в квартала, представители на която „често извършвали дребни кражби“.

„Да дойдеш от България във Франция и да те обере албанец“, промълвява единият служител на реда и цъка с език.

Така и не разбрахме със сигурност дали крадецът наистина е балканец.

Междувременно настоятелно ни предупреждават, че дребните кражби са доста често срещано явление почти навсякъде.

Не е препоръчително да използваме телефони вечер в района на гари, автобусни спирки, в някои квартали…

„По-точно?“, питам раздразнено. „Ами в бедни квартали, на места, където се събират наркомани…“

Не е добра идея да се носят също колиета, дълги обеци. Въобще, не е добра идея да си подаваш носа навън след залез слънце, очевидно.

Съветват ни утре да подадем жалба. Да, ама къде ще стоим до утре, чудим се.

Майката и дъщерята ни водят в дома си. Катя успява да си зареди телефона и се свързваме с хоста от AirBnB. Съгласяват се да ни настанят и дори предлагат на следващия ден да ни закарат до полицейското управление. Майката и дъщерята ни карат с колата си към апартамента.

„Благодарим ви… Не знаем какво да кажем. Около спирката имаше почти 20 души, повечето – мъже. Никой нищо не направи, само вие“, казваме двете с Катя.

„Можеше да са моите дъщери“, отговаря майката.

Оставят ни координати за връзка, да ги дадем на полицията като свидетели.

***

Сутринта отиваме в местното РПУ генерално недоспали. Обясняваме каква е ситуацията, дават ни формуляр и ни казват да чакаме. Междувременно сме се свързали с Паскал и Доминик, които съм оторизирала да намерят из документите ми сертификата с IMEI номера на телефона. Даваме го на полицаите, които казват, че ще го пуснат за проследяване веднага.

„Не е особено скъп този телефон“, отбелязва служителят на реда, който пише жалбата ми.

„Почти съжалявам горкия крадец, че се е вкарал в неприятности заради него“, отбелязвам.

„Извинете“, мрънка полицаят.

Тръгваме си. Вече сме си взели автобусни билети за Нант. Имаме няколко часа престой и решаваме да пием по кафе по повод факта, че сме живи.

„Крайно време ни е да изкореним този си инстинкт, когато някой ни нападне, да ходим след него, а не в обратна посока“, казва Катя. Права е. Палим по цигара.

***

Прибрали сме се в Нант, където ме чака най-близкото нещо до дом, с което разполагам в момента. За два дни съм мобилизирала всички налични агенти - българската ми СИМ карта е блокирана, извадена ми е нова, която пътува към мен с куриер (и пристига със седмица закъснение след като за по-напряко е минала през Великобритания). Старият ми телефон, който предвидливо съм взела със себе си, работи що-годе адекватно.Всички пароли са сменени.

Още на следващия ден чрез профила си в Google успявам да проследя до адрес телефона, който е включен в продължение на няколко часа в Кан (в Калвадос, не този с филмовия фестивал). Говорих си с местното РПУ по този повод.

„Да, госпожо, знаем, оставете ни да си свършим работата.“ Хубаво, казвам си.

***

Статистиката сочи, че през последните години кражбите и обирите във Франция намаляват. За разлика от убийствата и изнасилванията.

В докладите на Държавния департамент на САЩ например Франция е посочена като доста сигурна страна. Дребните кражби и джебчийството в големите градове обаче са отбелязани като сериозен проблем. Кражбите на данни от кредитни и дебитни карти също са много често срещани. Подобни проблеми са отбелязани и в доклада за България, между другото. Да се опитват да ме оберат два пъти в рамките на месец не ми се е случвало в България. Поне досега.

Често извършителите са зависими от наркотици, по-рядко – алкохолици. Не нападат жертвите си, освен ако не се съпротивляват. Най-често са въоръжени с хладно оръжие.

„За тях работата е на живот и смърт, обясняват ми в полицейското управление в Нант по-късно. Последното нещо, което искат, е да ги заловим. Затова са агресивни и опасни, ако срещнат съпротива.“  

Съществуват и организирани джебчийски групи. Често извършителите са непълнолетни, защото така наказанията са по-леки. Характерно е, че има много добре развити мрежи и откраднатите вещи много бързо се изнасят извън страната, където на практика никой няма да си прави труда да ги търси.

***

Две седмици по-късно получавам имейл от Snapchat. На френски. Това вашият имейл ли е, питат ме. Моят е, ама нямам работа с вас, мисля си. Веднага се сещам какъв е случаят. Влизам в Google профила и отварям проследяването. Откраднатият ми телефон се намира в Алжир.

Решавам да се обадя на РПУ-то в Кан да ги питам каква точно работа са свършили.

„Не знаем, госпожо, друго не можем да направим.“

„Свържете ме с някой, който отговаря за жалбата ми.“

Свързват ме след известни увещания.

„Госпожо, можете да подадете информация за местоположението на откраднатия телефон само в полицейско управление. Не мога да приема такава информация по телефона."

„Добре де, нали имате IMEI номера? Аз мога да го проследя, а вие не, така ли?“

„Госпожо, знаете ли колко други откраднати телефони има. Отидете в полицейското управление, там ще ви кажат какво да правите.“

Писна ми да се занимавам с глупости, честно казано. Обаче отивам. Вече започва да ми става мазохистично интересно да тествам докъде се простира бюрократизираното им бездействие.

Около 20 минути се суетят, чудейки се как да препратят информация от Нант в Кан, където е подадена първоначално жалбата. Накрая измислят някакъв магически начин и се съгласяват да си говорят с мен. Обяснявам им, че отново мога да проследя телефона до адрес. Също както, когато беше в Кан.

„Ами, госпожо, ще предадем. Но не се надявайте на нищо.“

„Не съм си и помисляла“, казвам.

Прибирам се вкъщи. В настроение съм, въпреки поредната загуба на време. Решавам да се позабавлявам и влизам в Google профила отново…

Междувременно в някое алжирско предградие…

Телефонът, който Али си купи от заложната къща преди три дни, започва да звъни. Когато се опитва да го спре, разбира, че не може да го отключи. А на заключения екран се изписва:

“A robber once tried to steal this phone. I ate his liver with some fava beans and a nice chianti.”*

*„Един крадец веднъж се опита да открадне този телефон. Хапнах му черния дроб с боб и бутилка Кианти.“ - препратка към известен цитат от „Мълчанието на агнетата“.

----

* Този материал е създаден по проект "Генерация Z".