Изминалият месец отбеляза най-ниската точка в отношенията между Турция и САЩ. Те претърпяха низходяща еволюция от нормални разногласия между двама съюзника в рамките на НАТО до налагане на санкции, съдебни производства срещу граждани на двете страни и конфронтация както на регионалната близкоизточна арена, така и в сферата на финансите. Така на 18 юли Вашингтон очакваше освобождаването на пастора Андрю Брансън. Американските власти дори изпратиха специален самолет за транспортирането му до родината след като бе прекарал 21 месеца в турски затвор. Очакваното освобождаване на Брансън бе част от постигнатата сделка между Тръмп и Ердоган за размяна на пастора срещу освобождаването от страна на Израел на задържаната турска гражданка Абру Йозкан. Последната наистина бе освободена и се завърна в Турция същия ден. Тръмп обаче бе изненадан, че вместо да освободят в замяна Брансън, турският съд разпореди да бъде изпратен в затвор за още четири месеца – причината е, че именно след четири месеца, т.е. през октомври, въпросният съд ще проведе поредното си заседание по случая.

Ердоган обаче направи грешка. И този път грешката има тежка цена за икономиката, отбраната и политиката на Турция. САЩ си затвориха очите, когато турският президент хвърли в затворите журналисти, потъпка демократичните свободи и подкрепи ислямските екстремисти. Сега обаче Ердоган сам падна в капан, конфронтирайки се с администрацията на Тръмп, Конгреса на САЩ, общественото мнение и евангелистките общности, към които принадлежи пасторът Брансън. Задържането на свещеника и повдигнатите срещу него обвинения не са пример за върховенство на закона, а за подчиняването му на политическата конюнктура. Очевидно е, че Анкара предприема репресивни, а не правосъдни мерки срещу Брансън. Сред имената на евентуалните кандидати за размяна с пастора е и това на Хакан Атила, приятеля-банкер на Ердоган, осъден от нюйоркски съд на 32 месеца затвор по обвинение, че е нарушил ембаргото срещу Иран.

Ердоган обаче не усвои следния урок от последните десетилетия: всяка държава, която се е опълчила на САЩ, е понесла големи щети, чиито размер често не зависи от продължителността на противопоставянето. И че най-силното оръжие на Америка не е военната машина, а финансово-икономическите санкции. Турция не може да се мери по икономически капацитет нито с Германия, нито с Китай – двете държави, които предпочетоха да не влизат в търговска война с администрацията на Тръмп, като вместо това бяха принудени да направят отстъпки и да приложат дипломация. Друг пример е визитата на шефа на Европейската комисия Жан-Клод Юнкер във Вашингтон, който предпочете да забрави думите на господаря на Белия дом, че Европейският съюз е враг на Америка.

Защо сега?

Защо този конфликт между Вашингтон и Анкара избухна точно сега? Всички знаем, че от доста време насам отношенията между двете столици са в криза – така бе и при президента Обама, така е и сега. По всичко изглежда обаче, че онзи, когото величаят като султан на съвременна Турция, не е схванал съществената разлика между двете администрации във Вашингтон

И по-конкретно решимостта на Тръмп да скъса с наследството на предшественика си, когото обвинява, че е бил мекушав. Новият господар на Белия дом е решен да не допусне други държави и лидери да отправят предизвикателства към САЩ в качеството си на единствената свръхсила в света. При това Вашингтон при Тръмп не забравя, че Турция бе държавата, която разтвори гостоприемно границите си за всички джихадисти – от Европа и останалите страни, попълнили редиците на "Ислямска държава" и че турската разузнавателна служба МИТ и лично шефът ѝ Хакан Фидан, организираха тази операция, предоставяйки логистична и финансова подкрепа на тази терористична групировка. За това Анкара бе предупредена, макар и с половин уста, от бившия американски вицепрезидент Джо Байдън.

Какво иска Америка от Турция?

На първо място е прекратяването на търговията с Иран. Три са държавите, които поотделно или заедно биха могли да окажат сериозно влияние върху режима на айатолласите: Пакистан, Турция и Саудитска Арабия. И трите досега имаха много силни връзки със САЩ. Турция обаче е главният коридор за иранския износ, като освен това е и единствената мюсюлманска държава-членка на НАТО. Тя е и незаменим геополитически играч в контекста на засилващото се противопоставяне между САЩ и Русия и при едно подновяване на Студената война. Тръмп не толерира двойнствена позиция на Турция по конфликта в Сирия. За Вашингтон е неприемливо Анкара да закупува стратегическо оръжие от Русия, да поддържа търговски отношения въпреки американското ембарго на Иран и същевременно да бъде член на НАТО и да бъде считана за западен съюзник.

Все пак, кризата в отношенията между Вашингтон и Анкара не бива да се преувеличава. Въпреки медийния шум, Тръмп наложи ограничени санкции със символичен характер с единствената цел да окаже натиск върху Ердоган. Въпросните санкции касаят банковите сметки на двама турски министри, както и удвояването на митата за два типа турски стоки. Разбира се, ефектът от тези частични мерки е много сериозен в самата Турция, както и на световните пазари, където турската лира е в състояние на свободно падане. Причината за това обаче е политическа на първо място, което подхранва песимистични виждания за бъдещето на двустранните отношения. Тук трябва да отчетем и официалната турска пропаганда, според която САЩ продължават да дават убежище на известния религиозен предводител Гюлен, когото Анкара обвинява, че е организирал неуспешния опит за преврат от лятото на 2016 г. Както е известно, подобно твърдение послужи за основание за неутрализиране на политическите опоненти на Ердоган, както и за атаката срещу либералната преса.

Кое е важно за Тръмп?

От своя страна, Тръмп обвързва вдигането на санкциите с освобождаването на американския пастор. Но това е на повърхността. Съществуват и други, по-съществени противоречия. Едно от тях касае ситуацията в Сирия. Друго – отношенията с Русия. Трето – търговско-икономическите връзки на Анкара с Техеран. Последното като че ли е най-важно от гледна точка на Тръмп, който продължава линията си на изолиране на Иран – държавата, за която Турция е главен търговски партньор. Въпреки големите негативни последствия и за САЩ от повишаването на митата на турския внос в САЩ на алуминий и стомана, Тръмп е в по-добра позиция.

Не бива да се забравя, че в дисонанс с позицията на други американски политици, той все пак се съгласи да посредничи на Ердоган за освобождаването от Израел на арестуваната турска гражданка, обвинена, че е финансирала Хамас. Друга компромисна стъпка бе освобождаването на задържаните охранители на Ердоган, които бяха дали воля на юмруците си срещу демонстранти по време на посещението на турския президент във Вашингтон. Тръмп бе и сред първите държавници, поздравили Ердоган за изборната му победа през юни т.г.

Отношенията между двете държави са добри, което прави още по-малко вероятна хипотезата на турския президент за американско участие в заговора. Турция не се счита за революционна държава от типа на Иран. За разлика от режима на айатолласите, Турция традиционно не е обвинявана в тероризъм, а статутът ѝ на държава-член на НАТО е още едно предимство пред Иран.

Дали сегашните турски власти ще се решат на конфронтация със САЩ? Това едва ли е възможно при положение, че Турция се гордее с икономическите си постижения и с търговията си със Запада, докато връзките ѝ с Иран и с арабите имат несравнимо по-малко значение. Турция не би могла да продължава да игнорира санкциите на Вашингтон за бизнеса си с Иран. Това бе възможно при Обама, но новата американска администрация отправи сериозни предупреждения към всички, които имат вземане-даване с Техеран, че ще бъдат санкционирани. Така че периферен въпрос, като този за съдбата на един пастор, който междувременно бе освободен и оставен под домашен арест в Измир, не би трябвало да бъде причина за разрушаване на турската икономика. За Тръмп пък каузата с освобождаването на Брансън е коз в предизборната борба с демократите, която предстои през есента – наказването на Турция ще затвърди репутацията на господаря на Белия дом. Във всички случаи обаче Турция ще е губещият, ако кризата продължи.