Обстоятелството, което Алеко изглежда не предвиди, е, че Бай Ганьо не само ще го убие, но и ще го прочете. Какво великодушие прояви Щастливеца, като така надцени способността на простака да се самозашлеви, на тариката да се засрами, на невежата да замълчи или да се научи! Защото, както се вижда, когато байганьовецът прочете „Бай Ганьо“, той не се надсмя над себе си, не се поправи, а посочи всички наоколо си и ги презря. „Бай Ганьо“ бе сътворен като покана за размисъл, но в ръцете на собствения си герой се превърна в присъда. Присъда за цял един народ, който е твърде ганьовски за изтънчените маниери на... ганьовеца.

Понякога се разглеждам критически и се питам дали пък не искам да изтъкна страната си в положителна светлина от чисто самолюбие. И тъй да е, по-добре самолюбие по Петко Каравелов (бившия министър-председател, отрекъл пред чужди журналисти, че е бит в затвора, за да не петни името на България – бел. авт.), отколкото по Иво Христов (80-те процента дебилни, от които той високомерно се разграничава – бел. авт.).

Имах преди време разговор с една приятна личност от Мадрид, която особено тачеше нас, българите, и хвалеше общата ни култура. Горчивина ме обзе обаче, когато събеседникът ми радушно отбеляза, че българите (ставаше дума за българската емиграция) са единствените, които престават да говорят на собствения си език в присъствието дори и на един чужденец. Макар и да не си го признах, помислих, че тази българска учтивост едва ли се дължи само на доброто ни възпитание.

Понеже и аз съм жертва на онази смъртоносна обществена болест, на онова кално бреме, което се предава от човек на човек най-непосредствено с израза „българска работа“. Как да не се срамим, наивни Паисий, като от всеки ъгъл, от всяка паланка сърдито ни се натяква, че българската работа, това е нечиста работа? И дотам ми е натикана в главата тая проклета „българска работа“, че дори и аз, бидейки уверен и в миналото, и в бъдещето на народа си, се улавям понякога неволно смутен от корените си.

Ако байганьовците просто викаха „булгар“ из европейските бани, човек би могъл да намери това почти очарователно. Но вместо туй последните бягат като дявол от тамян от титлата „българин“, веднъж напуснали родината на онази - мръсната работа. Тук слагам и себе си, понеже една от причините да избера да се уча в чужбина беше, че българското образование ми се виждаше равно на калпаво образование. Не на друго някое основание, а защото е българско. Тази нагласа обаче, драги съганьовци, не е завидна самоирония, нито възвишено самоотрицание. Това е плевелът на българския неосъзнат нихилизъм. Това е всенародната глупост. Това е лицемерът, който цитира Ботев, но не може да повярва и в най-близките си. Това е всезнаещият, който не е и чувал за Константин Стоилов, но бърза да разграничи българското от европейското. Ето такова е настроението на народа, който се утешава със средновековните си царе, но не ще и да чуе за съвременна България и нейните строители (по Симеон Радев).

Първото нещо, което трябва да се изкорени от всекидневието на българина, не е толкова попфолкът, а неговото лингвистично и следователно по-редовно проявление: изразът „българска работа“. Както е видно, тази фраза е само част от една по-широка и злокачестевна тенденция. От кафеджийския скептик до послушния политик ние сме свидетели на едно и също явление. Когато Бай Ганьо чете за себе си, той само себе си не вижда. И вместо да сложи камък, той мята камък и отсича: „Това заслужава българската работа!“

Само че „българската работа“ е работа на българите и следващия път, когато използвате този израз, бъдете честни и счупете огледалото с главата си.

От яд, задето в него виждате българин.

----

* Този материал е създаден по проект "Генерация Z".